Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (23)

23.

Прекарах три дни в болницата, лекувайки се от мастит. Когато парамедиците ме бяха намерили, температурата ми е била 40,5 градуса. Треската ми спря едва след 48 часа интравенозно лечение с антибиотици и в просъница чувах как лекарите обсъждат, че не са виждали подобно нещо.

Маститът бил чест и обичаен проблем при кърмещите майки, но се лекувал лесно. В моя случай обаче инфекцията бе обхванала почти цялото тяло. Кожата се белеше от гърдите ми, но също и от ръцете ми, от шията ми и от вътрешността на бедрата ми. Лекарите казваха, че в учебниците няма описан подобен случай.

Когато треската намаля, усетих изгарящата болка от липсата на дъщеря ми. Лицето ми, гърдите ми, дробовете ми пламтяха от копнеж по нея. Тревожех се, че лекарите ще започнат да задават въпроси как и къде съм родила, къде е бебето ми и защо нямам посетители, затова си тръгнах, преди да съм напълно възстановена и да ме пуснат официално — просто свалих системата от ръката си и се измъкнах по задното стълбище на болницата.

Взех такси до празния си апартамент и извиках ключар да смени цялата брава. Когато Наталия се върнеше, щях да й дам ключ. Дотогава не исках нито Рената, нито мама Руби, които бяха свикнали да влизат, без да чукат, да идват и да виждат бебето. Нямах сили да им призная какво бях направила.

Същия следобед мама Руби дойде. Тропа толкова дълго, че накрая бях сигурна, че ще разбие стъклената врата на долния етаж. Надзърнах през прозореца в стаята на Наталия, после се върнах в кухнята и оставих отворен телефона, преди да се прибера в синята стая. Вечерта дойде Рената, която удря още по-силно по вратата и хвърли малък камък по прозорците на втория етаж. Не се издадох, че съм се прибрала. На следващата сутрин различно, по-тихо чукане ме пробуди от дълбокия ми сън и знаех, че Марлена се е върнала. Беше време да се захващаме за работа. Щях да й кажа истината.

Запрепъвах се надолу по стъпалата и примижах на ярката светлина. Марлена нахлу през вратата.

— Сигурно е станала огромна! — възкликна тя. — Как се казва?

Качи се на горния етаж, а аз я последвах бавно. Когато стигнах горе, Марлена обикаляше из дневната, усетила пустотата на апартамента. Погледна ме и в очите й имаше един-единствен въпрос.

— Не знам — отвърнах аз, като предпочетох да отговоря на зададения, а не на премълчания въпрос. — Не знам името й така и не го измислих.

Очите на Марлена не се отместиха от мен, питайки отново: Къде е тя?

Разплаках се. Тя пристъпи към мен и постави нежно ръка на рамото ми. Исках да й кажа. Исках да знае, че бебето е в безопасност, че ще бъде обичана и може би дори ще бъде щастлива.

Минаха минути, преди да мога да говоря и когато го направих, й разказах историята накратко, без никакви разкрасявания. Оставих я при баща й, който ще я отгледа. Не мога да бъда майката, която бих искала да бъда. Болката от загубата й бе непоносима, но това е било най-доброто решение за дъщеря ми.

— Моля те — казах аз, когато приключих. — Нека не говорим повече за нея.

Прекосих стаята и отидох до кутията със салфетки и бележника си с ангажиментите. Сгънах листа, на който бях написала поръчката, пъхнах в него достатъчно пари и го подадох на Марлена.

— Ще се видим утре.

Не изчаках да си тръгне, обърнах се, прибрах се в синята стая и се заключих отвътре. Споделената на глас истина ме освободи и на мига заспах непробудно.

На следващата сутрин се събудих не от внимателното чукане на Марлена по вратата, а от решителните удари на Рената. Покрих главата си с възглавницата, но гласът й достигна до мен през нея.

— Няма да си тръгна, Виктория — провикна се тя. — Видях Марлена на борсата и знам, че си вътре. Ако не ми отвориш ще стоя тук, докато тя се върне и ще вляза с нея.

Трябваше да се изправя срещу Рената. Нямаше начин да я избягвам повече. Слязох по стъпалата, отключих двойната стъклена врата и я открехнах леко.

— Какво? — попитах аз.

— Видях я — каза Рената. — Тази сутрин, на борсата. Мислех, че си си тръгнала с бебето, че си избягала, без да кажеш на когото и да е, и тогава я видях в ръцете му.

Очите ми се насълзиха, но повдигнах рамене, питайки мълчаливо какво всъщност иска от мен.

— Казала си му? — попита тя. — И си му дала бебето?

— Не съм му казала нищо — отвърнах аз и преглътнах тежко. — И не искам и ти да ми казваш нищо. Никога.

Очите на Рената омекнаха.

— Тя изглеждаше щастлива, а Грант бе много уморен, но…

— Моля те — казах аз и тръгнах да затварям вратата. — Не искам да знам. Не мога да го понеса.

Затворих докрай и заключих. С Рената останахме така от двете страни на стъклото, в мълчание. Вратата не беше достатъчно дебела, за да заглуши гласовете ни, но никоя от нас не проговори. Тя погледна в очите ми и се надявах, че можеше да види копнежа, самотата и отчаянието ми. Беше ми достатъчно трудно да оставя бебето си. Нямаше да понеса нищо повече за нея, да ми разказват как расте, как се променя. Трябваше да разбере, че единственият начин да преживея решението си бе да се опитам да забравя, че съм имала дъщеря.

Марлена дойде с колата ми, с отворен багажник, напълнен догоре с цветя. Излезе и преди да започне да разтоварва изгледа и двете ни.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Рената ме погледна, а аз извърнах глава встрани.

Тя не каза повече нищо. Обърна се и тръгна към магазина; ръцете й се поклащаха отпуснато отстрани на тялото й.

 

 

В следващите месеци мълвата за моята работа, за Посланието се разнесе като лавина. Приемах само пари в брой, предварително, а качеството и вярата в тайнствената сила на моите букети създаде нещо като култ. Не рекламирах никъде. След първите няколко кофи с ириси телефонният ми номер преминаваше от ръка на ръка с такава скорост, все едно бях поставила светещ билборд на входа на моста Бей Бридж. Наталия не се върна от турнето си и аз наследих целия апартамент, като на първи юни изпратих на собственика на имота плик, пълен със стодоларови банкноти. Марлена продължаваше да работи като моя асистентка, организираше графика, отговаряше на телефона, изпълняваше поръчките и доставките. Аз правех букети и украси и се срещах с клиенти в празния офис на първия етаж на същите сгъваеми столове, които бях купила преди време, показвайки им отворените кутии от обувки под силната флуоресцентна светлина на лампите.

Консултациите ми за сватбите бяха по предварителна уговорка, както и останалите ми ангажименти. Двойките се отнасяха към срещите ни сякаш идваха при гадателка или при жрица на цветята, от която зависеше бъдещето им; разказваха ми — понякога с часове — каква се надяват да бъде връзката им и за проблемите, с които се сблъскват. Записвах думите им, водех си бележки на прозрачен лист оризова хартия и когато свършеха да говорят, им го връщах, навит на руло и завързан с панделка. Често го използваха не само за да имат информация какви цветя са избрали, но и за да напишат сватбените си обети; освен това вярваха, че така съм направила предсказания за бъдещия им съвместен живот. Бетани и Рей бяха вече щастливо женени. Много други двойки ми изпращаха картички от медения си месец и описваха отношенията си с думи като хармония, страст, разбирателство и безброй други определения, вдъхновени от Посланието, от качествата на цветята.

Бързо растящата популярност на езика на цветята, съчетан с адекватната реакция на останалите цветари — те също започнаха да предлагат подобни консултации на потоците от младоженци, които аз и Марлена отклонявахме, защото не смогвахме да ги поемем, предизвика постепенна, но видима промяна в цветната индустрия в района на крайбрежието. Марлена разказваше, че на борсата божурите, невените и лавандулата стояли в пластмасовите си кофи непогледнати докато лалетата, люлякът и пасифлората се изкупували преди изгрев-слънце. За пръв път от години можело да се намери кичест нарцис дълго след естествения му период на цъфтене.

В края на юли дръзките булки носеха в църквите вместо обичайните букети красиви керамични купи с ягоди или ароматни китки копър и хората не поставяха под съмнение естетическия им вкус, а по-скоро се възхищаваха на простотата на техните желания.

Ако това продължаваше със същата скорост, осъзнах аз Посланието на цветята щеше да намали гнева, болката и недоверието по цялата земя. Земеделците щяха да изкореняват нивите си с отровния дигиталис, за да засадят равнец, чиито розови, жълти и бели цветове бяха лек за разбито сърце. Цените на салвията и пасифлората щяха да нараснат значително. Сливовите дървета щяха да бъдат засаждани единствено за да се обират техните изящни, кичести цветове, а слънчогледите щяха да излязат напълно от мода, да изчезнат от цветарските магазини и сергии и от всички сувенири, с които сега украсявахме кухните в селските си къщи. Магарешкият трън щеше да бъде изкореняван систематично от запустелите парцели и обраслите дворове.

В летните следобеди, докато работех в оранжерията на покрива, която бях построила с помощта на леки пластмасови конструкции и в която вече имаше стотици малки керамични саксии, се опитвах да намеря утеха в скромния си принос към света. Казвах си, че някъде там някой ще бъде по-малко гневен, по-малко смазан от мъка заради посланието, което бях помогнала отново да се разпространи сред хората. Приятелствата щяха да бъдат по-здрави, браковете — по-крепки. Но не си вярвах. Не можех да си припиша заслугата за някакво абстрактно влияние над света, когато всеки конкретен допир, който бях имала с хората, бе причинявал единствено болка: на Елизабет, с пожара и фалшивото обвинение; на Грант, когато го напуснах и после го натоварих с бремето на едно безименно дете.

Дъщеря ми. Нито за миг не забравях, че я бях изоставила. Можех да се преместя в стаята на Наталия, но вместо това продължавах да спя в синята стая, свита на кълбо в пространството, което някога споделяхме двете. Всяка сутрин, докато се събуждах, изчислявах възрастта й, с месеците и дните. Седях срещу бъбривите булки и се опитвах да си спомня почти невидимите й веждички, извити въпросително към мен устните й, отварящи се и затварящи се в определен ритъм.

Отсъствието й в пустия апартамент беше толкова реално колкото бе някога присъствието й, разтърсваше найлоните на оранжерията, плъзгаше се като светлина под пролуката на вратата в синята стая. В потропването на дъжда по плоския покрив чувах нейното ненаситно засмукване на гърдата ми.

На всеки двайсет и девет дни лунната светлина минаваше с бавно движение по дивана на мястото, където бяхме седели двете последната нощ, и очаквах да ми я върне обратно. Но луната осветяваше единствено самотата ми и аз седях там сред нейния бледен блясък, спомнях си как изглеждаше детето ми и се опитвах да си представя каква е станала. Чувствах как на мили от мен дъщеря ми се променяше, как растеше с всеки ден, без мен. Копнеех да бъда с нея, да съм свидетел на нейното преобразяване.

Но колкото и да исках да сме заедно, нямаше да отида при нея. Желанието ми да бъда с детето си отново ми се струваше егоистично. Оставянето й при Грант бе най-любящият жест, който някога бях извършвала, и не съжалявах за това. Без мен дъщеря ми щеше да е в безопасност. Грант щеше да я обича както бе обичал мен, с отдаденост и нежност. Това бе всичко, което исках за нея.

Съжалявах само за едно и то нямаше нищо общо с дъщеря ми. През целия ми изпълнен с грешки живот, сред насилието и болката, която бях причинявала, често безпричинно съжалявах единствено за пожара. Няколко буркана, клечки кибрит и липса на преценка бяха предизвикали ада, който бе засиял и извисил унищожителните си пламъци. Огънят бе прераснал в лъжата, отнела ме завинаги от Елизабет, бе разпалил битките, които водех през следващите осем години в приютите, и най-накрая бе изтлял в недоверието ми към Грант, но не и преди да съсипе всичко, което можеше. Бях отказала да повярвам, че той ме обича или че ще продължи да ме обича, ако узнаеше истината.

Грант смяташе, че майка му е предизвикала пожара, който бе провалил живота и на двама ни; макар да не бяхме говорили за това, знаех, че той не й бе простил. Но вината не беше нейна. Аз бях виновна, че лозите бяха пламнали, че Елизабет не беше отишла при Катрин, че той бе прекарал следващата година напълно сам, грижейки се за болната си майка. Не знаех подробностите за състоянието на Катрин, но то се долавяше в начина, по който Грант ме обичаше — предпазливо нежно, с уважение към моето уединение. Той бе имал нужда от Елизабет също толкова, колкото и аз.

Сега вече бе прекалено късно. Лозето бе изгоряло. Грант бе прекарал целия си живот, с изключение на шестте месеца с мен, сам. Аз изгубих единствената жена, която бе искала да бъде моя майка, и бе невъзможно да се върна назад, невъзможно да спася собственото си детство. Но макар да бе прекалено късно за всичко това, имаше една мисъл, която не ми даваше мира, която раздираше душата ми: аз исках да се върна при Елизабет. Повече от всичко исках да бъда нейна дъщеря.

 

 

В средата на август, изтощена от мислите за детето си Елизабет и Грант, и от безспирния поток летни сватби, се оттеглих в синята стая. За пръв път, откакто посланието на цветята бе станало толкова популярно, заключих и шестте ключалки. Марлена щеше да се справи с ангажиментите ни.

Свистенето на чайника се промъкваше в сънищата ми, докато тя приготвяше чай за клиентите ни, но не излизах навън. Ключалките ме възпираха да не се кача на колата си, да не подкарам право към водната кула и да не изтичам по стълбата към третия етаж, за да си взема обратно дъщерята. Във фантазиите ми тя още лежеше безпомощно в кошчето си и се взираше в тавана. Всъщност вече бе на шест месеца и сигурно седеше изправена, протягаше ръчички и може би дори пълзеше по пода.

Останах в синята стая почти седмица. Марлена не ме притесняваше, но всяка сутрин пъхаше пресниман лист през пролуката на вратата. Беше графикът ни за септември и квадратчетата в него се запълваха с всеки ден. Очаквах работата да намалее с настъпването на студеното време, но вместо това тя май нарастваше. Притеснението ми за планината от задачи, които ни предстояха, най-накрая победи депресията ми.

Излязох, грабнах банан от купата с плодове, която Марлена бе напълнила и оставила на масата, и слязох на долния етаж. Тя седеше до масата и гризеше края на молива си. Усмихна се, когато ме видя.

— Тъкмо се канех да ходя до Дома и да наема още една помощничка.

Поклатих глава.

— Тук съм. Какво имаме?

Марлена прегледа графика.

— Нищо голямо до петък. Но след това ни чакат шестнайсет поредни дни без прекъсване.

Въздъхнах, но всъщност се почувствах облекчена. Цветята бяха моето спасение. С цветя в ръцете може би щях да издържа есента. А може би с минаването на месеците нещата щяха да станат по-лесни. Надявах се да стане така, но засега очакванията ми не се оправдаваха. Като че ли се случваше точно обратното; с всеки изминал ден се чувствах по-самотна, все по-трудно понасях последствията от решението си.

Обърнах се и поех нагоре по стълбището.

— Прибираш се в пещерата си ли? — попита Марлена. В гласа й прозвуча разочарование.

— А какво друго да направя?

Тя въздъхна.

— Не знам — млъкна и аз отново се обърнах. Изглежда, знаеше, но й беше трудно да намери думи, с които да го изкаже. Има нова закусвалня за сандвичи близо до „Цвят“ — каза след малко. — Мислех си, че можем да си вземем за обяд и после да се качим на колата.

— Защо?

— Знаеш… Да отидем да я видим — отвърна тя, гледайки не към мен, а през прозореца, към улицата.

Говореше за дъщеря ми. Но за частица от секундата помислих, че има предвид Елизабет, и това ми се стори най-логичното нещо. Точно това трябваше да направя. Знаех, че е жива и знаех как да отида при нея. Може би беше прекалено късно да бъда отново дете в нейния дом, но не и за да се извиня за това, което й бях причинила.

Когато не отговорих веднага, Марлена погледна към мен и в очите й се четеше надежда.

Поклатих глава. Бях я помолила никога да не говори за дъщеря ми и досега се беше въздържала.

— Моля те, недей — казах аз.

Брадичката й се отпусна на гърдите й и за момент приличаше на новородените бебета, които не можеха да държат изправени главичките си.

— Ще се видим в петък — казах аз и тръгнах към горния етаж.

 

 

Цяла нощ си представях как карам и отивам да видя Елизабет. Представях си дългата, прашна алея, късно узрелите чепки грозде, увиснали по лозите. Следобедното слънце щеше да хвърля правоъгълна сянка от бялата къща, а стъпалата на предната веранда щяха да изскърцат, когато стъпех на тях.

Елизабет щеше да седи със скръстени в скута ръце до кухненската маса, вперила очи във вратата, сякаш ме бе очаквала през цялото време.

Представата ми бе разбита в мига, в който си дадох сметка, че всичко това може да е изчезнало. Не само акрите лозя, но и кухненската маса, мрежестата врата, цялата къща. През цялото време, което бях прекарала с Грант, нито веднъж не го попитах какви щети бе причинил пожарът и нито веднъж не продължих надолу по пътя, след входа на цветната ферма.

Не исках да знам.

Но след като се появи, мисълта вече не ме напускаше. Ако успеех да се извиня, тогава може би, най-накрая, щях да успея и да забравя. Може би сънищата ми щяха да изчезнат и щях да се отдам на новия си спокоен, самотен живот, който Елизабет щеше да разбере. Сгушена в синята стая, мислех какво да направя. Най-лесно щеше да бъде да напиша писмо. След като някога бях научила адреса, никога не го забравих. Но не можех да напиша обратния адрес на плика, защото рискувах Елизабет да се появи на вратата ми, а ако не го напишех, тя нямаше как да знае къде да изпрати отговора си. Не мислех, че ще мога да живея, непрекъснато надничайки през прозореца, в очакване старият й сив пикап да се появи на улицата, но отчаяно исках да разбера реакцията й. Смятах, че ще мога да понеса гнева и разочарованието й, написани на листа. Дори можеха да ми донесат някакво облекчение след всичките години на угризения и вина.

Когато слънцето се надигна, вече знаех какво ще направя: щях да напиша писмо на Елизабет и да дам адреса на „Цвят“ като подател. Рената щеше да ми донесе отговора й, ако въобще пристигнеше такъв. Открехнах вратата на синята стая и се ослушах за Марлена. Апартаментът беше пуст. Слязох на долния етаж, седнах на масата, сякаш щях да имам консултация, и се пресегнах за лист оризова хартия и химикалка. Ръката ми потрепери, когато я повдигнах над листа.

Първо написах датата в най-горния десен ъгъл, както ме беше учила Елизабет. Все още треперейки, добавих името й. Не помнех дали след него трябваше да поставя точка или запетая; поколебах се и сложих и двете.

Погледнах какво бях написала. Почеркът ми беше изкривен от притеснение и далеч от съвършенството, което Елизабет винаги изискваше. Смачках листа и го хвърлих на пода.

Взех нов и започнах отначало.

Час по-късно се пресегнах за последния си лист. На пода около мен имаше купища листа, намачкани на топка. Знаех, че е последният ми лист и това ме изнервяше допълнително ръката ми трепереше по-силно и почеркът ми приличаше на почерка на малко дете, което не е сигурно как трябва да изглеждат буквите. Елизабет щеше да се разочарова. Все пак продължих, бавно, решително. Най-накрая успях да напиша това, което исках.

„Аз подпалих пожара. Съжалявам. Никога не съм спирала да съжалявам.“

Написах името си. Писмото ми беше кратко и се притесних, че Елизабет ще го сметне за грубо или неискрено, но нямах какво друго да й кажа. Сгънах листа, пъхнах го в плик залепих го, написах адреса и му сложих марка. Марките, които бях купила още предишната пролет, бяха с рисунка на нарциси — ново начало; жълти и бели нарциси на червен фон със златни букви в чест на китайската нова година. Елизабет щеше да ги забележи.

Изминах бързо пътя до края на улицата, повдигнах тежкия метален капак на пощенската кутия и пуснах писмото вътре, преди да размисля.

 

 

В един септемврийски ден следобед седях в пустия си офис и проверях подредбата на картоните си по навик, в очакване на двойката, с която имах уговорка. Сватбата им щеше да бъде чак догодина, през април, но бяха настояли за среща още сега. Булката искаше да поръча всичко — от цвета на картичките с имената на гостите по масите до думите на песента за първия им танц — така, че да подхожда на цветята от украсата.

През лятото бях работила с много булки, но напасването на цветята и музиката беше прекалено дори и за мен. Не горях от нетърпение за тази среща.

Погледнах часовника си. Четири и четирийсет и пет. Петнайсет минути до идването на клиентите ми. Беше време да приготвя чая. Пиех само силен чай от хризантеми, който бях купила от Китайския квартал — цветчетата се разтваряха и просмукваха в потъмнялата вода. Беше много ароматен и клиентите ми бяха свикнали да очакват подобни неща от мен.

В кухнята си сипах една чаша и я изпих, преди да сляза на долния етаж. Булката беше пристигнала и стоеше отвън пред стъклената врата. Беше сама и се оглеждаше нагоре и надолу по улицата. Нетърпението й явно личеше по изпънатата линия на гърба й. Годеникът й закъсняваше или го нямаше. Това беше лош знак за бъдещия им брак и тя го знаеше. Още преди месеци бях решила, че успехът на бизнеса ми зависеше от това да поемам ангажимент само към двойки, за които бях сигурна, че ще имат траен брак; бях отказвала повече от една поръчка заради закъснение или заради споровете, които годениците водеха, докато избираха цветята.

Оставих подноса на масата и приближих до вратата. Притиснах длани до стъклото, но после рязко се дръпнах назад.

Отвън се чу силно свистене на гуми. После покрай вратата ми профуча стар сив пикап и видях, че Елизабет бе зад волана му. На знака стоп в края на улицата колата спря, после пресече кръстовището и изчезна нагоре по хълма. Качих се обратно на горния етаж, влязох в старата стая на Наталия и се свих под прозореца, за да изчакам връщането на пикапа.

След по-малко от пет минути го чух да минава. Елизабет караше по-бавно надолу по хълма, после зави зад ъгъла и се скри от погледа ми. Изтичах по стълбището и излязох отвън. Булката на тротоара се обърна и ме видя.

— Съжалявам — каза тя бързо. — Годеникът ми ще дойде всеки миг.

Няма, помислих си аз. Имаше нещо отработено в думите й, сякаш бе свикнала да казва същото извинение месеци или дори години наред.

— Не — казах този път на глас. — Няма да дойде.

Може би беше заради чая от хризантеми, но внезапно изпитах желание тази жена да разбере истината. Тя отвори уста за да ме опровергае, но изражението на лицето ми явно я спря.

— Няма да направите цветята ни, нали? — попита след малко. Обърна се, без да изчака отговора ми, който вече знаеше.

Щеше да отиде при Рената; винаги така правеха. Рената имаше единствения друг речник на езика на цветята, идентичен на моя. Бях помолила Марлена да й направи копие, когато ангажиментите ни станаха повече, отколкото можехме да поемем. Всеки ден препращахме клиенти към „Цвят“.

Тръгнах нагоре по хълма и видях, че Рената слизаше към мен. Срещнахме се по средата, както бяхме направили с Грант в деня, в който ми бе донесъл кичестите нарциси. В ръцете си държеше бледорозов плик. Пръстите ми трепереха докато го поемах. Седнах на тротоара и пуснах плика в скута си. Рената приседна до мен.

— Коя е тя?

Пликът изгаряше скута ми и го преместих на тротоара между нас. Изучавах линиите по дланите си, сякаш търсех отговор на въпроса й там.

— Елизабет — казах тихо.

Мълчахме. Рената не ме попита нищо повече, но когато вдигнах глава, лицето й все още изразяваше въпрос, сякаш преди малко не й бях отговорила. Забих поглед отново в дланите си.

— Когато бях на десет години, тя искаше да ми бъде майка.

Рената цъкна с език. Опита се да изчопли с нокътя си някакво парченце метал, забито в цимента, но не успя.

— Е? — попита тя. — Какво си направила?

Беше същият въпрос, който някога ми зададе и Мередит, но от нея прозвуча не обвинително, а като израз на чисто любопитство.

— Подпалих пожар.

За първи път произнасях на глас думите и в гърлото ми се образува плътна буца при образа, който се появи в главата ми. Стиснах силно очи.

— Моята малка подпалвачка — каза Рената. Постави нежно ръка на раменете ми и ме притегли към себе си. — Защо ли това не ме изненадва?

Обърнах се и я погледнах. Не се усмихваше, но в очите й имаше топлина.

— Така ли? — попитах аз. — Защо?

Тя отмести кичур коса, паднал над очите ми, и пръстите й погалиха челото ми. Кожата й бе мека. Облегнах се на гърдите й и се притиснах толкова силно в нея, че когато проговори, думите й стигаха приглушено до мен.

— Помниш ли сутринта, в която се срещнахме? Когато застана пред магазина и попита за работа, а после се върна няколко часа по-късно с доказателство какво можеш да правиш? Подаде ми онези цветя като извинение, въпреки че не беше направила нищо лошо и букетът ти бе най-близко до съвършенството, което бях виждала в живота си. Още тогава разбрах, че се смяташ за недостойна, че според теб си извършила нещо напълно непростимо.

Спомнях си онази сутрин много добре. Спомнях си как се притеснявах, че тя ще разбере, че съм бездомна; че ще разкрие цялата истина за мен.

— Тогава защо ме нае? — попитах аз.

Ръката на Рената докосна нежно лицето ми. Когато стигна до брадичката ми, повдигна главата ми нагоре. Погледнах я в очите.

— Наистина ли смяташ, че си единственият човек на света, който е извършил нещо непростимо? Който е наранил някого и е бил наранен толкова, че болката почти го е убила?

Вгледа се в мен. Когато извърна очи встрани, знаех, че е разбрала отговора ми — да, наистина смятах, че съм единствената на света с такава вина.

— Можех да наема някой друг. Някой по-малко грешен може би, или поне по-умел в това да го прикрива. Но никой няма твоя талант, Виктория. Това е истински дар. Когато работиш с цветята, всичко в теб се променя. Чертите на лицето ти стават по-меки. Погледът ти се одухотворява. Пръстите ти докосват цветята толкова нежно, с толкова уважение, че невъзможно човек да повярва, че си способна на някакво насилие. Никога няма да забравя първия ден, в който видях как работиш. Когато те наблюдавах как подреждаш слънчогледите на масата в магазина, имах чувството, че гледам съвсем различно момиче.

Знаех за кое момиче говореше. Беше същото, което зърнах в огледалото на магазина с Елизабет, след като почти година бях живяла в нейния дом. Може би онова момиче бе оцеляло някак в мен, въпреки всичко, съхранено като изсушено цвете, крехко и красиво.

Рената вдигна плика и го размаха във въздуха между нас.

— Да го отворя ли? — попита тя.

 

 

При удара на чукчето духнах към белите пухкави пъпки, които бях подредила в линия на масата. Те се разпиляха по пода на съдебната зала. Елизабет се изправи от мястото си.

Цветята бяха на стола ми, когато пристигнах, китка от гипсофила, бебешки дъх — вечна любов — нежни кръгове върху лъскавото дърво. Бяха твърди и сухи, сякаш Елизабет ги беше донесла за първата ни среща в съда, преди изслушването да беше продължено отново и отново. Бебешкият дъх не изсъхва. С времето цветовете му стават по-крехки, но не се променят. Нямаше причина Елизабет да носи нови, свежи китки.

Докато тя стоеше пред съдията — сравнително млада жена в черна дълга мантия — и упорито отричаше дългия списък с обвинения, аз късах кафявите, дълги дръжки без пъпки на малки късчета и ги подреждах във формата на гнездо в центъра на масата пред мен. Имаше прекъсване, сякаш цялата зала се бе умълчала. Молбата на Елизабет отекваше в ушите ми:

— Умолявам ви да върнете Виктория незабавно под мое попечителство.

Не смеех да погледна нагоре, защото се страхувах, че очите ми ще издадат желанието ми. Но когато съдийката проговори отново, само помоли Елизабет да се върне на мястото си. Молбата й, очевидно, не заслужаваше отговор. Тя седна на стола си.

Мередит седеше между Елизабет и мен зад дългата маса, чиито краища бяха заети от адвокатите. Моят адвокат бе нисък, едър мъж. Изглеждаше така, сякаш се чувстваше неудобно в костюм, постоянно се навеждаше напред, когато съдийката говореше, и придърпваше ризата си. Бележникът му беше празен и май не носеше в себе си химикалка. Поглеждаше часовника си под масата. Нямаше търпение да си тръгне.

Аз също исках да си ходя. Слушах бегло как Мередит и съдийката обсъждаха моите нужди и си играех с колекцията си от накъсани дръжки, като ги подреждах във формата на риба, на колона и на несиметрично сърце. Купчинката отвличаше вниманието ми от близостта на Елизабет, която бе на по-малко от два метра от мен. Групов дом ниво десет, отсъди съдийката, при първа възможност. Мередит записа решението в досието ми, пресече залата и отиде до бюрото на съдийката с дебела купчина документи в ръцете си. Тя каза на Мередит да впише името ми във всички възможни списъци за по-нататъшния ми път в системата и се разписа върху най-горния лист. Когато след осем години излезех от опеката на щата, пак щях да бъда сама. Без да го казва точно с тези думи тази жена бе определила бъдещето ми.

Мередит се върна на мястото си. Съдийката се прокашля.

Сред тишината, която настана, усетих, че тя чака да вдигна глава и да я погледна, но аз не го направих. Пробих с пръст дупка в сърцето, което бях оформила от дръжките на цветята и го разтворих, докато видях отражението си в лъскавата маса. Изненадах се колко голяма и колко гневна изглеждах. Все пак не повдигнах глава.

— Виктория — каза най-накрая съдийката. — Искаш ли да кажеш нещо?

Аз не отговорих. От другата страна на адвоката ми щатската прокурорка потропваше нервно с дългите си, лакирани нокти по масата. Тя искаше да повдигне наказателно дело срещу Елизабет и да свидетелствам срещу нея, но аз бях отказала.

Изправих се бавно. Извадих от джобовете си червените карамфили, които бях откраднала от магазина за подаръци в солницата. От пожара бяха минали два месеца, но още бях в болницата, само че ме бяха преместили от отделението по изгаряния в психиатричното крило, докато се намери място за мен в някои групов дом.

Измъкнах се от скамейката и пристъпих към съдийката.

— Искам да помислиш за последствията от отказа си да свидетелстваш — каза тя, когато застанах пред нея. — Не става дума само за теб или за правосъдието. Така ще защитиш и други деца.

Възрастните в залата смятаха, че Елизабет е заплаха.

Почти се засмях, толкова абсурдна бе идеята. Но знаех, че ако се разсмея, след това щях да се разплача, а ако се разплачех, нямаше да спра.

Вместо това струпах червените карамфили пред съдийката. Сърцето ми е разбито. За пръв път давах цвете на някого, който не разбираше значението му. Подаръкът ми се струваше подмолен и невероятно значим. Когато се обърнах, Елизабет стоеше права, разбрала символиката на цветята. Застанахме една срещу друга и за кратък миг, миг само за нас енергията между телата ни бе толкова мощна и гореща, също като огъня, който ни бе разделил.

Затичах се. Съдийката започна да удря с чукчето; Мередит ме викаше да се върна. Отворих вратите на залата, спуснах се надолу по стълбището, открих някакъв авариен изход и излязох навън. Спрях се на място на ярката следобедна светлина. Нямаше значение накъде щях да побягна. Мередит щеше да ме настигне. Щеше да ме откара обратно в болницата, да ме заведе в групов дом или дори да ме вкара в юношески възпитателен център. В следващите осем години щях да бъде местена там, където тя пожелаеше. После, на осемнайсетия ми рожден ден, щях да бъда отписана от системата и да бъда сама.

Потръпнах. Бе студен декемврийски ден, яркото синьо небе бе измамно. Легнах на земята и притиснах лицето си до топлия цимент.

Исках да си ида у дома.