Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (16)

16.

Гаденето не отмина, но се научих да го прикривам. Повръщах под душа всяка сутрин, докато каналът започна да се запушва. След това спрях да си вземам душ сутрин, тичах към колата си, преди Грант да се е събудил, хвърляйки вината върху Рената и претоварения график с летни сватби. През целия ден продължаваше ми се повдига. Мирисът на цветята на работа влошаваше положението, но прохладата на склада ми действаше добре. Всеки следобед си подремвах сред студените кофи. Не знам колко време щеше да продължава така, ако Рената не се беше намесила. Един следобед влезе при мен в склада, затръшна металната врата и ме побутна с крак, за да се събудя.

— Ей, да не мислиш, че не знам, че си бременна?

Сърцето ми заблъска силно в твърдата си лешникова обвивка. Бременна. Думата се понесе из стаята между нас, напълно нежелана. Искаше ми се да се плъзне под вратата и да влезе в тялото на някой, който я искаше. Имаше купища жени, които копнееха да станат майки, но нито Рената, нито аз бяхме от тях.

— Не съм — казах аз, но не толкова уверено, колкото възнамерявах.

— Можеш да отричаш колкото искаш, но ще ти направя здравна осигуровка, преди да ти дойде терминът и това бебе да се пръкне на прага на магазина ми.

Не помръднах. Рената ме срита отново, но бе по-скоро нежно побутване по корема ми, който сега забелязах, че бе доста понаедрял.

— Ставай — каза тя — и сядай на стола. Документите, които трябва да попълниш, ще отнемат целия следобед.

Станах и излязох от склада, подминах масата с натрупаните документи и се озовах на тротоара. Опитах се да повърна в канавката, но нищо не се получи и се затичах надолу по улицата. Рената ме извика, крещеше името ми все по-силно, но аз не погледнах назад.

Когато стигнах смесения магазин на ъгъла на 17-та улица и „Потреро“, бях напълно изтощена и запъхтяна. Строполих се на тротоара и простенах. Възрастна жена с пазарски торби спря, постави ръка на рамото ми и ме попита дали съм добре.

Избутах рязко ръката й и тя изпусна торбите си. В настаналата суматоха успях да се вмъкна в магазина. Купих пакет с три теста за бременност и се върнах в синята стая; хартиената опаковка тежеше като камък в раницата ми.

Наталия все още спеше, но вратата на спалнята й бе отворена. Беше престанала да я затваря преди месеци, когато почти бях престанала да живея тук и когато я изненадвах с появата си, я затръшваше рязко. Сега затворих безшумно вратата й и се скрих в банята.

Изпиках се и върху трите лентички и ги подредих върху ръба на мивката. Пишеше, че ще има резултат след три минути, но не стана така. После отворих прозореца на банята и ги изхвърлих всичките навън. Те паднаха върху плоския, покрит с чакъл покрив на около трийсет сантиметра под рамката на прозореца, а резултатите върху тях все още се виждаха ясно. Седнах на капака на тоалетната чиния и притиснах главата си с ръце. Последното нещо, което исках в момента, бе Наталия да разбере; беше достатъчно зле, че Рената вече знаеше. Ако мама Руби научеше, сигурно щеше да се премести да живее при мен в синята стая, да ме тъпче с пържени яйца ден и нощ и да поставя дланите си върху корема ми на всеки пет минути.

Отидох в кухнята и се покатерих през перваза отвън на покрива. Наталия и групата й често го правеха, но аз не бях опитвала. Прозорецът над кухненската мивка бе малък, но не беше невъзможно да се мине през него, въпреки че тялото ми бе наедряло.

Покривът бе покрит с фасове, търкаляше се и празна бутилка водка. Събрах тестовете за бременност и ги пъхнах в джоба си. Изправих се бавно, замаяна от упражнението и височината, и се огледах наоколо.

Гледката бе зашеметяваща не само защото досега не я бях забелязвала — просто наистина си струваше. Покривът бе дълъг — минаваше по протежението на цялата сграда — и заобиколен от ниска бетонна стена. Отвъд стената се простираше градът, от центъра до Бей Бридж и Бъркли, толкова съвършен, че приличаше на снимка на самия себе си, не на реално място — със светлините на колите по магистралите, червени нюанси, сливащи се в една безспирна река. Отидох до края на покрива и седнах там, вдишвах с цели гърди красотата му и за миг забравих, че скоро всичко в живота ми щеше да се промени. Отново.

Пръстите ми се движеха несъзнателно от шията към корема ми. Тялото ми вече не беше мое. Беше обитавано от друг, беше превзето. Не беше това, което исках, но нямах избор: бебето щеше да продължи да расте в мен. Не можех да направя аборт. Не можех да отида в клиника, да се съблека и да легна гола пред някой непознат. Изобщо не можех да възприема мисълта за упойката, за това как ще изпадна в безсъзнание и лекарят ще може да прави с тялото ми каквото си поиска. Щях да родя това бебе и после щях да реша какво да правя с него.

Бебе. Повтарях думата многократно, очаквах да ме залее някаква топла вълна, емоция, радост… но не чувствах нищо. Сред вцепенението, което ме бе обзело, стигнах до едно-единствено твърдо решение: Грант не трябваше да разбира. Нямаше да понеса възторга в очите му, ентусиазма, който щеше да го обземе от новината, че сега вече щяхме да станем истинско семейство. Представях си ясно как щеше да се развие разговорът ни: седя отвън на масата за пикник и го чакам да се прибере от пазара, за да му кажа думите, които щяха да променят живота ни; щях да се разплача още преди да довърша, но той щеше да разбере. И щеше да го иска. Светлината в очите му щеше да бъде доказателство за отдадеността му към нашето неродено дете, а моите сълзи — потвърждение за моята неподготвеност и неспособност да бъда майка. Сигурността ми, че ще го разочаровам и предам — макар все още да не знаех кога и как щеше да стане това, — щеше да ме отдалечи от неговото вълнение. Никога нямаше да мога да обичам като Грант. Никога нямаше да разбера как го правеха хората.

Трябваше да си тръгна — бързо, тайно, преди да открие причината за моето бягство. Това щеше да го нарани, но не толкова, колкото да гледа безпомощно след време как опаковам багажа си и отвеждам детето му някъде далече. Животът за който мечтаеше Грант, животът с мен не беше възможен. За него щеше да е по-добре никога да не разбира колко се бяхме доближили до тази мечта.

Беше четири часът следобед и Елизабет още не бе станала от леглото. Седях до кухненската маса и ядях фъстъчено масло направо с пръст от буркана. Мислех си дали да не й направя нещо за вечеря, пилешка супа например нещо с омагьосващ аромат. Но засега знаех само как да приготвям десерти: къпинов коблър, прасковен пай и шоколадов мус. Не ми се струваше правилно да ядем десерти без вечеря особено днес, когато нямаше какво да празнуваме.

Оставих фъстъченото масло настрани и започнах да ровя из килера, когато изненадващо се чу тропане по вратата. Не беше нужно да поглеждам, вече знаех кой е. Бях чувала това тропане достатъчно пъти в живота си. Мередит. Удряше силно. След секунда щеше да завърти дръжката и щеше да влезе, защото вратата бе отворена. Пъхнах се в килера. Звукът от скърцането на пантите отекна в мрака над главата ми. Подредените по рафтовете консерви с ориз и боб се разтресоха силно.

— Елизабет? — провикна се Мередит. — Виктория?

Мина през дневната и влезе в кухнята. Тракането на токчетата й очертаваше маршрута й — първо заобиколи масата после спря пред прозореца над мивката. Затаих дъх, докато си представях как очите й оглеждаха разлистените лози и търсеха някаква следа от движение. Нямаше да открие нищо. Карлос отново бе завел Перла на къмпинг, редовното им годишно пътуване. Най-накрая чух как се обръща и тръгва нагоре по стълбището.

— Елизабет? — провикна се пак. И после по-тихо: — Елизабет? Тук ли си? Всичко наред ли е?

Излязох от килера, последвах я и спрях на най-горното стъпало, после се облегнах на стената, за да чувам по-добре.

— Просто си почивам — каза тихо Елизабет. — Имах нужда от малко почивка.

— Почиваш си? — попита невярващо Мередит. Нещо в гласа на Елизабет явно я бе вбесило, защото тонът й сега звучеше обвинително. — Четири часът следобед е! Пропуснахте датата си в съда. Със съдията се гледахме в празната зала като последните глупаци и се чудехме къде сте… — спря по средата на изречението. — Къде е Виктория?

— Преди минутка беше тук — отвърна пресипнало Елизабет. Преди часове, искаше ми се да изкрещя, бях тук преди часове! Бях излязла от стаята й по обед, когато разбрах, че със сигурност няма да отидем в съда. — Провери ли кухнята?

Когато Мередит проговори, гласът й се разнесе по-близо до мен.

— Проверих, но ще проверя пак.

Изправих се и тръгнах на пръсти надолу по стъпалата, но беше прекалено късно.

— Виктория — каза Мередит. — Ела тук.

Обърнах се и тръгнах след нея към спалнята ми. Бях се преоблякла с къси панталонки и тениска и роклята лежеше върху бюрото ми. Мередит седна на леглото и се заигра с кадифените цветя. Дръпнах роклята от нея, намачках я на топка и я хвърлих под леглото.

— Какво става? — попита тя обвинително, както преди малко бе направила с Елизабет. Свих рамене и не казах нищо. — Не си мисли, че ще стоиш тук и ще мълчиш. Всичко върви страхотно, Елизабет те обича, ти си щастлива — и после не се появявате на делото за осиновяване? Какво си направила?

— Нищо не съм направила! — изкрещях аз. За пръв път в живота ми беше вярно, но Мередит нямаше причина да ми вярва. — Елизабет просто е уморена, чу я. Остави ни на мира! — Метнах се в леглото, покрих се със завивката през глава и се обърнах с лице към стената.

Мередит изпуфтя шумно, нетърпеливо и се надигна.

— Нещо става. Или ти си направила нещо ужасно, или Елизабет не е достатъчно добре психически, за да бъде твоя майка. И в двата случая вече не съм сигурна, че това място е достатъчно добро за теб.

— Не е твоя работа да решаваш какво е добро или не за Виктория — чух да казва тихо Елизабет.

Изправих се и се обърнах да я погледна. Беше се облегнала на рамката на вратата, сякаш щеше да падне, ако не се подпираше. Светлорозов халат загръщаше тялото й, а косата й падаше на кичури по раменете. Изглеждаше изтощена и болна.

— Всъщност е точно моя работа — отвърна Мередит и пристъпи към нея. Не беше нито по-висока, нито по-силна, но някак се извиси над немощната фигура на Елизабет и се зачудих дали тя се страхуваше от нея. — Нямаше да бъде така, ако тази сутрин бяхте дошли в съда в единайсет часа сутринта и повярвай ми, бях напълно готова да ти поверя отговорността и грижата за това дете. Какво е направила?

— Не е направила нищо — каза Елизабет.

Не можех да видя лицето на социалната работничка, не можех да разбера дали тя й повярва.

— Ако Виктория се е държала добре, тогава вината е твоя и трябва да го отбележа. Ще напиша писмено предупреждение за неявяване в съда по причина на небрежност. Яла ли е днес?

Повдигнах тениската си, за да покажа петната от фъстъченото масло, останали от закуската ми, но нито една от двете жени не погледна към мен.

— Не знам — каза Елизабет.

Мередит кимна.

— Така си и мислех.

Насочи се към вратата и подмина Елизабет.

— Ще довършим този разговор в дневната. Няма нужда Виктория да става свидетел на това.

Не ги последвах надолу по стълбището, не исках да чувам за какво си говорят. Исках всичко да си бъде както преди като вчера, когато вярвах, че Елизабет ще ме осинови. Наведох се над ръба на леглото и измъкнах смачканата си на топка рокля. Взех я, притиснах я към гърдите си и зарових лице в кадифето. Роклята още пазеше уханието на чисто и ново, на магазина и аз си спомних какво бях изпитала, когато Елизабет ме бе прегърнала през кръста, и изражението на лицето й, когато очите ни се бяха срещнали в огледалото.

От долния етаж чувах ожесточения спор: предимно Мередит, нейният глас надвикваше шепота на Елизабет. „Тя може да има теб или нищо, каза в един момент. Това, че искаш повече за нея, са пълни глупости. Просто едно тъпо извинение.“

Нима Елизабет не знаеше, че тя беше всичко, което някога съм желала? Бях свита под завивката, лятната жега бе задушаваща и имах чувството, че ще спра да дишам във всеки един момент. И изведнъж наистина спрях.

Беше ми даден един-единствен, последен шанс и някак си, без да искам, го бях провалила. Чаках Мередит да се качи по стълбището и да каже думите, които не вярвах, че някога ще чуя; Елизабет се отказа от теб. Събирай си багажа.