Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (5)

5.

Имелът лежеше подпрян до гърдите ми и аз го наблюдавах как се надига и отпуска. Нито дишането ми нито сърцето ми се бяха успокоили и върнали към нормалния си ритъм, откакто бях разчела посланието на непознатия.

Не помнех какво бе станало с кофите с жълти цветя. Явно обаче бях направила нещо, защото до обяд те бяха натоварени в багажника на камиона на Рената — букети от ярки слънчеви цветя пътуваха по магистралата, за да сгреят нечия почти зимна сватба, а аз се бях проснала върху работната маса, сама в магазина. Рената ме беше помолила да се погрижа за клиентите и да държа отворено, докато се върне, но днес нямаше никого. Магазинът обикновено не работеше в неделя и аз оставих вратата отворена — за всеки случай, но изгасих осветлението. Технически изпълнявах нарежданията й, но на практика по този начин не поощрявах особено бизнеса.

Челото ми бе мокро от пот, въпреки че сутринта бе хладна и аз бях застинала в състояние на смайване, което приличаше на ужас. От години цветните послания, които отправях на хората, оставаха пренебрегвани и всъщност точно тази страна на общуването ми с другите ми действаше успокояващо. Страст, връзка, несъгласие или отхвърляне — нищо от тези неща не беше възможно на езика на цветята и не предизвикваше отговор. Но тази едничка клонка имел беше променила всичко. Ако приемех, че този, който ми я бе дал, наистина разбираше посланието й.

Опитах се да се успокоя, да се убедя, че е просто съвпадение. Смяташе се, че имелът е романтично растение. Може би мъжът си бе представял как го връзвам с червена панделка до дървената рамка на щанда му и заставам отдолу, очаквайки целувката си, както се правеше на Бъдни вечер. Той нямаше откъде да знае, че никога не бих допуснала такава близост. Но макар да бяхме разменили едва няколко думи, не можех да се отърся от усещането, че търговецът все пак ме познаваше и бе напълно наясно, че между нас не можеше да става и дума за целувка.

Трябваше да реагирам. Ако ми подареше второ цвете и то отново бъдеше в унисон с моя отговор, тогава вече щеше да е сигурно, че общувахме истински и даровете му не бяха обикновена случайност. Краката ми потрепериха, когато скочих от масата и се вмъкнах в хладилното помещение. Настаних се сред студените цветя и се замислих какво точно искам да му кажа.

Рената се върна и ми даде нови нареждания; имаше друга поръчка, малка, която трябваше да бъде доставена долу по хълма. Извади синя керамична ваза, докато аз събирах изпопадалите жълти цветя.

— Колко ще струва? — попитах, защото сумите определяха нашите отношения.

— Няма значение. Но й кажи, че не може да задържи вазата. Ще мина да си я прибера следващата седмица — подаде ми листче с написан адрес, когато привърших с аранжировката на букета. — Ти го занеси.

Държах с двете си ръце тежката ваза и на отиване към вратата усетих, че Рената пъхна нещо в раницата ми. Обърнах се. Беше заключила и вече се запътваше към камиона си.

— Няма да ми трябваш до следващата събота, в четири часа сутринта — каза тя, махайки ми за довиждане. — Подготви се за дълъг ден, без почивка.

Кимнах, докато гледах как камионът й се отдалечаваше. Щом зави зад ъгъла, оставих вазата на земята и отворих раницата си. Вътре имаше плик с четири сгънати стодоларови банкноти. И бележка: „Плащане за първите две седмици. Не ме разочаровай.“ Взех ги и ги пъхнах в сутиена си.

 

 

Адресът ме заведе до нещо, което приличаше на офис сграда, само на две пресечки по-надолу от „Цвят“. Стъклените прозорци на първия етаж бяха тъмни. Не можех да кажа дали вътре имаше някакъв магазин, който просто не работеше в неделя, или беше празно помещение. Потропах и двойната врата се разтресе на металните си панти.

На втория етаж се отвори прозорец и се чу глас:

— Слизам след минута. Изчакай ме!

Оставих вазата на тротоара и седнах до нея. Десет минути по-късно вратата се отвори и жената, която застана на прага си, дишаше съвсем нормално — очевидно не се беше престарала със слизането. Протегна ръка за цветята.

— Виктория — каза тя. — Аз съм Наталия.

Приличаше на Рената по млечнобялата си кожа и прозрачносини очи, но косата й беше яркорозова и от нея капеше вода. Подадох й цветята и се обърнах, за да си тръгна.

— Вече не я ли искаш? — попита тя.

— Моля?

Наталия отстъпи назад, сякаш очакваше да вляза вътре.

— Стаята. Казах на Рената, че е много малка, почти като дрешник, но тя смяташе, че няма да имаш нищо против.

Стая. Рената се беше намесила в живота ми, без да ми покаже, че знаеше какво е положението ми. Инстинктът ми подсказваше да избягам от отворената врата, но къде щях да отида?

— Колко? — попитах аз, правейки стъпка назад.

— Двеста на месец. Ще видиш защо.

Погледнах надолу по улицата, не бях сигурна какво да направя. Когато се обърнах отново, Наталия вече бе влязла в празното помещение на първия етаж и се качваше по стръмните стъпала нагоре.

— Влизай или пък недей — провикна се тя. — И в двата случая затвори вратата!

Поех си дълбоко дъх, издишах през стиснатите си устни и направих крачка напред.

Едностайният апартамент над празния магазин явно бе предвиден за офис — безлични килими върху циментовия под и кухня с дълъг бар и малък хладилник. Прозорецът над кухненския шкаф беше отворен и гледаше към плоския покрив на сградата отдолу.

— Нямам законно право да давам тази стая под наем.

Наталия посочи близо до дивана в дневната, където се намираше врата, наполовина по-ниска от обичайното. Изглеждаше, че води към някакво мокро помещение или тайник. Подаде ми връзка с шест ключа, на които имаше залепени числа.

— Номер шест — каза тя.

Коленичих, отворих ниската врата и пропълзях вътре. Беше прекалено тъмно и не виждах нищо.

— Изправи се — каза Наталия. — Има въже някъде пред теб с което се пуска осветлението.

Протегнах ръка и опипах във въздуха, докато открих въженцето. Дръпнах го.

Гола крушка осветяваше празна синя стая, синя като най-чистия син цвят на палитрата на художник, като лодка по средата на морето, като искряща вода. Килимът бе бял и мъхест и изглеждаше като живо същество. В стаята нямаше прозорци. Беше достатъчно голяма, за да легне човек на пода, но не и за легло или за шкаф, ако въобще се намереха такива, които да минат през ниската врата. На една от стените имаше редица месингови ключалки и когато погледнах по-отблизо видях, че всъщност те бяха монтирани върху друга нормално висока врата, която почти не се различаваше под синята боя. През пролуките им се процеждаше светлина. Наталия беше права; стаята бе просто преустроен дрешник.

— Последната ми съквартирантка беше параноидна шизофреничка — каза тя, сочейки с ръка към ключалките. — Тази врата води към моята стая. Това са всички ключове — кимна към връзката, която ми бе дала.

— Ще я взема — казах аз.

Подадох ръка през вратата и оставих двеста долара на облегалката на дивана в дневната. След това се пъхнах обратно в стаята си, заключих и легнах на пода сред цялата тази синева.

 

 

При Елизабет небето изглеждаше по-голямо; виеше се от една ниска хоризонтална линия към друга, синьото се изливаше върху сухите хълмове и притъпяваше жълтото на лятото, отразяваше се във вълнообразния покрив на градинската барака и в кръглата метална каравана, и в зениците на очите на Елизабет. Цветът беше навсякъде, стоварваше се върху теб, тежко, като внезапно мълчание.

Седях на лекия сгъваем стол на градинската пътека и чаках Елизабет да се върне от кухнята. По-рано тази сутрин беше направила палачинки с банани и праскови и ядох, докато се превих на кухненската маса и не можах да помръдна. Но вместо да ме засипе с обичайния порой от въпроси, на които понякога отговарях, понякога не, този път бе притеснително спокойна. Само чоплеше в храната си, побутваше встрани печените праскови и заливаше останалата палачинка изобилно със сироп.

Седях със затворени очи и слушах как столът й проскърца, когато го бутна назад и се изправи, после тя прекоси кухнята и остави купчината чинии в мивката. Но вместо звука на течащата вода, който обикновено следваше, сега чух неочакван тракащ звук. Отворих очи и видях, че се беше облегнала на кухненските шкафове, втренчена в старомодния телефон. Извиваше спираловидния шнур, който свързваше телефона и слушалката, и се взираше разсеяно в шайбата, сякаш бе забравила номера. След малко започна отново да върти някакви числа, но когато стигна до шестото, спря, присви устни и затръшна рязко слушалката. Звукът раздразни натежалия ми стомах и аз изпуфтях.

Елизабет се стресна и когато се обърна, изглеждаше изненадана да ме види там — като че ли съсредоточена в телефонното обаждане, което не беше направила, бе забравила за съществуването ми. Пое си въздух, издърпа ме от стола до масата ми и ме отнесе в градината, където останах да я чакам.

Сега се появи на задната врата — в едната си ръка стискаше кална лопата, а в другата — чаша, от която се издигаше пара.

— Изпий го — каза тя и ми подаде чашата. — Ще ти помогне за храносмилането.

Стиснах чашата с бинтованите си ръце. Беше минала седмица, откакто за пръв път бе промила ръцете ми и вече бях свикнала с безпомощността си, даже ми беше изгодно. Елизабет готвеше и чистеше, а аз лежах по цял ден, без да правя нищо; когато ме питаше как са раните ми, й казвах, че ги усещам по-зле от преди.

Духнах и отпих внимателно глътка от чая, но веднага след това я изплюх.

— Не ми харесва — казах и протегнах чашата напред, като оставих част от течността да се разлее по пътеката пред стола ми.

— Опитай отново — каза Елизабет. — Ще свикнеш с вкуса. Цветчетата на ментата означават „топло чувство“.

Отпих още една глътка. Този път задържах малко по-дълго, преди да изплюя чая през облегалката на стола си.

— Имаш предвид „топла отврат“.

— Не, топли чувства — поправи ме Елизабет. — Нали знаеш топлината, която те изпълва, когато виждаш любим човек.

Не познавах това чувство.

— Топлината на повръщано — казах инатливо аз.

— Езикът на цветята е безспорен, Виктория, той не може да се мени според желанията на хората — каза тя, извърна се и започна да си слага градинарските ръкавици. Взе лопатата и започна да изравнява пръстта там, където бях изтръгнала няколко растения и храсти, когато търсех лъжицата.

— Какво означава това „безспорен“? — попитах аз. Отпих още една глътка от ментовия чай, преглътнах, направих гримаса и зачаках стомахът ми да се успокои.

— Означава, че има само едно определение, едно значение за всяко цвете. Розмаринът например е…

— Спомен — прекъснах я аз. — От Шекспир, който и да е той.

— Да — Елизабет изглеждаше изненадана. — А кандилката…

— Изоставяне.

— Бодлива зеленика?

— Предвидливост.

— Лавандула?

— Недоверие.

Елизабет остави лопатата на земята, свали ръкавиците си и коленичи до мен. Очите й ме гледаха толкова пронизващо, че се облегнах назад на стола си и за малко щях да падна, но тя протегна бързо ръка и ме хвана за глезена.

— Защо Мередит ми каза, че си зле в ученето?

— Защото съм зле.

Тя ме хвана за брадичката и я повдигна към себе си, докато очите ни се озоваха на една линия.

— Не е вярно — отбеляза простичко. — Четири години в основното училище и не си успяла да научиш елементарни звуци, така ми каза тя. Предупреди ме, че трябва да бъдеш в класа на „специалните ученици“, ако изобщо се задържиш в училище.

Бях останала две години в една и съща група в детската градина, повтарях и втори клас. Не се преструвах на неспособна и незнаеща; просто никога не ме питаха за нищо. След първата година репутацията ми беше на избухлива темерутка и в който и час да влизах, веднага ме изолираха. Научих буквите, числата и елементарната математика от купчините листове, които трупаха на чина ми, без да се интересуват какво правя с тях. Научих се да чета от книгите с картинки, които изпадаха от чантите на съучениците ми или които крадях от шкафовете в училище.

Имаше време, когато смятах, че училището може да бъде различно. В първия ден, когато седях на малкия си чин на редицата, осъзнах, че бездната между мен и другите деца не беше видима. Учителката в детската градина, мис Елис, произнесе името ми нежно, наблягайки на средната сричка, и се отнасяше с мен като с всички останали. Сложи ме в редичката с момиче, което беше по-слабо от мен, тъничките й китки се докосваха до моите, когато вървяхме от класната стая до площадката за игра и обратното. Мис Елис вярваше, че е важно да подхранваме мозъка си, затова всеки ден след почивката поставяше на чиновете ни хартиена чаша с по една сардина вътре. След като изядяхме сардината си, обръщахме чашата наопаки, за да видим изписаната на дъното буква. Ако успеехме да познаем и да произнесем буквата правилно и да измислим дума, която започваше с нея, ни даваше втора сардина. Аз запомних всички букви и звуци и първата седмица винаги получавах наградата.

Но пет седмици по-късно Мередит ме премести в ново семейство, в различно предградие, в друго училище и всеки път, когато се сетех за вкусната хлъзгава риба, се вбесявах. Моят гняв разпиляваше бюрата, разкъсваше завесите и крадеше чужди кутии за обяд. Наказваха ме, отстраняваха ме от училище, наказваха ме отново. В края на първата година всички очакваха да се държа агресивно и образованието ми бе напълно изоставено.

Елизабет стисна лицето ми и очите й потърсиха отговор.

— Мога да чета — признах аз.

Тя продължи да ме гледа втренчено, сякаш бе решена да открие всяка лъжа, която някога бях казвала. Затворих очи и накрая ръцете й ме пуснаха.

— Е, добре е да го знаем.

Поклати глава и отново се зае с градината, като сложи ръкавиците си, преди да засади в дупките растенията, които бях изкоренила. Наблюдавах я как работи, как утъпква горния слой на почвата около всеки ствол. Вдигна поглед към мен, когато приключи.

— Помолих Перла да дойде да си поиграете. Имам нужда от почивка, а и ще бъде добре за теб да си имаш приятелка преди да тръгнеш на училище утре.

— Перла няма да ми стане приятелка — казах аз.

— Дори още не си я видяла — възкликна отчаяно Елизабет. — Откъде може да знаеш дали ще ти стане приятелка или не?

Знаех, че Перла няма да ми бъде приятелка, защото за девет години не бях имала нито един приятел. Мередит сигурно го беше казала на Елизабет. Тя казваше всичко на другите ми приемни майки и те предупреждаваха децата в къщите си да ядат по-бързо, когато съм наблизо, и да крият бонбоните си от Хелоуин в калъфите на възглавниците си.

— Сега ела с мен. Тя вероятно вече чака до портата.

Поведе ме през градината към ниската ограда от колове в по-далечния край. Перла ни чакаше, облегната на нея. Беше на достатъчно близко разстояние и вероятно бе чула всичко, което си бяхме говорили, но не изглеждаше притеснена, а само нетърпелива. Беше съвсем малко по-висока от мен, а тялото й бе закръглено и пухкаво. Тениската й бе прекалено тясна и прекалено къса. Жълтеникавозелената блузка минаваше по средата на корема на момичето и между нея и ръба на панталоните й се виждаше гола ивица плът. Ластиците на ръкавите оставяха дълбоки червени линии по кожата й и се вдигаха нагоре към мишниците. Тя непрекъснато ги оправяше и ги опъваше надолу.

— Добро утро — каза Елизабет. — Това е дъщеря ми, Виктория. Виктория, това е Перла.

Звукът от думата „дъщеря“ възпламени отново стомаха ми. Ритнах с крак пръст в посока на Елизабет, но тя настъпи и двата ми крака с дясната си обувка, а пръстите й се впиха във врата ми. Кожата ми гореше от допира й.

— Здрасти, Виктория — каза свенливо Перла. Хвана дългата си черна плитка и я задъвка нервно по вече мокрите й краища.

— Добре — каза Елизабет, сякаш тихите думи на Перла и моето инатливо мълчание бяха положили основата на нещо. Влизам вътре, за да си почина. Виктория, стой тук и си играй с Перла, докато не те повикам.

Без да изчака отговора ми, се обърна и се прибра в къщата. Двете с Перла бяхме забили очи в земята. След малко тя се пресегна и докосна внимателно с върха на пръста си бинтованите ми ръце.

— Какво е станало?

Захапах марлята, защото внезапно изпитах желание да използвам ръцете си отново.

— Тръни — казах аз. — Развий ги.

Перла отлепи краищата на лейкопласта и аз бързо свалих всичко останало. Все още неизлекуваната ми кожа беше бледа и сбръчкана, по раните се бе образувала коричка, кръгчетата се бяха смалили. Повдигнах ръба на една зараснала коричка с пръст и тя се отлепи лесно, разкривайки здравата кожа отдолу.

— Утре в училище ще сме в една паралелка — каза Перла. — Има само един четвърти клас.

Не й отговорих. Елизабет смяташе, че ще тръгна на училище. Тя също така смяташе, че ще бъда нейна дъщеря и че може да ме принуди да си имам приятелка. Но грешеше за всичко. Тръгнах към градинската барака. Не знаех какво точно ще правя, но внезапно ми се прииска да накарам Елизабет да разбере ясно колко бъркаше за всичко, свързано с мен.

Взех нож и чифт градински ножици от рафта в бараката и се върнах в градината.

Заобиколих от другата страна на бадемовото дърво, следвайки редицата от сиво-зелени растения. На мястото, където прашният път се вливаше в тучната градина, имаше гигантски кактус с хаотично преплетени клони и листа. Беше по-голям от колата на Мередит, стволът му бе кафяв и грапав на външен вид, като че ли собствените му бодли бяха направили прорези и рани по него. Всеки клон беше като сбор от човешки ръце, длани, които израстваха една от друга, дясна, после лява, после отново дясна, и така беше достатъчно балансиран, за да може да стои изправен нагоре. Вече знаех какво ще направя.

— Нопал — каза Петра, когато посочих въпросително към растението. — Крушовиден кактус.

— Какво?

— Наричат го „бодлива круша“. Виждаш ли плода най-отгоре? В Мексико ги продават по пазарите. Вкусни са, но трябва да ги обелиш правилно.

— Срежи го — заповядах й аз.

Перла замръзна на място.

— Какво? Целия ли?

Поклатих глава. Не.

— Само онзи клон с плодовете. Искам ги, за да ги дам на Елизабет. Но трябва да го направиш вместо мен, защото иначе ще си нараня ръцете.

Перла все още не помръдваше, но погледна към два пъти по-високия от нея кактус. Пламтящо червен плод растеше на върха на всяка плоска длан. Протегнах ножа към пухкавото момиче, тъпото му острие сочеше ниско долу към корема й.

Перла се пресегна, докосна върха на острието с мекия си пръст, после пристъпи към мен и взе ножа от ръката ми.

— Къде? — попита тихо тя.

Посочих точно към мястото над кафявия ствол, където започваше една дълга зелена ръка. Перла пробва ножа върху кактуса и затвори очи, преди да се облегне напред със силата на цялото си тяло. Кората му беше твърда, но след като веднъж премина през външния слой, ножът се плъзна лесно и скоро клонът падна на земята. Посочих към плодовете и Перла отсече всичките, един по един. Те паднаха на земята и от тях се стече кървав червен сок.

— Почакай тук — наредих й пак аз и се затичах към градината, където бях захвърлила марлените си превръзки.

Когато се върнах, Перла стоеше точно там, където я бях оставила. Хванах зелената месеста длан с марлята, взех ножа и внимателно махнах бодлите от всяка бодлива круша, все едно одирах мъртво животно. Подадох зрелите, ставащи за ядене плодове на Перла.

— Ето — казах аз.

Тя ме погледна смутено и неразбиращо.

— Мислех, че ги искаш? — попита тя. — За Елизабет?

— Ами тогава й ги занеси. Аз имах нужда от друга част казах и завих ивиците обелена кожа с бодли в марлята. — Сега се прибирай у дома си.

Перла закри с шепи плодовете в дланите си и тръгна бавно, като въздъхна шумно, сякаш бе очаквала нещо повече от мен в отговор на нейната лоялност.

Нямах какво да й дам.