Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (8)

8.

Грант караше препълнения си камион бавно заради коварните завои на натоварените кръстовища.

— Грант? — започнах аз.

— Да?

Порових се в хартиената торба за остатъци и трохи, но не открих нищо.

— Не искам да се срещам с Елизабет.

— И?

Също като значението на бялата топола и неговият отговор бе неконкретен.

— Какво „и“?

— Значи, ако не искаш да се срещаш с нея, не ходи при нея.

— Тя не идва ли във фермата?

— Не е идвала от онзи ден, когато ти се появи с нея, а това беше преди колко, десет години — Грант погледна през прозореца и не можех да виждам лицето му, но когато проговори малко по-късно, в гласа му прозвуча ярост. — Не дойде на погребението на майка ми, но смяташ, че ще дойде днес, защото ти ще си тук?

Свали прозореца до долу и вятърът, който нахлу, се издигна като стена между нас.

Грант и Елизабет не общуваха помежду си. Беше го споменал по време на вечерята ни с понички, но не бях повярвала, че е възможно. Той трябваше да е разбрал истината и ако беше така, защо не бе казал на Елизабет? През остатъка от пътя се опитвах да се сетя за някакво обяснение, но когато спряхме пред заключената метална порта, все още не ми беше хрумнало нищо. Грант слезе от камиона и отиде да отвори вратата, после се върна в кабината и подкара навътре.

Гледката на цветята ме откъсна напълно от размишленията ми. Изскочих от камиона и паднах на колене отстрани на пътя. Сигурно някъде сред цялото това поле имаше ограда бележеща очертанията на собствеността, но тя не се виждаше и цветята се простираха във всички посоки, без край. Табела, изписана плътно с непознато за мен научно име, показваше вида и рода на най-близкото растение. Повдигнах с шепи малките жълти цветенца до лицето си, сякаш бях открила вода след седмица, прекарана в пустинята. Прашецът се полепи по бузите ми, венчелистчетата заваляха като дъжд по гърдите, корема и бедрата ми. Грант се разсмя.

— Ще ти дам минутка — каза той и се качи обратно в камиона. — Когато приключиш тук, ела зад къщата.

Камионът потегли и зад него се вдигнаха облаци прах. Легнах в пръстта между лехите и се скрих от света.

 

 

Намерих Грант зад къщата — седеше до дървена маса за пикник. На нея имаше кутия с шоколадови бонбони, две чаши мляко и ръкописа, който му бях дала тази сутрин. Седнах срещу него и кимнах с глава към листа.

— Е, какъв е проблемът?

Протегнах ръка към кутията с бонбони, като оглеждах асортимента — предимно черен шоколад, с ядки и карамел.

Точно това, което бих избрала и аз.

Грант прокара пръст по редовете, спря и потупа върху една дума, която не можех да разчета обърната.

— Лешник — каза той. — Помирение. Защо да не е просто мир?

— Заради историята на семейство Брезови (Betulaceae) разделено от векове на две — семейство Брезови и Лешници. Едва наскоро са събрани заедно, като подгрупи в едно и също семейство — обясних аз. — Събрани заедно — помирение.

Грант сведе очи към масата и от изражението на лицето му разбрах, че вече знае историята на семейството.

— Никога няма да спечеля в спор с теб, нали?

— Знаеш, че няма — казах аз. — Нима наистина ме доведе тук, за да се пробваш?

Той погледна към къщата и после към полето с цветя и си призна.

— Не. Не за това. — Взе шепа бонбони и се изправи. — Хапни си шоколад. Ще се върна веднага и после ще се поразходим.

Изпих си млякото. Когато след малко се появи, на врата му имаше фотоапарат, черен и тежък, висящ на шарена лента. Приличаше на нещо, което — също като езика на цветята — май бе принадлежало на викторианската епоха. Свали го от врата си и ми го подаде.

— За твоя речник — каза и аз веднага разбрах какво имаше предвид. Щях да създам свой речник и щяхме да използваме снимките на неговите цветя за илюстрации. — Направи ми копие, така че никога да нямаме недоразумения помежду си.

Всичко това е едно голямо недоразумение, помислих си аз, докато вземах апарата. Аз не пътувам в камиони с млади мъже, не седя с тях на маси за пикник, не ям шоколадови бонбони. Не пия мляко, докато обсъждаме семейства, цветя или каквото и да е друго.

Грант тръгна напред и аз го последвах. Заведе ме до черен път, водещ на запад; слънцето се спускаше над хълмовете пред нас. Небето се колебаеше — оранжевото и синьото се редуваха в него зад настъпващите гръмотевични облаци, изпълнени с нервно очакване за дъжд. Потърках раменете си с ръце, за да се сгрея, и се затътрих след Грант. Той посочи наляво към дълга редица от дървени бараки, всичките заключени с катинари.

Там щели да се занимават с нов бизнес, изсушени цветя, но се отказал, след като майка му се разболяла. Не се интересувал от неща, които някога са били живи, но вече не. Отдясно се простираха акри с осветени парници, дълги маркучи се нижеха през полуотворените дървени врати. Грант отиде до един от тях и задържа вратата отворена пред мен. Шмугнах се вътре.

— Орхидеи — каза той, сочейки към претрупаните със саксии рафтове. — Все още не са готови за пазара.

И наистина, наоколо не се виждаше нито един цъфнал цвят.

Излязохме навън и продължихме по пътеката, която се изкачваше по хълма и се спускаше от другата му страна. Някъде отвъд цветните полета започваше лозето на Елизабет, но границата на имотите беше прекалено далеч, за да се види.

Най-накрая пътеката зави и заобиколи парниците, поведе ни през откритите поля с цветя, докато отново се озовахме пред къщата.

Грант тръгна надолу по склона към розовата градина, която беше малка, грижливо поддържана и изглеждаше като част от къщата, а не като място за отглеждане на цветя за пазара.

Ръката на Грант докосна леко моята, докато вървяхме отстъпих встрани.

— Давала ли си на някого червена роза? — попита ме той.

Погледнах го, сякаш ми предлагаше да си взема малко отрова. — Мъхава роза? Мирта? Розова? — продължи да ме притиска.

— Признание за любов? Любов? Чиста любов? — попитах аз, за да съм сигурна, че символиката, която знаем, е една и съща. Той кимна. — Не, не и не.

Взех една бяла пъпка и откъснах венчелистчетата й едно по едно.

— Аз съм по-скоро момиче от типа бодил-божур-босилек.

— Мизантропия-гняв-омраза — каза Грант. — Хъм…

Извърнах се встрани.

— Ти попита — казах аз.

— Иронично е, не мислиш ли? — попита той, оглеждайки се към розите край нас. Всичките бяха разцъфнали и нито една не беше жълта. — Ето те тук, вманиачена по романтичния език на цветята — език, създаден за общуване между любовници — и го използваш, за да изразяваш единствено омраза.

— Защо всички храсти и рози са разцъфнали? — попитах без да обръщам внимание на изявлението му. Сезонът беше прекалено късен за рози.

— Майка ми ме научи да ги подрязвам докрай през втората седмица на октомври, за да имаме винаги рози за Деня на благодарността.

— Готвиш ли си вечеря за Деня на благодарността? — погледнах към къщата зад нас. Прозорецът на таванското помещение под заострения триъгълен покрив все още бе счупен след всички тези години. Някой беше сложил зад счупеното стъкло парче шперплат.

— Не — призна той. — Когато бях малък, майка ми приготвяше празнична вечеря — преди да започне да прекарва повечето време в леглото. Винаги подрязвах розите, както ме беше учила, надявайки се, че като ги види през прозореца, може би ще се надигне и ще отиде в кухнята. Само веднъж подейства, в годината, в която умря. Сега, когато я няма, го правя по навик.

Опитах се да се сетя дали Денят на благодарността беше минал, или предстоеше следващата седмица. Не обръщах внимание на празниците, въпреки че в бизнеса с цветя бе трудно да ги пренебрегне човек. Май все пак беше следващата седмица, помислих си аз. Когато вдигнах глава, видях, че Грант се взираше в мен, сякаш очакваше отговор.

— Какво? — попитах аз.

— Познаваш ли биологичната си майка?

Поклатих глава. Той отвори уста да попита нещо друго, но го прекъснах:

— Наистина. Не си хаби времето да питаш — не знам нищо друго за нея, не повече от теб.

Тръгнах напред и вдигнах фотоапарата пред очите си.

Направих снимка на старо дърво, с възли по ствола и дълбоки корени.

— Фотоапаратът е с ръчни настройки. Знаеш ли как да го използваш?

Тръснах глава. Той ми показа копчетата и обектива и използва фотографски термини, каквито никога не бях чувала.

Обръщах внимание само на разстоянието, на което се намираха пръстите му от гърдите ми, докато ми обясняваше разни неща за фотоапарата. Всеки път, когато доближаваше прекалено, отстъпвах назад.

— Пробвай — каза Грант, когато свърши с обясненията си.

Вдигнах отново апарата и завъртях обектива наляво. Отворено розово цвете се приближи толкова към мен, че образът се размаза пред очите ми.

— На другата страна.

Пак завъртях наляво, притеснена от гласа му, който звучеше прекалено близко до ухото ми. Ръката му се доближи до моята и двамата заедно завъртяхме обектива надясно. Дланта му беше мека и допирът й не ме изгаряше.

— Да — каза той. — Така е добре.

Повдигна другата си ръка до горната част на апарата и притисна показалеца ми до кръгло метално копче. Сърцето ми спря за миг и после заби отново. Затворът се отвори и щракна.

Грант отдръпна ръцете си, но аз не свалих апарата. Нямах вяра на лицето си. Не знаех дали ще види радост или омраза в очите ми, дали по пламналите ми бузи щеше да бъде изписана наслада или страх. Не знаех какво чувствах, но със сигурност бях останала без дъх.

— Превърти, за да направим още снимки — каза той. Не помръднах. — Искаш ли да ти покажа как?

Отстъпих назад.

— Не. Това е достатъчно.

— Прекалено много информация за един ден? — попита Грант.

— Да — отвърнах аз. Свалих фотоапарата и му го подадох. — Повече от прекалено.

Тръгнахме обратно към къщата. Той не ме покани вътре. Продължи направо към камиона си, отвори вратата откъм пасажерското място и протегна ръка към мен. Застинах за миг поколебах се и я поех. Грант ми помогна да се кача вътре и затвори вратата.

Пътувахме към града в мълчание. Започна да вали — отначало бавно и после със заслепяващо, неочаквано ожесточение. Колите отбиваха встрани от пътя, за да изчакат бурята да премине, но тя се усилваше. Беше първият силен есенен дъжд и земята, която беше очаквала отдавна напоителната му сила се разтвори с готовност за него, ухаейки със странен метален аромат. Грант шофираше бавно, насочван по-скоро от спомените си за пътя, отколкото от гледката пред нас. Мостът Голдън Гейт беше пуст, водата се надигаше от залива и падаше от небето с еднаква сила. Представях си как навлиза в колата и нивото й се вдига над стъпалата ни, над коленете, коремите и гърлата ни, докато пътуваме.

Притеснявах се да разкрия адреса на апартамента на Наталия пред Грант и го помолих да ме остави пред цветарския магазин. Все още валеше, когато спряхме отпред. Не знам дали ми махна, когато излязох, защото водата се изливаше като плътна завеса пред стъклото.

Наталия и групата й настройваха инструментите си, когато отворих вратата; кимнаха ми небрежно и аз се помъкнах по стълбището нагоре. Извадих ключовете от раницата си отворих малката си врата, изпълзях вътре и се свих на пода.

Водата от мокрите ми дрехи попи в мъхнатия килим и целият ми свят се превърна във вода и в синьо, и в студ. Треперех с отворени очи. Тази нощ нямаше да заспя.

 

 

— Готова ли си? — попита Елизабет.

Изненадах се от краткото разстояние, което изминахме.

Елизабет беше спряла на алеята пред затворена метална порта. От дясната страна се намираше паркингът, на който се провеждаше фермерският пазар, а точно зад него се простираха лозята. Някъде отвъд пространството с асфалт, осъзнах внезапно аз, двата имота бяха долепени един до друг, може би дори се сливаха в едно. Или поне някога е било така.

Елизабет излезе от пикапа и извади шперц от джоба си. Пъхна го в ключалката и портата се отвори със скърцане. Чаках я да се върне при колата, но тя ми махна с ръка да изляза от нея.

— Да повървим — каза, когато отидох до нея. — Отдавна не съм стъпвала по тази земя.

Тръгна бавно по алеята, водеща към къщата, като спираше от време на време да откъсне някое увехнало цвете и да зарови палеца си в почвата. Заобиколена от цветята, ми се струваше, че вече разбирах някои неща, и бях поразена от размера на кавгата между сестрите. Не можех да се сетя за нищо, което би могло да накара Елизабет да се откаже не само от сестра си, но и от тези безкрайни поля с цветя. Не и докато имаше и капчица живот в себе си. А го беше направила. Трябва да е било най-лошото възможно предателство на света.

Тя ускори крачка, когато наближихме къщата — по-малка от нашата, но с почти същия заострен, триъгълен покрив над таванското помещение. Докато се изкачвахме по стъпалата забелязах, че дървото беше меко, сякаш не беше съвсем изсъхнало от последния пролетен дъжд. Жълтата боя близо до входната врата бе започнала да се лющи на едри парцали, а водосточната тръба, която почти се бе откъснала от стената потракваше от вятъра и се полюляваше над най-горното стъпало. Елизабет зарови ръката си в пръстта под него.

Изправи се и пристъпи към вратата. Малък правоъгълен прозорец беше изрязан в боядисаното в синьо дърво и тя се приведе напред. Надигнах се на пръсти, пъхнах главата си между нея и вратата и двете надникнахме вътре. Стъклото беше зацапано и мръсно и ефектът беше все едно гледахме в мътна вода. Ръбовете на мебелите се замъгляваха, по стените и полицата над камината като че ли имаше снимки в рамки. Тънък шарен килим изчезна под парата, която образуваше дъхът ни върху стъклото. Забелязах пустотата на стаята; нямаше хора, чинии, вестници, нито някакъв друг белег за човешко присъствие.

Но Елизабет все пак потропа: първо по-леко, после по-шумно и силно. Изчака и когато никой отвътре не реагира, продължи да удря без прекъсване. Ударите й звучаха все по-яростно и нервно, но въпреки това никой не се появи на вратата.

Тя се обърна и слезе по стъпалата. Представях си как дървените дъски пропадат под краката ми, докато внимателно слизах след нея. Отдалечихме се на няколко крачки и ми посочи таванското помещение — прозорецът му бе затворен, но завесата не беше спусната.

— Виждаш ли онзи прозорец? Преди там беше мансардата, където играехме като малки. Когато ме изпратиха в пансиона — бях на десет, значи Катрин е била на седемнайсет години, — тя го превърна в ателие. Беше талантлива, толкова талантлива… Можеше да отиде в училище по изкуства, където и да е в страната, но не искаше да напуска майка ни.

Елизабет млъкна и двете погледнахме към прозореца.

Водните капки и прахът отразяваха слънчевата светлина от стъклото. Не можех да видя нищо вътре.

— Сега е там — каза тя. — Знам, че е там. Мислиш ли, че просто не е чула тропането ми?

Ако сестра й беше вътре, нямаше как да не е чула. Макар че бе на два етажа, къщата не беше голяма. Но очите на Елизабет бяха изпълнени с надежда; не можех да й кажа истината.

— Не знам — отвърнах аз. — Може би.

— Катрин? — провикна се тя. Прозорецът не се отвори и не забелязах никакво движение зад него. — Може би е заспала.

— Да си тръгваме — предложих аз и я дръпнах за ръкава.

— Не и докато не разберем, че ни е видяла. Ако ни види и въпреки това не слезе долу, тогава ще е напълно ясно какви са чувствата й.

Елизабет се обърна и започна да рита ядосано с крака пръстта в най-близката цветна леха. Наведе се и вдигна един камък, твърд и кръгъл, с големината на орех. Метна го леко към прозореца. Той се удари в дървения покрив на мансардата, отскочи и падна само на сантиметри от нас. Тя го вдигна и опита отново, и отново, но опитите й не бяха по-успешни.

Станах нетърпелива, грабнах камъка и го запратих към прозореца над стъпалата на верандата. Той уцели стъклото и мина през него, пробивайки съвършен кръг в центъра, а звук като от изстрел проехтя във въздуха. Елизабет закри ушите си с длани, стисна зъби и затвори очи.

— О, Виктория — каза тя с болка в гласа. — Прекалено силно. Много, много силно.

После отвори очите си и повдигна лице към прозореца. Проследих погледа й. Отвътре се протегна една тънка, бледа ръка, пръстите спуснаха щорите. Зад разбитото стъкло премина сянка. Елизабет въздъхна тежко до мен, очите й все още бяха втренчени в мястото, където се беше показала за миг ръката.

— Хайде — казах аз и я стиснах за лакътя. Краката й се местеха бавно, сякаш вървеше из плаващи пясъци, и аз почти я избутах до пътя. Помогнах й да се качи в пикапа, върнах се назад и затворих металната порта.