Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (15)

15.

Преместих дрехите у Грант в багажника на колата си. Последваха ги обувките, после кафявото ми одеяло и най-накрая синята кутия. Това бяха всичките ми притежания. Все още на първо число на месеца плащах наем на Наталия и понякога си подремвах на белия мъхест килим след работа, но с напредването на лятото прекарвах все по-малко и по-малко време в синята стая.

Цветният ми речник беше завършен. Снимките, които бях направила на рисунката на Катрин, попълни илюстрациите ми и речникът на Елизабет и наръчникът за полските цветя се оттеглиха на заслужена почивка върху най-горната прашна лавица в стаята на Грант. Синята и оранжевата кутия стояха заедно на средния рафт, картоните в едната подредени по името на цветята, в другата — по значенията им. Два-три пъти в седмицата с Грант слагахме цветя на масата за вечеря или поставяхме стрък цвете на възглавниците си, но рядко проверявахме значението им в речника. Бяхме запомнили всяко картонче и вече не спорехме за тълкуванията им, както когато се срещнахме за пръв път.

Всъщност не спорехме за нищо. Животът ми с Грант бе спокоен и безпроблемен и може би щях да му се наслаждавам, ако не бях почти сигурна, че съвсем скоро всичко това щеше да свърши. Ритъмът на всекидневието ни ми напомняше за месеците преди осиновяването ми, когато с Елизабет работехме в лозето, зачерквахме дните в календара ми и се наслаждавахме на времето, прекарано заедно. Онова лято с Елизабет беше много горещо; това с Грант също. Водната кула беше без климатик и дори вечер се изпълваше с жега, която сякаш се втечняваше; двамата се просвахме на пода на различни етажи и се опитвахме да дишаме. Влажността се стоварваше тежко върху нас като всичко онова, което не си казвахме, и на няколко пъти се запътвах към него с желание да му призная миналото си.

Но не можех да го направя. Грант ме обичаше. Любовта му бе тиха, спокойна, но сигурна и всеки път, когато я демонстрираше, се чувствах замаяна от наслада и вина. Не заслужавах да ме обича. Ако разбереше истината, щеше да ме намрази. Никога в живота си не съм била по-сигурна в нещо. Привързаността ми към него само влошаваше положението.

Ставахме все по-близки, целувахме се при среща и за довиждане, дори спяхме един до друг. По време на вечеря и докато се качвахме по етажите на водната кула, той галеше косата лицето и гърдите ми. Любехме се често и дори се научих да изпитвам удоволствие от секса. Но в моментите след това, когато лежахме голи в леглото, на лицето му се изписваше изражение на пълно удовлетворение, каквото знаех, че на моето нямаше. Струваше ми се, че истинското ми, незаслужаващо любов аз се отдалечава от неговата прегръдка, че иска да се скрие от изпълнения му с възхищение поглед. Чувствата, които изпитвах към Грант, също се скриваха и започнах да си представям как плътно кълбо обгражда сърцето ми, твърдо и гладко като черупката на лешник, непробиваемо.

Грант сякаш не забелязваше, че се отдалечавам от него. Дори някога да усещаше, че не може да стигне до сърцето ми не го показваше. Срещахме се и се разделяхме по предначертан маршрут. През седмицата пътищата ни се пресичаха вечер, за около час. Съботите прекарвахме по-голямата част от деня заедно, работейки в цветните лехи от рано сутринта, като спирахме, за да похапнем, да се поразходим из някой хълм или да погледаме яхтите в марината. В неделите пазехме личното си пространство; не го придружавах до фермерския пазар и си тръгвах, преди той да се върне. Отивах да обядвам в някой ресторант по крайбрежието или да се помотая сама по моста.

Винаги се връщах във водната кула навреме за вечеря, за да се възползвам от все по-успешните му и сложни кулинарни угощения. Обикновено прекарваше целия неделен следобед в готвене. Когато влизах през вратата, на масата вече бяха сервирани мезета. Беше научил, че с подобни разядки може да уталожи глада ми, докато поднесеше основното ястие, което често ставаше чак към девет часа.

Това лято Грант приключи окончателно с готварските книги, които бяха отнесени на горния етаж и напъхани под дивана, и започна да измисля свои собствени рецепти. Чувствал по-малък натиск, сподели ми той, когато не сравнявал резултатите си със снимките на готовите ястия, показани в книгите. Това, което създаваше сам, бе много по-добро от всичко, което би могъл да направи, ако следваше дословно рецептите много по-добро от всичко, което бях яла от Елизабет насам.

Във втората неделя на юли шофирах към къщи след дълга разходка по Оушън Бийч по-гладна от обикновено и стомахът ми се свиваше от празнота и нерви. Бях минала покрай Дома за временно настаняване и от гледката на непознатите млади жени на прозорците му ми се догади. Животът им нямаше да се развие така, както мечтаеха. Знаех го, въпреки че моят в момента бе по-добър, отколкото някога си бях представяла, че е възможно да бъде, по-съвършен, отколкото си бях позволявала да мечтая. Но аз бях изключение, а и освен това бях убедена, че прекрасното ми настояще е само временен каприз на съдбата, краткотраен миг от бъдещия ми дълъг, тежък и самотен живот.

Грант беше сервирал на масата нарязана багета, като всяко резенче бе пълно по средата с нещо — може би крема сирене или нещо още по-изтънчено, а в чинията имаше и маслини, и каперси. Започнах да ям кръглите парченца хляб едно по едно, нагъвайки ги цели. Вдигнах глава, преди да изям последното, и видях, че Грант ме гледаше с усмивка на лице.

— Искаш ли го? — попитах аз, сочейки към последното парче.

— Не. Ще ти трябва, за да издържиш до следващото ястие; печените ребърца ще станат чак след четирийсет и пет минути.

Изядох последната хапка и се прозях.

— Не мисля, че мога да чакам толкова дълго.

Той въздъхна.

— Казваш го всяка седмица и всяка седмица, след като се навечеряш, казваш, че си е струвало да чакаш.

— Не е вярно — отвърнах аз, но той бе прав. Стомахът ми изкъркори шумно, докато смилаше сиренето. Облегнах се на масата и затворих очи.

— Добре ли си?

Кимнах. Грант приготви останалата част от вечерята в мълчание, а аз дремех. Когато отворих очи, димящото месо беше до мен. Надигнах се и се подпрях на лакти.

— Ще ми го разрежеш ли? — помолих го аз.

— Разбира се.

Грант ме погали по главата и по раменете и целуна челото ми, преди да вземе ножа и да започне да реже месото. Беше червено по средата, леко сурово, както го обичах, поръсено с нещо пикантно. Сосът бе смес от екзотични гъби, червени картофи и ряпа. Беше най-вкусното нещо, което някога бях яла.

Стомахът ми обаче не бе съгласен с вкусовата оценка на устата ми. Бях хапнала само няколко хапки, когато разбрах, че храната нямаше да остане вътре в мен. Изтичах нагоре по стълбата, заключих се в банята и повърнах в тоалетната чиния. Пуснах силно чешмата и душа, надявайки се, че струите вода щяха да заглушат поредицата от пристъпи на гадене, които последваха.

Грант почука по вратата, но аз не му отворих. Той се отдалечи и се върна половин час по-късно, но пак не отговорих на тихото потропване. В тясната баня нямаше достатъчно място, за да се просна на пода, затова се свих на една страна, краката ми опираха във вратата, а гърбът ми следваше извивката на ваната. Пръстите ми се плъзгаха по фигурите на плочките и рисуваха цветчета с шест венчелистчета. Успях да се надигна едва към единайсет часа, а релефната ми фигура от плочките се бе отпечатала на бузата и на голото ми рамо. Надявах се Грант да е заспал, но той ме чакаше буден на дивана и всички лампи светеха.

— От храната ли е? — попита притеснено.

Поклатих глава. Не знаех каква е причината, но определено не беше от храната.

— Печеното бе невероятно. — Седнах до него, бедрата ни се докосваха през тъмните ни дънки.

— Тогава от какво?

— Болна съм — отвърнах, но отбягвах погледа му. Не вярвах, че това е истината, и знаех, че и той не го вярва. Когато бях малка, повръщах от близостта с друго човешко същество; от допира или от заплахата за него. Погледнах към Грант. Докосвахме се по най-интимен начин от месеци. Без да го осъзнавам, очаквах това да се случи.

— Ще спя на дивана — казах аз. — Не искам да те заразя, ако е нещо по-сериозно.

— Няма страшно — каза той, хвана ме за ръката и ме издърпа, за да стана. — Да се качим горе.

Направих каквото искаше.

В деня на осиновяването ми се събудих с изгрева на слънцето. Надигнах се и се облегнах на студената стена, завита с юргана до брадичката си. Светлината пътуваше лениво през прозореца, нежният лъч осветяваше гардероба ми и отворената врата на дрешника. В много отношения стаята изглеждаше същата, каквато беше, когато преди една година влязох в нея; мебелите бяха същите, бялата завивка и дрехите, много от които вече ми бяха омалели. Но наоколо имаше и други неща, които показваха в какво момиче се бях превърнала: книги от библиотеката, струпани на купчинки върху бюрото, със заглавия като „Ботаника във вашата чиния“ и „Единствената книга, която ви е нужна, за да забъркате билкови отвари от вашата градина“, снимка на Елизабет и мен, която ни беше направил Карлос — поруменелите ни лица бяха допрени едно до друго, и папка с рисунки на цветя, които бях нарисувала за Елизабет, но нито една не ми харесваше достатъчно, за да й я подаря. Това беше последната ми сутрин като приемно дете и аз се оглеждах наоколо, както правех винаги — наблюдавах предметите, сякаш принадлежаха на някого другиго. Утре помислих си аз, утре ще се чувствам различно. Ще се събудя и ще се огледам и ще видя стая, не — живот, който е мой и никога няма да ми бъде отнет.

Тръгнах бавно по коридора, ослушвайки се за Елизабет. Макар да бе рано, се изненадах, че в къщата е тихо и вратата на спалнята й е затворена. Мислех си, че и тя няма да може да спи, също като мен. Вчера беше предполагаемият ми рожден ден и въпреки че Елизабет направи тарталетки и ги украсихме с пурпурни рози от крем, които замразихме в хладилника, очакването на предстоящото ми осиновяване някак затъмни тържеството по повод празника ми. След вечеря разсеяно ближехме студените рози, взирахме се през прозореца, очаквайки с нетърпение небето да се стъмни, за да свърши този ден и да настъпи новият. Лежах будна в леглото си, облечена в новата си дълга нощница на цветя, подарък от Елизабет, и се чувствах по-развълнувана, отколкото някога съм била, по-нетърпелива от всички нощи накуп през целия ми живот, в които бях очаквала идването на Коледа. Може би Елизабет също не бе успяла да заспи и заради будуването цяла нощ сега се бе успала.

В банята на закачалка зад вратата бе окачена роклята, която бяхме купили заедно. Измих лицето си и сресах косата си, преди да я сваля оттам. Беше ми трудно да я облека без помощта на Елизабет, но бях твърдо решена. Исках да видя изражението на лицето й, когато се събудеше и ме откриеше вече облечена и седяща до масата в кухнята. Исках да разбере, че съм готова. Седнах на ръба на ваната, нахлузих роклята през главата си наопаки закопчах ципа и после я извъртях така, че той да дойде точно по линията на гръбнака ми. Панделките бяха дебели и трудни за връзване. След няколко провала успях все пак да направя хлабав възел отзад на врата си и после около кръста си. Когато слязох долу, часовникът над печката вече показваше осем часа. Отворих хладилника, огледах рафтовете и си избрах малка кофичка с ванилово кисело мляко. Махнах капака, взех лъжица, но всъщност не бях гладна. Бях нервна.

Елизабет никога не се успиваше, нито веднъж през цялата година, в която бях при нея. Половин час седях сама в кухнята без да свалям поглед от часовника. В девет часа се качих на горния етаж и потропах на вратата й. Възелът на врата ми се бе разхлабил още повече и предната част на роклята ми се бе отпуснала надолу, разкривайки част от гръдния ми кош. Знаех, че не изглеждах толкова величествено, колкото в магазина. Елизабет не отговори и аз пробвах да отворя вратата. Не беше заключена. Натиснах внимателно дръжката надолу и пристъпих вътре.

Очите на Елизабет бяха отворени. Взираше се в тавана и когато прекосих стаята и застанах до леглото й, не отмести погледа си.

— Девет часът е — казах аз.

Тя не отговори.

— Срещата ни при съдията е в единайсет часа. Не трябва ли да тръгваме вече, да се регистрираме и всичко останало?

Елизабет още не показваше, че е забелязала присъствието ми. Пристъпих напред и се наведох към нея, защото реших, че може да спи, независимо от широко отворените и очи. Веднъж бях имала съквартирантка, която спеше така, и всяка нощ я чаках да заспи първа, за да затворя клепачите й. Не ми харесваше чувството, че съм наблюдавана в мрака.

Нежно я побутнах. Тя не мигна.

— Елизабет? — прошепнах аз. — Виктория е.

Притиснах пръстите си в пространството между ключицата й. Пулсът й бе спокоен, сякаш отброяваше секундите оставащи до моето осиновяване. Изправи се, помолих я безмълвно. Не можех да понеса мисълта, че може да пропуснем датата си в съда и да ни отложат за след месец, седмица или дори за след ден. Започнах да я треса по-силно, ръцете ми се впиха в раменете й. Главата й се обърна към мен.

— Престани — каза най-накрая тя едва чуто.

— Няма ли да ставаш? — попитах я с треперещ глас. — Няма ли да ходим в съда?

От очите й потекоха сълзи, но Елизабет не повдигна ръка, за да ги изтрие. Проследих пътя им с поглед и видях, че възглавницата й вече бе подгизнала от сълзите, които бе изплакала по-рано.

— Не мога — каза тя.

— Какво искаш да кажеш? Мога да ти помогна.

— Не — отвърна тя. — Не мога.

Дълго време мълча. Наведох се толкова близо до нея, че когато най-накрая проговори, устните й докоснаха ухото ми.

— Това не е семейство — каза тихо Елизабет. — Само аз и ти, сами в тази къща. Това не е семейство. Не мога да ти го причиня.

Отпуснах се на пода до леглото. Тя не помръдна и не проговори отново, но аз останах там цялата сутрин и зачаках.

Просто чаках.