Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (14)

14.

Преди сезона на сватбите Рената ме нае на пълно работно време. Предложи ми осигуровка или допълнително пари — не и двете. Бях напълно здрава и ми беше омръзнало да разчитам на Грант да ме разкарва насам-натам с камиона си, затова избрах парите.

Барабанистът на Наталия ми продаде старата си кола, едно раздрънкано комби — новият му комплект барабани (който ми се струваше значително по-шумен от предишния) не се побираше в нея, така че той взе моя бонус и ми връчи ключовете. Размяната ми се струваше честна, но нямах никаква представа от коли и стойността им, нямах шофьорска книжка и не можех да шофирам. Грант закачи комбито за камиона си и го влачи така от „Цвят“ до фермата. След това не ме пусна да изляза със седмици през входната порта. Когато най-накрая го направи, беше само за да ми позволи да шофирам до магазина и обратно. Бях ужасена. Мина цял месец, преди да се почувствам готова да карам сама в града.

Тази пролет прекарвах сутрините, работейки за Рената, а следобед търсех останалите цветя, с които да попълня речника си. След като заснех всичко във фермата на Грант, се преместих в парка „Голдън Гейт“ и по брега. Цяла Северна Калифорния бе като ботаническа градина, дивите цветя растяха между оживените магистрали, а цветчетата на лайката надигаха главичките си от цепнатините в тротоарите. Понякога Грант ме придружаваше; той знаеше много и лесно определяше вида на цветята, но бързо се уморяваше от малките квадратни градски паркове и оскъдните слънчеви лъчи.

В почивните дни, ако с Рената приключехме работа навреме, с него отивахме да „ловуваме“ в горите със секвои северно от Сан Франциско. Винаги оставахме по-дълго на самия паркинг, за да видим по кои пътеки потеглят туристите и едва след това избирахме посоката си, като избягвахме тълпите. Щом се озовавахме някъде сами, Грант беше доволен да ме наблюдава с часове, докато снимах, и обсъждаше в подробности всяко растение, вида му и връзката му с другите в екосистемата. След като разкажеше всичко, което знаеше, се облягаше на мекия мъх, покриващ ствола на някоя секвоя, и се заглеждаше през клоните й в бледото небе. Възцаряваше се мълчание и аз все очаквах той да заговори за Елизабет или за Катрин, или за нощта, в която ме обвини, че лъжа. Часове наред обмислях какво да му кажа в този момент, как да му обясня истината, без да го накарам да ме намрази завинаги. Но той никога не споменаваше миналото нито в гората, нито някъде другаде. Явно бе доволен от живота, който водехме живот, отдаден единствено на цветята и на настоящето.

Много от нощите спях във водната кула. Грант беше решил да се заеме сериозно с готвенето и кухненският му плот бе отрупан с готварски книги. Докато седях на масата и четях или зяпах през прозореца, или пък разказвах история с поредната досадна булка, той режеше, кълцаше и бъркаше нещо на печката. След вечеря ме целуваше, само веднъж, отдръпваше се и чакаше да види реакцията ми. Понякога отвръщах на целувката му и той ме притегляше към себе си; двамата се притискахме плътно един до друг на прага минути, половин час… Друг път устните ми оставаха студени и безчувствени.

Дори аз самата не знаех как щях да реагирам всяка вечер. Изпитвах страх и желание в равни, непредсказуеми части за нашите задълбочаващи се отношения. В края на всяка нощ той излизаше навън, където и да беше мястото, в което спеше, а аз заключвах вратата след него.

Една вечер в края на май, след като бяхме извършвали този ритуал месеци наред, Грант се наведе към мен, сякаш за да ме целуне, но спря на сантиметри от устните ми. Постави ръце на кръста ми и ме притегли към себе си така, че телата ни се докоснаха, но не и лицата ни.

— Мисля, че е време — каза той.

— За какво?

— Да спя отново в собственото си легло.

Притиснах езика до небцето си, стиснах плътно устни и извърнах поглед към прозореца.

— От какво се страхуваш? — попита Грант, след като мълчанието ми продължи прекалено дълго.

Замислих се. Беше прав, знаех го — именно страхът ни държеше разделени. Но от какво по-точно се страхувах?

— Не ми харесва да ме докосват — казах аз, повтаряйки думите на Мередит отпреди толкова много години. Но в мига в който го направих, усетих колко нелепо звучат. Телата ни бяха плътно долепени, а аз не се отдръпвах назад.

— Тогава няма да те докосвам — каза той. — Не и докато не го пожелаеш сама.

— Дори и когато спя?

— Особено тогава.

Знаех, че няма да го направи. Кимнах.

— Можеш да спиш в леглото си. Но аз ще спя на дивана. И по-добре, когато се събудя някой ден, да не открия, че си до мен, защото веднага изчезвам оттук.

— Няма — отвърна Грант. — Обещавам.

Тази вечер легнах на дивана, като се опитвах да не заспя преди него, но той също не заспиваше. Чувах как броди на етажа над мен, оправя завивките, подрежда купчините книги. Най-накрая, след дълго мълчание, тъкмо когато бях сигурна, че е заспал, чух тихо потупване отгоре.

— Виктория? — разнесе се шепотът му по стълбата.

— Да?

— Лека нощ.

— Лека нощ — отвърнах аз и прикрих усмивката си в оранжевото кадифе на дивана.

 

 

След цял сезон с нарциси Анемари бе напълно различна жена. Всеки петък сутрин идваше за нов букет и кожата й беше по-розова, а тялото й — най-накрая освободено от палтото се извиваше съблазнително под памучните блузи. Каза ми, че Бетани е заминала за Европа с Рей, щели да останат там цял месец, а когато се върнела, щяла да бъде сгодена. Беше сигурна в това, сякаш вече се бе случило Анемари доведе свои приятелки, много от които идваха с малките си момиченца, облечени в рокли с воланчета, и всичките с нещастни бракове. Те се облягаха на плота, докато децата вадеха цветя от кофите, които бяха по-високи от тях, и търчаха из магазина. Жените обсъждаха връзките си и се опитваха да ги определят с една дума. Бях обяснила колко е важно конкретното значение, за да мога да си свърша работата, и дамите ми се доверяваха. Разговорите бяха едновременно тъжни и забавни, и странно изпълнени с надежда.

Упоритостта, с която тези жени се стараеха да възстановят отношенията с мъжете си, ми беше напълно чужда; не разбирах защо просто не се отказваха. Знаех, че ако аз бях на тяхно място, щях да се откажа: от мъжа, от детето и от жените, с които обсъждах всичко това. Но за пръв път в живота ми тази мисъл не ми донесе облекчение. Започвах да забелязвам как се изолирам от останалите хора. Имаше очевидни неща, като това, че живеех в дрешник с шест ключалки, и по-ненатрапчиви — фактът, че винаги работех с Рената от отсрещната страна на масата или че все се криех зад касата, когато говорех с клиентите. Когато бе възможно, поставях преграда между себе си и другите около мен — шперплатови стени, солидна дървена маса или пък тежки метални предмети.

Но някак, след шест търпеливи месеца, Грант бе успял да разбие тази защита. Не само му позволявах да ме докосва, аз копнеех за него и започвах да се питам дали все пак не беше възможно да се променя. Започвах да се надявам, че мога да преодолея навика си да напускам с лекота хората в живота си както се преодолява детската неприязън към лук или пикантни храни.

Към края на май почти бях завършила речника си. Открих голяма част от растенията, които ми липсваха, в Цветната оранжерия в парка „Голдън Гейт“. Разпечатвах, залепвах и надписвах всяка снимка, задрасквах името в речника и преглеждах страниците, за да видя колко цветя са ми останали. И един ден видях само едно име без хиксче: черешов цвят.

Изненадах се от този пропуск. Имаше множество черешови дървета в района, дори в градината на близката японска чайна растяха дузина. Но периодът им на цъфтеж беше кратък седмици, дори само дни, в зависимост от годината, а аз бях прекалено заета да снимам другите цветя и май бях пропуснала да уловя краткотрайната им красота. Грант сигурно щеше да знае къде да открием цъфнали череши, дори сега, независимо че сезонът им вече бе отминал.

Записах името на липсващото растение на листче и го залепих от външната страна на оранжевата кутия. Беше време да му я занеса.

Сложих кутията на задната седалка на колата си и я закрепих с колана. Беше неделя и стигнах до водната кула, преди Грант да се прибере от фермерския пазар. Отключих си с резервния ключ, влязох вътре, отворих кухненския шкаф си си взех филия от хляба със стафиди. Яркооранжевата кутия поставена в центъра на изтърканата дървена маса, заемаше повече място, отколкото би трябвало. Изглеждаше прекалено нова и огромна в малката кухня със старите уреди и мебели. Канех се да я кача на горния етаж, когато чух, че камионът се задава по алеята.

Грант отвори вратата и веднага отиде при кутията.

— Това ли е?

Кимнах и му подадох листчето с липсващото име.

— Но не е напълно завършен.

Той пусна листа на пода и отвори капака. Порови из картоните, възхищавайки се на снимките ми. Обърнах една и му показах как бях записала значенията на цветята, после я пъхнах обратно вътре и затворих рязко капака.

— После ще ги прегледаш — казах аз, вдигнах листчето от пода и го размахах пред лицето му. — Сега трябва да намеря това.

Грант взе листа и прочете името. Поклати глава.

— Черешов цвят? Ще трябва да почакаш до следващия април.

Тръснах апарата си на масата.

— Почти цяла година? Не мога да чакам толкова дълго.

Той се разсмя.

— Какво искаш да направя? Да засадя черешово дърво в градината си? Дори и тогава пак няма да цъфне по-рано.

— Добре, имаме ли друг вариант?

Грант се замисли за миг, защото знаеше, че няма да се откажа лесно.

— Виж в учебниците ми по ботаника — предложи накрая.

Сбърчих нос и се наведох към него достатъчно близо, за да го целуна, но не го направих. Вместо това потърках носа си в бузата му и го захапах по ухото.

— Моля?

— Моля какво? — попита Грант.

— Моля предложи нещо по-приятно и красиво от ровене в учебник с илюстрации.

Той погледна през прозореца. Явно обмисляше нещо. Сякаш държеше скрит в джоба си цъфнал черешов цвят и се колебаеше дали съм достатъчно важна за него и заслужаваща доверие, за да го получа. После кимна.

— Добре. Ела с мен.

Излезе от кулата и аз бързо метнах апарата на врата си и го последвах. Прекосихме покрития с дребен чакъл двор и изкачихме стъпалата на празната къща. Извади ключ от джоба си и отключи задната врата, от която се влизаше в пералното помещение. Светлорозова женска блуза се сушеше на металната сушилня. Грант ме заведе в кухнята, където пердетата на прозорците бяха дръпнати и ясно се виждаха прашните и мрачни плотове. Всички уреди бяха изключени от контактите и абсолютната тишина в стаята бе притеснителна.

От кухнята минахме през плъзгащата се врата в трапезарията. Масата бе избутана до стената и на дървения под бе проснат спален чувал. Разпознах тениските на Грант и чорапите му, струпани на купчинка в единия му край.

— Когато ме изгони от собствения ми дом — обясни той и ми се усмихна, сочейки купчинката.

— Нямаш ли стая тук? — попитах аз.

Грант кимна.

— Да, но не съм спал там повече от десет години. Честно казано, след смъртта на майка ми май съм се качвал горе само веднъж.

Стълбището беше вляво от мен, а по стената нагоре се извиваше дървен парапет. Грант се запъти натам.

— Ела — каза той. — Искам да ти покажа нещо.

В края на стълбището се озовахме в дълъг коридор, със затворени врати от двете му страни. Коридорът свършваше пред пет стъпала. Качихме се по тях и през ниска вратичка се вмъкнахме в друго помещение.

В малката стая бе по-горещо, отколкото в другата част на къщата, и миришеше на прах и изсъхнала боя. Още преди да видя триъгълния, затворен прозорец, знаех, че се намирахме в ателието на Катрин. Когато очите ми привикнаха към светлината, огледах облицованите с ламперия стени, дългата работна маса и лавиците с материали за рисуване. Полупразни стъклени буркани с пурпурна боя изпълваха най-горния рафт, четките бяха пленени в засъхнали сини и синьо-лилави езера. По стените обикаляше въже, на което с щипки бяха закачени рисунки — големи, подробни, внимателно нарисувани с молив и въглен цветя.

— Майка ми беше художник — каза Грант, сочейки към тях. — Прекарваше часове наред тук. През по-голямата част от живота ми рисуваше само цветя: редки, тропически или кратко цъфтящи, много деликатни. Ужасяваше се, че може да не разполага с правилното цвете, за да изрази това, което иска да каже във всеки един момент.

Поведе ме към дъбовия шкаф с множество малки отделения в ъгъла на стаята и отвори средното чекмедже. На него имаше етикет с надпис М-Я. Вътре имаше папки — на всяка беше написано името на растение: магданоз, мента, пасифлора… Явно беше картотеката с рисунките на майка му. Порови се из онези с буквата Т, докато стигна до „топола, бяла“. Извади папката и я отвори — беше празна. Знаех защо. Рисунката се намираше в моята синя стая, все още увита с копринената панделка, надписана с деня и времето на първата ни среща. После порови още и измъкна друга папка с надпис „черешов цвят“.

Сложи я на празната работна маса и излезе.

Седнах на стола и се възхитих на рисунката. Линиите бяха уверени и резки, сенките — дълбоки и убедителни, цветчето изпълваше целия лист и красотата му беше направо поразителна. Прехапах устните си.

Грант се върна и се загледа в мен, докато изучавах рисунката.

— Значение?

— Добро образование — казах аз.

Последва поклащане на глава.

— Непостоянство. Красотата и преходността на живота.

Този път аз грешах. Кимнах с глава.

Той вдигна над главата си чука, който беше донесъл, и започна да откъртва шперплата от прозореца. Лъч светлина нахлу през счупеното стъкло над масата. Грант постави рисунката в правоъгълника, изпълнен със светлина, и приседна на ръба на масата.

— Снимай — каза той, като погали леко с ръка първо фотоапарата, после тялото ми. Наблюдаваше ме, докато вадех апарата от калъфа и го настройвах. Снимах от всеки ъгъл: права, качена на стола пред прозореца, за да препреча силната светлина. Промених скоростта на затвора и настроих фокуса. Очите на Грант ме следяха: пръстите ми, лицето ми, коленете ми, опрени върху масата.

Щом приключих, прибрах рисунката в папката. На следващия ден щях да проявя филма и речникът ми щеше да бъде завършен. Обърнах фотоапарата към Грант, който все още стоеше неподвижно, и се загледах в него през визьора. Слънчевата светлина осветяваше профила му. Започнах да го снимам, улавях лицето му сред светлината и сенките. Апаратът щракаше, докато обикалях около него и го снимах от върха на главата, по линията на косата, до яката на ризата му. Навих нагоре ръкавите му и направих снимки на ръцете му, мускулите и издутите вени на китките, едрите пръсти с калта под ноктите. Събух обувките му и снимах петите му.

Когато филмът свърши, свалих апарата от врата си. Разкопчах блузата си и свалих и нея. По кожата веднага ме побиха тръпки, а явно и Грант беше настръхнал целият. Качих се на масата.

Той също се покатери и подгъна крака под тялото си, приближи лицето си до моето, после притисна ръцете си върху корема ми и ги задържа така. Пръстите му се повдигаха и потъваха надолу, когато вдишвах дълбоко. Моите пръсти бяха побелели, впити в ръба на масата.

Плъзна ръцете си към гърба ми, стигна до сутиена ми и го разкопча нежно, кукичка по кукичка. Внимателно издърпа пръстите ми и свали сутиена през едната ми ръка, после през другата. Хванах се отново за ръба, сякаш трябваше да пазя баланс върху клатушкаща се лодка в бурно море.

— Сигурна ли си?

Кимнах.

Той ме положи да легна на масата, подпирайки главата ми, докато се отпусках върху твърдата повърхност. Свали останалите ми дрехи, после и своите.

Легна до мен и започна да целува лицето ми. Извърнах се към прозореца, защото се страхувах, че ще бъда отблъсната от голотата му. Единственият гол човек, когото бях виждала бе мама Руби, и споменът за висящата й мокра плът ме беше преследвал месеци след това.

Пръстите на Грант обхождаха тялото ми с вещина. Отнасяше се с мен така, както би се грижил за млада фиданка, а аз се опитвах да запомня докосването му, топлината, която кожата ми изненадващо бе започнала да излъчва, преплетените ни тела. Той ме желаеше и знаех, че това желание го бе изгаряло от дълго време. Но точно под прозореца бе розовата градина и макар тялото ми да реагираше на допира му, умът ми сякаш се рееше сред цветята на няколко метра отдолу.

Грант застана върху мен. Розите в градината бяха цъфнали пъпките се бяха разтворили и натежали. Броях и определях различните храсти, започвайки с червените, надолу и нагоре по редиците: шестнайсет, от светлочервени до алено. Устните му хапеха ухото ми, открехнати и влажни. Имаше двайсет и два розови храста, ако не броях кораловите отделно. Грант започна да се движи по-бързо, собствената му наслада победи предпазливостта му и аз затворих очи при първия болезнен тласък. Зад спуснатите си клепачи виждах белите рози неизвестен брой. Задържах дъха си, докато той най-накрая се отдръпна от мен.

Извърнах се настрани, с лице към прозореца, а Грант се долепи плътно до гърба ми. Сърцето му туптеше силно до тялото ми. Преброих белите рози, блещукащи под залязващото слънце, общо трийсет и седем, повече от всеки друг цвят.

Поех си дълбоко дъх, дробовете ми се изпълниха с разочарование.

 

 

Три безумни дни оставяхме непрекъснати съобщения за Катрин; цветовете на алое, печал, забити в редичка, подредена като ограда до кухненския й прозорец; кървавочервени теменуги, мисли за мен, пъхнати в малък стъклен буркан на предната й веранда; клони от кипарис, тъга и оплакване, вплетени между металните решетки от ковано желязо на портата.

Но Катрин не показа по никакъв начин, че ги е получила и не даде на Елизабет нищо в замяна.