Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (10)

10.

Снимките бяха ужасни. Бяха толкова ужасни, че реших, че вината за това е на скоростното фото, в което ги бях извадила, и затова отнесох негатива на филма в специализиран фотомагазин. На табелата пишеше, че обработват снимки само на професионалисти. Бяха им нужни три дни, за да ги извадят, и когато си ги взех, бяха също толкова лоши, колкото предишните. Даже повече. Грешките ми бяха по-видими размазаните зелени и бели петна изпъкваха по-ясно на фона на калната пръст. Хвърлих снимките в канавката и седнах отчаяна на тротоара пред фотото.

— Експерименти с абстрактни мотиви?

Чух глас зад себе си и се обърнах. Млада жена се взираше в разпилените по улицата снимки. Носеше работна престилка и пушеше цигара. Пепелта от нея летеше край снимките; прииска ми се да падне върху тях, да ги подпали и те да изгорят.

— Не — отвърнах аз. — Експерименти с провали.

— Нов фотоапарат? — попита тя.

— Не, нов фотограф.

— Какво искаш да знаеш?

Вдигнах една от снимките от улицата и й я подадох.

— Всичко.

Тя стъпка цигарата си и се загледа в снимката.

— Мисля, че проблемът е в ниската чувствителност на филма — каза момичето и ми махна с ръка да я последвам във фотото.

Заведе ме до мястото, където можеше да се види проявеният филм, и ми показа числата на кадрите, които преди дори не бях забелязала. Скоростта на затвора е била прекалено ниска, обясни ми тя, и чувствителността на филма не е била подходяща за слабата светлина на късния следобед. Записах всичко, което ми каза, на гърба на снимките и пъхнах измачканата купчина в задния си джоб.

Следващата събота нямах търпение да свърша работа.

Магазинът беше празен; нямахме сватба. Рената обработваше някакви документи и цяла сутрин не бе вдигнала глава от бюрото си. Когато ми писна да я чакам да ме освободи, застанах пред нея и потропах с крак по циментовия под.

— Добре, върви си — каза тя, отпращайки ме с ръка. Обърнах се и бях на половината път до вратата, когато я чух да добавя: — И не идвай утре, нито следващата седмица и по-следващата.

Спрях на място.

— Какво?

— Работила си два пъти повече, отколкото съм ти платила, сигурно и сама го знаеш.

Не, не го знаех. Не бях си правила сметка час по час. Едва ли щях да си намеря друга работа, дори и да исках. Нямах диплома от гимназия, нито от колеж, нямах никакви умения. Рената го знаеше и можеше да прави с мен каквото си поиска.

Не бях възмутена.

— И сега?

— Вземи си няколко седмици почивка. Ела тук по-следващата събота и ще ти платя все едно си работила — изкарала си тези пари. Ще имам нужда от теб около Коледа, а на Нова година ни чакат две сватби.

Подаде ми плика с пари, който би трябвало да ми даде утре. Прибрах го в раницата си.

— Добре — казах аз. — Благодаря. Ще се видим след две седмици.

Когато пристигнах, Грант беше на паркинга на пазара и товареше кофа с непродадени цветя. Отидох при него и вдигнах в ръка размазаните снимки, разперени като ветрило.

— Сега искаш ли урок? — присмя ми се той.

— Не — тръснах упорито глава, качвайки се в камиона.

Той поклати глава.

— Китайско или тайландско?

Четях бележките си върху гърбовете на снимките и не му отговорих. Когато Грант спря пред тайландския ресторант го изчаках в камиона.

— Нещо пикантно — провикнах се през отворения прозорец. — Със скариди.

Бях си купила десет цветни филма, всичките с различна чувствителност. Щях да започна със 100 на ярката слънчева светлина по обед и да стигна до 800 малко след залез-слънце. Грант седеше до масата за пикник с книга в ръка и през няколко страници поглеждаше към мен. Аз почти не помръдвах, свита на земята между два храста с бели рози. Всички пъпки бяха отворени; след още една седмица розите щяха да прецъфтят. Номерирах всяка снимка и записвах ъгъла и настройките на фотоапарата, както бях правила и предишната седмица. Бях твърдо решена да успея.

Когато почти напълно се смрачи, свалих фотоапарата.

Грант вече не седеше отвън до масата, а от прозорците на водната кула излизаше светлина и пара. Той готвеше, а аз бях прегладняла. Прибрах всички филми в раницата си и отидох в кухнята.

— Гладна ли си? — попита, докато ме наблюдаваше как закопчавам раницата си и дишам тежко.

— Наистина ли ме питаш това?

Грант се усмихна. Отидох до хладилника и го отворих. Беше почти празен, с изключение на кофичка кисело мляко и кутия портокалов сок. Взех сока и започнах да пия направо от кутията.

— Чувствай се като у дома си.

— Благодаря — отпих още една глътка и седнах до масата.

— Какво готвиш?

Той посочи шестте празни консерви с телешки равиоли.

Направих гримаса.

— Може би ти искаш да приготвиш нещо?

— Не мога да готвя. В груповите домове винаги сме имали готвачи, а откакто излязох оттам, се храня навън.

— Винаги ли си живяла в групови домове?

— След Елизабет, да. Преди това живях с много различни хора, приемни родители. Някои бяха добри готвачи, други — не.

Той ме погледна настоятелно, сякаш искаше да научи повече, но аз млъкнах. Настанихме се на масата пред чиниите с равиоли. Отвън пак започна да вали, проливен дъжд, който заплашваше да превърне калните пътища в реки.

Щом приключихме с вечерята, Грант изми чинията си и се качи горе. Аз останах в кухнята, чаках го да се върне и да ме закара обратно до града, но той не слезе. Пийнах още портокалов сок, зяпах през прозореца и чаках. Когато огладнях отново претърсих шкафовете и намерих неотворена кутия с бисквити. Изядох всички, до последната. Грант все така не слизаше. Сложих чайника на котлона, пуснах газта и застанах над него, за да стопля ръцете си на огъня. Чайникът започна да свири. Сипах вода в две чаши, сложих вътре торбичките чай, които намерих в една кутия, и се качих по стълбата.

Грант седеше на дивана на втория етаж с книга в скута си. Подадох му чашата и седнах на пода пред шкафа с книги. Най-отдолу имаше купчина с огромни книги: най-вече наръчници по градинарство, смесени с учебници по биология и ботаника.

— Биология? — попитах аз, като взех един от тях и го отворих на страницата с анатомична рисунка на сърце.

— Ходех на курсове в общинския колеж. След смъртта на майка ми за кратко обмислях идеята да продам фермата и да се запиша в колеж. Но напуснах курса по средата; не ми харесаха университетските зали и коридори. Прекалено много хора и прекалено малко цветя.

Дебела синя вена излизаше от сърцето. Проследих я с пръст и погледнах към Грант.

— Какво четеш?

— Гертруд Стайн.

Поклатих глава. Никога не бях чувала за нея.

— Поетесата? — попита той. — Нали знаеш — „Розата е роза е роза“^[1].

Поклатих отново глава.

— През последната година от живота си майка ми беше обсебена от нея — каза Грант. — Прекарваше дните си в четене на викториански поети и когато откри Гертруд Стайн, ми каза, че тя я утешава най-добре.

— Какво е искала да каже с това „Розата е роза е роза“? — попитах аз. Затворих рязко учебника по биология и срещу мен се озъби човешки скелет. Потупах празното око.

— Че нещата са такива, каквито са — каза той.

— Розата е роза…

— … е роза — довърши Грант с усмивка.

Замислих се за всички рози в градината под водната кула, за различните им цветни нюанси и форми на венчелистчетата.

— Освен когато е жълта — казах аз. — Или червена, или розова, или неотворена, или увяхваща.

— И аз винаги съм си мислил за това — отбеляза Грант. — Но давам на мис Стайн възможността да ме убеди в своята теза.

Извадих още една книга от по-горен рафт. Беше поезия Елизабет Барет Браунинг. Бях чела повечето от нещата й като тийнейджърка, когато откривах романтизма, поетите от който често бяха споменавани в езика на цветята; естествено тези, до които успявах да се добера. Страниците на томчето бяха изписани с бележки по празните полета. Бях отворила на стихотворение от единайсет стиха, всичките започващи с думите „обичай ме“. Изненадах се. Сигурна бях, че съм чела това стихотворение, но незнайно защо си спомнях само препратките към цветята — не помнех нищо, свързано с любовта.

Прибрах книгата обратно на мястото й и извадих друга, после още една. През цялото време Грант мълчаливо прелистваше страниците на своята книга. Погледнах към часовника си.

Десет и десет.

Грант вдигна глава към мен, погледна своя часовник и после през прозореца. Навън все още валеше.

— Искаш ли да се прибереш у вас?

Пътищата бяха мокри; шофирането щеше да е бавно. Щях да прогизна до кости за двете пресечки от магазина до синята си стая, а Наталия сигурно вече щеше да репетира с групата си. Рената не ме очакваше на работа утре сутрин, осъзнах аз, всъщност нямах желание да се прибирам в апартамента си.

— Имам ли друга възможност? — попитах аз. — Няма да спя тук с теб.

— Няма да остана тук. Можеш да спиш в леглото ми. Или да спиш на дивана. Или където искаш.

— Откъде да знам, че няма да се върнеш посред нощ?

Грант извади ключовете от джоба си и свали от тях ключа за водната кула. Подаде ми го и слезе надолу по стълбата.

Последвах го.

В кухнята той взе фенерче от едно от чекмеджетата и свали якето си от закачалката. Отворих вратата, за да излезе навън; поколеба се за малко под навеса на верандата. Дъждът се спускаше като плътен щит пред нас.

— Лека нощ — каза той.

— Резервен ключ? — попитах аз.

Грант въздъхна и поклати глава, но се усмихваше. Наведе се и вдигна от земята ръждясала консервена кутия, наполовина пълна с дъждовна вода. Изля водата през широкия отвор сякаш напояваше изсъхнала леха. На дъното на кутията остана ключът.

— Вероятно е ръждясал, стои тук от години. Но ето ти го за всеки случай — подаде ми го и дланите ни се допряха, докато си го предавахме.

— Благодаря — казах аз. — Лека нощ.

Той все още стоеше отвън, когато затворих вратата и превъртях ключа.

Поех си дълбоко въздух и вдишах празнотата на водната кула; изкачих се по стълбата. На третия етаж взех завивката от леглото на Грант, после се върнах обратно в кухнята и се свих на кълбо под масата. Ако вратата се отвореше, щях да я чуя.

Единственото, което чувах обаче, бе дъждът.

На другата сутрин Грант потропа на вратата към десет и половина. Все още спях под масата. Бях прекарала там дванайсет часа и тялото ми се беше схванало, така че станах доста трудно. Когато стигнах до вратата, спрях за малко, облегнах се на солидното дърво, потърках очите си, бузите и тила си и едва след това отворих вратата.

Грант стоеше на прага с дрехите, с които бе и миналата нощ, и изглеждаше съвсем малко по-буден, отколкото аз се чувствах. Вмъкна се в кухнята и се отпусна на стола до масата.

Бурята беше преминала. Отвън през прозореца, под безоблачното небе, мокрите цветя блещукаха. Беше идеален ден за снимки.

— Фермерският пазар? — предложи той. — В неделя продавам там, не в града. Искаш ли да дойдеш с мен?

Декември беше лош месец за плодовете и зеленчуците спомних си аз. Портокали, ябълки, броколи, зеле. Но дори и да бяхме средата на лятото, пак нямаше да ми се иска да отида на пазара. Не желаех да рискувам да срещна Елизабет.

— Не, не искам. Но ми трябва филм за апарата.

— Ела с мен тогава. Можеш да изчакаш в камиона, докато продам това, което ми остана от вчера. После ще те откарам до магазина.

Грант се преоблече на горния етаж, а аз през това време измих зъбите си, доколкото можех, с пръст и паста. Плиснах вода на лицето си и отидох да го чакам в камиона. Когато се присъедини към мен след десетина минути, се беше избръснал и облякъл чист сив суичър и съвсем леко изцапани дънки. Все още изглеждаше уморен и вдигна качулката на главата си, за да не виждам добре лицето му.

На места пътят беше наводнен и Грант караше бавно, камионът плуваше като лодка в дълбоката вода. Затворих очи.

След по-малко от пет минути той спря, а когато отворих очи, видях, че сме на претъпкания паркинг. Плъзнах се надолу на седалката си, а Грант изскочи навън. Пусна още по-ниско качулката над челото си и започна да разтоварва кофите с цветя от багажника. Затворих отново очи и отпуснах лице до затворената врата, като се опитвах да не чувам шумовете от оживения пазар и да не си спомням множеството пъти, когато бях идвала тук с Елизабет. Най-накрая той се върна.

— Готова ли си?

Подкара към най-близкия смесен магазин, типичен за района — в него имаше дори рибарски щанд и аптека. Чувствах се нервна, че съм навън, сред хора, и то в такава непосредствена близост до Елизабет.

Спрях се с ръка на дръжката на камиона.

— Елизабет?

— Няма да е тук. Не знам къде пазарува, но идвам тук повече от двайсет години и нито веднъж не съм я засичал.

Облекчена, влязох вътре и отидох право в копирния център, сложих филмите си в плик и ги побутнах към служителката.

— Ще станат ли за час? — попитах отегченото момиче със синя престилка.

— За по-малко — каза тя. — Не съм имала филми за проявяване от дни.

Тръгнах по съседните пътеки. В магазина имаше разпродажба на тениски — три за пет долара. Взех най-горните три от купчината и ги сложих в пазарската си кошница, заедно с няколко нови филма, четка за зъби и дезодорант. Грант стоеше до касата, ядеше някакъв десерт и ме наблюдаваше как обикалям нагоре-надолу по пътеките. Видях, че магазинът беше празен и отидох при него.

— Закуска? — попитах аз и той кимна. Извадих един десерт „Пей-Дей“ и изядох фъстъците в него, докато остана само карамелената вафла.

— Най-хубавата част — каза Грант, кимайки към карамела.

Подадох му остатъка и той изяде десерта докрай бързо, сякаш можеше да си променя мнението и да си го взема обратно. Може би ме харесваш повече, отколкото предполагаш — ухили се доволно накрая.

Вратата на магазина се отвори и една възрастна двойка тръгна към нас, като се държаха за ръце. Жената вървеше доста прегърбено напред, а единият крак на мъжа бе леко изкривен, така че отстрани изглеждаше като че ли тя го влачи след себе си. Старият мъж ме огледа от глава до пети и усмивката, която се появи на лицето му, беше младежка и някак не на място на покритата със старчески петна кожа.

— Грант — намигна и кимна към мен. — Добра работа, синко, добра.

— Благодаря, сър — каза Грант и заби поглед в земята.

Мъжът се заклатушка покрай нас, но след няколко стъпки спря и плесна жена си по дупето. После се обърна и отново се подсмихна.

Грант изгледа стареца, после мен и поклати глава.

— Беше приятел на майка ми — каза, когато двойката вече не можеше да ни чуе. — Сигурно смята, че след шейсет години ще бъдем като него и жена му.

Направих гримаса и отидох до копирния център да изчакам снимките си. Нямаше нищо по-малко вероятно на света от това след шейсет години с Грант да си държим ръцете като тези двамата. Служителката ми подаде първия филм с проявените вече снимки, негативите им бяха нарязани и подредени в плик. Наредих снимките на яркожълтия щанд.

Първите десет бяха размазани. Нямаше чак напълно неразличими бели петна като на първите ми снимки, но все пак бяха мътни. След единайсетата ставаха поносими чисти, но не бяха повод за гордост. Момичето продължаваше да ми подава извадените от другите филми снимки, лента след лента и аз ги подреждах и оглеждах по същия начин, като внимавах да следвам подредбата по номера.

Грант стоеше наблизо и си вееше с празните опаковки на петте десерта, които беше изял междувременно. Най-накрая отидох при него и вдигнах пред лицето му една снимка. Беше номер шестнайсети от осмия филм — съвършена бяла роза ярка и чиста, контрастът с тъмната земя отзад беше като естествена рамка за цветето. Той се наведе напред, сякаш да я помирише, и кимна.

— Чудесна е.

— Да вървим — казах аз. Платих за нещата в кошницата си и за изядените вече от Грант десерти и тръгнах към вратата.

— Снимките ти? — попита той, като се спря пред щанда и погледна морето от снимки, които бях оставила.

— Само тази ми трябва — казах аз и размахах бялата роза с номер шестнайсети.

 

 

Вслушвах се в звука от пляскането по пода на парцала на Елизабет, гърбът ми беше опрян на ствола на дебела лоза. Трябваше да съм навън за сутрешната си разходка, но нямах настроение за това. Елизабет бе отворила всички прозорци, за да влезе вътре първият топъл пролетен въздух и от мястото ми в най-близката до къщата редица с лозички можех да чувам всяко нейно движение.

Вече шест месеца бях при нея и бях свикнала с представата й за домашното обучение. Нямах бюро. Тя не беше купила черна дъска или учебници, или пък някакви обучителни карти. Просто имахме график, поставен на хладилника — тънък лист хартия с подгъващи се покрай сребърните магнити ъгълчета, на който с красив почерк бяха изписани моите учебни и домакински задължения.

Списъкът беше много подробен, изтощителен и точен, но никога не се променяше и не нарастваше. Всеки ден, след закуска и след сутрешната си разходка, пишех в дневника си с черна подвързия, който Елизабет ми беше купила. Пишех добре и правилно, но нарочно правех грешки, за да я задържам по-дълго до себе си, докато поправяше текстовете ми и ме караше да произнасяме заедно думите.

Когато приключех й помагах да подготвим обяда — мерехме, сипвахме, удвоявахме или намалявахме количествата в рецептите. Подредени на равни купчини, сребърните прибори се превръщаха в дроби, а купите, пълни със сухи зърна, бяха идеални, за да изписваме проблемните думи по масата. С помощта на календара, с който Елизабет следеше времето, тя ме научи да смятам, да изчислявам проценти и вероятности.

В края на всеки ден ми четеше на глас. Имаше рафтове, отрупани с детска литература, прашни твърди корици със златисти заглавия: „Тайната градина“, „Полиана“, „Едно дърво расте в Бруклин“. Но аз предпочитах учебниците по лозарство илюстрациите на растения и химични уравнения, които бяха ключ за света около мен. Учех наизуст речника — нитратни разтвори, въглеродно отделяне, прочистване на вредители — и ги използвах във всекидневните ни разговори със сериозност, която разсмиваше Елизабет.

Преди лягане отбелязвахме всеки ден на календара в стаята ми. През януари просто зачертавах с червен хикс кутийката под датата, но в края на март записвах най-високите и най-ниски температура през деня, какво бяхме яли за вечеря и списък със заниманията ни, както правеше Елизабет в своя календар. Беше ми дала залепващи се листчета с размера на кутийките под датата и много вечери изписвах пет или шест преди да се сгуша в леглото.

Календарът не беше толкова нощен ритуал, колкото средство за отброяване на дните, оставащи до най-важната дата в живота ми. Втори август — денят след рождения ми ден — беше специално означен, кутийката му бе оцветена в яркорозово. С черен флумастер Елизабет бе записала 11 ч., 3 етаж стая 305. Годината, в която трябваше да живея с нея — преди окончателното ми осиновяване, изтичаше тогава; Мередит бе насрочила делото ми за същия ден.

Погледнах часовника, който Елизабет ми беше дала още десет минути преди да ми позволи да се прибера. Облегнах глава на голите клони на лозичката. Първите яркозелени листенца бяха започнали да се разпукват и аз ги оглеждах с интерес — все още бяха съвършени, миниатюрни версии с размера на нокът на това, в което щяха да се превърнат. Помирисах едно листо, потърках го с пръст и се замислих, че може би е възможно да се определи вкусът на лозовия разсад, преди да го има самото грозде; трябваше да го запиша в дневника си. Проверих отново часовника си. Още пет минути. Сред тишината, царяща наоколо, внезапно чух гласа на Елизабет. Беше ясен, уверен и за момент помислих, че ме вика. Затичах се към къщата, но по средата на пътя си спрях, защото осъзнах, че говореше по телефона. Въпреки че след нашето посещение в цветната ферма нито веднъж не беше споменала Катрин, веднага разбрах, че сега пак разговаряше с нея. Седнах на земята под кухненския прозорец. Бях абсолютно смаяна.

— Още една реколта — казваше тя. — Всичко е наред. Самата аз не пия, но в такива дни изпитвам съчувствие към баща ни. Желанието да станеш и да изпиеш една чаша уиски — „за да прогониш дявола на сланата“, както казваше той някога… Вече го разбирам.

Млъкна за миг и осъзнах, че отново общуваше с телефонния секретар, а не с жив човек.

— Както и да е, знам, че ме видя през октомври, когато идвах у вас. Видя ли Виктория? Не е ли красива? Ти очевидно не искаше да се срещаш с мен и аз уважавам желанието ти знам, че ти трябва повече време. Затова не ти се обаждах. Но не мога да чакам повече. Затова реших да ти звъня отново всеки ден. Вероятно дори повече от веднъж на ден, докато не се съгласиш да говориш с мен. Имам нужда от теб, Катрин. Не го ли разбираш? Ти си цялото ми семейство.

Затворих очи. Ти си цялото ми семейство. Бяхме заедно осем месеца, ядяхме на масата три пъти дневно, работехме ден след ден рамо до рамо. До осиновяването ми оставаха по-малко от четири месеца. И все пак Елизабет не ме смяташе за част от своето семейство. Не изпитах тъга, а гняв и когато чух затварянето на телефонната слушалка, последван от звука на течащата вода, изкачих входните стъпала. Затропах по вратата със стиснати юмруци. Какво съм аз тогава, исках да я попитам. Защо се преструваше през цялото това време?

Но когато Елизабет отвори вратата и погледнах в изненаданото й лице, започнах да плача. Не си спомнях някога да съм плакала и почувствах стичащите се по лицето ми сълзи като предателство на гнева ми. Ударих си сама плесник по бузата, после още един, за да ги накарам да спрат, за да ги залича. Болката от шамарите обаче ме разплака още по-силно.

Елизабет не ме попита защо плача, само ме вкара вътре в кухнята. Седна на дървения стол и ме придърпа неловко в скута си. След няколко месеца щях да стана на десет. Бях прекалено голяма, за да седя в скута й, прекалено голяма, за да бъда прегръщана и утешавана. Прекалено голяма и за да бъда върната обратно в системата. Внезапно бях ужасена от вероятността да бъда пратена в групов дом и същевременно се изненадах, че тактиката на Мередит се бе оказала успешна.

Зарових лице в шията на Елизабет и ридаех, и ридаех, без да мога да спра. Тя ме притисна силно към себе си. Чаках я да ми каже да се успокоя, но Елизабет не го направи. Минутите течаха. Таймерът на печката изпиука, но тя не помръдна и не стана от стола. Когато най-накрая повдигнах глава, кухнята беше изпълнена с аромата на шоколад. Елизабет беше направила суфле, за да отпразнуваме настъпването на пролетта, и уханието в стаята бе силно и сладко. Изтрих очите си в рамото й и се изправих, отдръпвайки се назад, за да я погледна в лицето. Когато очите ни се срещнаха, видях, че и тя бе плакала. Сълзите се стичаха на струйки по бузите й и капеха в скута й.

— Обичам те — каза Елизабет и аз отново започнах да плача.

В печката шоколадовото суфле започна да загаря.