Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (4)

4.

През почти цялата сутрин двете с Рената работихме в мълчание. Магазинът се състоеше от малко предно помещение, където влизаха купувачите, и по-голямо работно в задната част, с дълга маса и прохладен дълъг килер, което служеше за складиране на цветята.

Рената постави пред мен книга със заглавие „Сватби сред слънчогледи“. Хрумна ми подходящо подзаглавие: „Идеалното начало на брака — измама и материална изгода.“ Избутах книгата встрани и направих шестнайсет еднакви украси за маса от слънчогледи, лилии и плетеница от тънка аспарагусова папрат. Рената работеше по букетите на шаферките, а щом приключи с тях, се зае с изработката на цветна скулптура, която бе поставена в метална кофа, стигаща до средата на тялото й. Всеки път, когато се чуваше отварянето на входната врата, отиваше в предната част на магазина; познаваше клиентите си по име и избираше цветя за всекиго, без да чака указания.

Когато приключих, застанах пред нея и изчаках да ме погледне. Тя вдигна поглед към вазите с цветя, подредени в една редичка.

— Добре — кимна одобрително с глава. — Даже повече от добре. Изненадана съм. Трудно ми е да повярвам, че никой не те е учил на това.

— Никой не ме е учил.

— Знам — огледа ме отново от главата до петите по начин, който не ми хареса. — Натовари камиона. Ще свърша тук до няколко минути.

Понесох вазите нагоре по хълма по две наведнъж. Когато Рената приключи, заедно пренесохме високата кофа и я поставихме много внимателно в багажника, който вече бе претъпкан с цветя. После се върна в магазина, взе всички пари от касата и заключи отново чекмеджето. Очаквах да ми плати, но вместо това тя ми подаде лист и молив.

— Ще ти платя, когато се върна. Сватбата се провежда съвсем наблизо, от другата страна на хълма. Остани в магазина, продавай цветя, записвай всичко и кажи на клиентите, че могат да платят и следващия път. — Изчака ме да кимна с глава, че съм съгласна и съм разбрала всичко, и излезе през вратата.

Останах сама в цветарския магазин, без да знам какво точно да правя. Отидох до касата и се загледах в лющещата се зелена боя. Отвън улицата бе спокойна. Мина семейство, без да спират, без да погледнат през прозореца. Помислих си дали да не отворя вратата и да извадя навън няколко кофи с орхидеи, но си спомних годините, през които бях крала цветя от външни сергии или подобни кофи. Рената едва ли щеше да одобри.

Върнах се в работната стая, огледах се, вдигнах изпопадалите по земята цветя и дръжки и ги хвърлих в кофата за боклук. Избърсах масата с парцал, попих пода. Когато не можах да измисля нищо повече, за да запълня времето, отворих тежката метална врата на склада и надникнах вътре. Беше тъмно и студено, по стените бяха подредени множество цветя. Пространството ме привличаше и не исках нищо друго, освен да откопчая одеялото си и да полегна да поспя между кофите. Бях изтощена. Цяла седмица бях спала на пресекулки от половин час, стрясках се от гласове и кошмари или и от двете. Небето над мен винаги беше бяло от издигащата се от пивоварната пара. Всяка сутрин ми бяха нужни няколко минути, за да се отърся от паниката на изпълнените ми с пушек сънища, които сякаш се разпръсваха в нощното небе. Както си лежах там, си напомнях, че съм на осемнайсет и сама: вече не бях дете и нямах нищо за губене.

Сега, сред сигурността на празния цветарски магазин, исках да спя. Вратата зад мен щракна и се затвори и аз се отпуснах на пода, подпирайки слепоочие на капака на една кофа. Тъкмо си бях намерила удобна позиция, когато чух приглушен глас през вратата.

— Рената?

Скочих на крака. Прокарах пръсти през косата си, излязох от хладилната камера и примижах от ярката светлина навън. Белокос мъж се беше облегнал на щанда в магазина и потропваше нетърпеливо с пръсти по него.

— Рената? — попита отново, когато ме видя.

Поклатих глава.

— Доставя цветя на сватба. Мога ли да направя нещо за вас?

— Имам нужда от цветя. Защо иначе ще съм тук? — възмути се той и размаха ръце наоколо, сякаш за да ми напомни с какво се занимавахме тук. — Рената никога не ме пита какво искам. Не мога да различа роза от ряпа.

— Какъв е поводът? — попитах аз.

— Внучката ми става на шестнайсет години. Тя не иска да прекарва с нас рождения си ден, сигурен съм, но майка й настоя. И аз не държа да е тук. Това момиче се превръща в нацупена глезла — продължи мъжът, разсеяно взе една бяла роза и я помириса.

Замислих се какви рози имаше в хладилната камара и в магазина. Букет за рожден ден на капризно момиче. Думите на възрастния човек бяха загадка за мен, предизвикателство.

— Белите рози са добър избор — казах аз — за тийнейджърка. И може би малко момини сълзи?

Извадих дългото стъбълце на нежното цвете и белите камбанки се олюляха.

— Каквото решиш ти, малката — каза мъжът.

Аранжирах цветята и ги увих в кафява хартия, както бях видяла, че прави Рената, и изпитах същото въодушевление каквото ме изпълни, когато пъхах далиите под вратите на съквартирантките си сутринта, в която навърших осемнайсет години. Беше странно чувство — вълнението да имаш тайна съчетано със задоволството, че си бил полезен. Беше ми толкова непознато — и със сигурност, приятно, — че изпитах внезапна нужда да му разкажа повече за цветята, да обясня скритото им послание.

— Знаете ли — започнах аз с небрежен, приятелски тон, но усещах, че думите засядат на гърлото ми от притеснение — някои смятат, че момината сълза връща щастливите емоции в живота на хората.

Старият мъж сбърчи нос, изражението на лицето му бе комбинация от нетърпение и недоверие.

— Това ще бъде чудо — каза той, поклащайки глава, докато аз му подавах букета. — Не съм чувал това момиче да се смее откакто беше на дванайсет години. Смехът й ми липсва.

Посегна към портфейла си, но аз вдигнах ръка.

— Рената каза да платите по-късно.

— Добре — кимна мъжът и се обърна към вратата. — Кажи й, че е идвал Ърл. Тя знае къде да ме намери.

Цветята потрепериха в кофите, когато на излизане тръшна вратата зад себе си.

Когато Рената се върна един час по-късно, бях обслужила още десетина души. На листа, който ми беше дала, бях записала подробно всичко: името на клиента, вида и броя на цветята. Рената огледа бързо списъка и кимна доволно, като че ли е знаела точно кой ще дойде днес в магазина и какво ще поиска. Прибра листа в отделенията на касата, извади няколко банкноти от по двайсет долара и отброи три от тях.

— Шейсет долара за шест часа — каза тя. — Добре ли е?

Кимнах, но не помръднах. Рената ме погледна в очите може би очакваше да кажа нещо.

— Ще ме попиташ ли дали ще имам нужда от теб и следващата събота?

— Ще имате ли?

— Да, в пет часа сутринта — каза тя. — И в неделя, също. Не знам защо някой ще иска да се жени в неделя през ноември, но и не питам. Това обикновено е доста спокойно време, но тази година съм ужасно заета.

— До следващата седмица тогава — казах аз и затворих внимателно вратата зад себе си на излизане.

С парите в раницата ми градът ми изглеждаше съвсем нов. Тръгнах надолу по хълма, оглеждах витрините на магазините с интерес, четях менютата и проверявах цените на стаите в евтините мотели южно от улица „Маркет“. Вървях и си мислех за първия си работен ден: уютния прохладен склад пълен с цветя, почти празния магазин и шефката ми с директен, напълно лишен от емоции начин на общуване. Това беше идеалната работа за мен. Само едно ме смущаваше: разговорът ми с продавача на цветя на пазара. Мисълта, че може да го видя и следващата седмица ме притесняваше. Реших, че ще се подготвя за евентуалната ни среща.

Слязох от автобуса на Норт Бийч. Беше ранна вечер, мъглата тъкмо бе започнала да се спуска над Рашън Хил, превръщайки светлините на колите в ореоли от меки жълти и червени сияния. Вървях, докато открих малък хотел, мръсен и евтин. Показах всичките си пари на жената на рецепцията.

— За колко дни искаш стая? — попита тя.

Посочих към банкнотите на плота.

— За колко ще стигнат?

— За четири — каза жената, — и то само защото сме вече извън сезона. Написа ми бележка и посочи с глава надолу по коридора. — Стаите за момичетата са отдясно.

 

През следващите четири дни и нощи спях, къпах се и ядях остатъците от храната на туристите, обикалящи по булевард „Кълъмбъс“. Когато нощите ми в хотела приключиха, се преместих отново в парка; притеснявах се заради онова момче, което бях срещнала една вечер, и заради всички останали като него, но нямах много други варианти. Грижех се за градината си и чаках края на седмицата.

И този петък не спах, защото не исках да пропусна Рената, ако не успеех да се събудя. Обикалях почти цяла нощ по улиците, най-вече около клуба в подножието на хълма, докато се уморих и главата ми не забръмча от силната музика.

Когато колата на Рената се появи, се бях облегнала на заключената стъклена врата на магазина и чаках.

Тя намали съвсем малко, колкото да се метна в камиона и тръгна да завива, преди дори да затворя вратата.

— Трябваше да ти кажа четири часа. Не бях проверила поръчката. Трябват ни цветя за четирийсет маси и кой, по дяволите, прави сватба с дванайсет шаферки?

Не знаех дали очаква от мен да отговоря или това беше риторичен въпрос. Не казах нищо.

— Ако аз се омъжвам, няма да имам дори дванайсет гости — продължи тя. — Поне не в тази страна.

Аз няма да имам и един гост, помислих си в същия момент, не само в тази, но в която и да е страна. Рената забави на кръговото и запомни отбивката си.

— Ърл дойде. Искаше да ти кажа, че внучка му е била щастлива — каза, че е важно да използвам точно тази дума „щастлива“. Според него си направила нещо с цветята, за да я накараш да се почувства така.

Усмихнах се и погледнах през прозореца, за да запазя усмивката си за себе си. Тя си беше само моя. Значи беше запомнил думите ми. Открих, че не съжалявам, задето му бях споделила тайната си. Но не исках да я казвам и на Рената.

— Нямам представа защо го е казал.

Тя отклони поглед от пътя и ме изгледа с повдигнати със съмнение вежди. След няколко секунди мълчание проговори:

— Е, Ърл е просто един смешен възрастен мъж. Гневен през повечето време, но понякога, когато най-малко очакваш разкрива и по-нежната си страна. Онзи ден ми каза, че е прекалено стар, за да се отказва от Бог, и че ще дойде отново.

— Какво е имал предвид?

— Предполагам, че той смята, че си общувала с Бог, преди да избереш цветята за букета миналата седмица.

Изсумтях.

— Ха!

— Да, знам. Но Ърл каза, че ще дойде отново днес и иска да направиш букет за жена му.

Побиха ме студени тръпки. Някой искаше нещо специално от мен!

— Какви цветя харесва жена му? — попитах аз.

Рената поклати глава.

— Скромни… Не знам нищо повече от това. Веднъж Ърл ми каза, че преди е била поетеса, но напоследък почти не говорела и вече нищо не пишела. Носи й цветя всяка седмица — мисля, че му липсва жената, която някога е била.

Зимзелен, помислих си аз, нежни спомени. Щеше да бъде трудно да се направи букет от това вечнозелено растение с неговите крехки цветове, но не и невъзможно. Щях да го съчетая с нещо с високо и здраво стъбло.

Цветната борса не беше толкова претъпкана, както преди седмица, но Рената все така препускаше между сергиите сякаш продаваха на търг последния букет с рози. Трябваха ни петнайсет дузини оранжеви рози и още лилии „Звездоброец“ — щяхме да сложим всички в кофите, които носех. Вече правех втори тур между пазара и камиона отвън. Когато натоварих всичко вътре, се върнах в оживената постройка, за да намеря Рената.

Тя стоеше пред сергията, която избягвах, и се пазареше за цената на няколко розови лютичета. Цената беше написана с тебешир, почти нечетливо, на малка черна дъска и беше четири долара. Рената бе поставила банкнота от един долар до малката китка с лютичета. Продавачът обаче не й отвърна и дори не погледна към нея. Взираше се в мен, докато вървях към тях и най-накрая застанах пред него.

Общуването ни миналата седмица ме беше изнервило и бях обиколила целия парк, за да намеря цветето, с което да отблъсна нежелания интерес. Бръкнах в раницата си и го извадих.

— Рододендрон — казах аз и го поставих на шперплатовия плот, който ни делеше. Пурпурните цветчета още не се бяха разтворили и пъпките сочеха към него, здраво прибрани и отровни. Внимавай.

Той погледна цветето, после явно обмисли предупреждението в очите ми. Когато извърна глава, знаех, че е разбрал, че цветето не е подарък. Хвана го с два пръста и го хвърли в коша отстрани на сергията.

Рената продължаваше да говори, но с рязък жест продавачът я накара да млъкне. Можела да вземе цветята, каза той и я отпрати нетърпеливо.

Тя се обърна и аз я последвах.

— Какво беше това, Виктория? — попита ме, когато се отдалечихме и нямаше опасност той да ни чуе.

Свих рамене и продължих да вървя. Рената погледна назад към сергията, после към мен, пак към сергията и към мен очевидно заинтригувана.

— Трябва ми зимзелен — казах аз и посочих задната част на пазара, където имаше растения с корени. Тя ми подаде няколко банкноти и не ме попита нищо повече.

Работихме трескаво цяла сутрин. Сватбата беше в Пало Алто, богато предградие на около трийсет и пет мили южно от града, и щяха да са нужни два тура с малкото камионче, за да се пренесат всичките цветя. Рената закара първата част, а аз останах в магазина да работя по втората половина от украсата. Докато я нямаше, заключих вратата и изгасих светлината в предното помещение. Отвън се образува опашка от клиенти, очакващи завръщането на Рената. Аз се наслаждавах на самотата си в сумрака.

Когато тя се върна, тъкмо оглеждах работата си — почиствах цветния прашец и подрязвах с ножиците някое странно стърчащо листо. Рената погледна букетите ми и кимна към опашката зад нея.

— Аз ще се заема с букетите на шаферките, ти се погрижи за клиентите — каза и ми подаде ламиниран лист — ценоразписа на услугите — и малък жълт ключ, който явно бе за касата. — И не си помисляй и за секунда, че не знам колко са парите вътре.

Ърл вече ме чакаше пред щанда и ми махна въодушевено с ръка. Отидох при него.

— За съпругата ми — каза той. — Рената не ти ли каза? Имам само няколко минути и искам да избереш нещо, което ще я направи щастлива.

— Щастлива? — попитах аз и огледах цветята в магазина. Разочаровах се. — Това ли са всички указания, които може да ми дадете?

Ърл наклони глава и се умълча за миг.

— Знаеш ли, сега, като се замисля, тя като че ли никога не е била щастлива жена — засмя се тихо той. — Но беше страстна. И умна. И вълнуваща. Винаги имаше мнение за всичко дори за неща, за които си нямаше понятие. Това ми липсва.

Сега вече знаех какво да направя.

— Разбирам — казах аз и се захванах за работа.

Орязах мустачетата на зимзелена в корените, докато цветовете и листата увиснаха нежно върху дълги, изящни нанизи, взех няколко искрящо бели паяковидни хризантеми и увих зимзелена плътно в основата им — като панделка. Използвах тънки декоративни шнурове, за да направя хлабави завъртулки около многопластовите хризантеми. Ефектът беше като фойерверк, зашеметяващ и величествен.

— Е, това със сигурност трябва да предизвика някаква реакция — каза Ърл, когато му подадох цветята. Даде ми двайсетачка. — Задръж рестото, съкровище.

Проверих ценоразписа, който ми беше дала Рената, изчислих сумата, сложих двайсетте долара в касата и отделих пет долара за себе си.

— Благодаря — казах аз.

— До следващата седмица — провикна се Ърл на излизане.

— Може би — отвърнах аз, но той не ме чу, защото вече затваряше вратата зад себе си.

Магазинът беше претъпкан и се обърнах към следващия клиент. Увивах рози, орхидеи, хризантеми във всякакви цветове, подавах букети на двойки, на възрастни жени и младежи, пратени с поръчки. Докато работех, мислех за съпругата на Ърл, опитвах се да си представя образа на някога страстната жена: нейното уморено, отнесено и нищо неподозиращо лице. Дали щеше да реагира на дивия букет от хризантеми и зимзелен, истина и нежни спомени? Бях убедена, че ще стане така, и си представях облекчението и благодарността на Ърл докато слагаше вода за чая и провокираше жена си да поспорят за политика или поезия. Тази картина ускори пръстите ми и усетих, че се движа из помещението и работя с невероятна лекота.

Тъкмо когато магазинът се изпразни, Рената привърши с шаферските букети.

— Натовари камиона — нареди ми тя.

Започнах бързо да пренасям букетите. Беше почти два часът. Рената застана зад волана и ми заръча да държа отворен магазина до нейното завръщане, след около час.

Доставката на цветята отне обаче повече време, отколкото бе предположила. Тя влетя в магазина към пет и половина сипейки ругатни по адрес на всички бутониери и папийонки на света. Мълчах си и чаках да ми плати, за да си тръгна. Бях работила дванайсет часа и половина без почивка и нямах търпение да си наема пак стая и да се изкъпя. Но Рената не посягаше към портмонето си. Когато приключи с гневния си монолог, отвори касата и прегледа сметките ми и събраната сума.

— Нямам достатъчно пари в брой — каза накрая. — Ще се отбия в банката. Ела да похапнем и да поговорим по работа.

Предпочитах да взема парите и да изчезна в нощта, но я последвах, защото не бях в положение да отказвам.

— Мексиканска храна? — попита тя.

— Да.

Зави към Мишън.

— Не си много разговорлива, така ли? — попита по някое време.

Поклатих глава.

— Отначало си помислих, че просто не си ранобудна птица — продължи Рената. — Племенниците ми са такива — не ги закачай въобще преди обяд, но после човек направо се моли за мъничко тишина.

Погледна ме, сякаш очакваше някакъв коментар.

— Така ли… — казах аз.

Тя се разсмя.

— Имам дванайсет племенници и племеннички, но не ги виждам често. Знам, че трябва да положа усилие, да се събирам със семейството си, но не го правя.

— Защо?

— Обичам ги, но мога да ги понасям само в малки дози. Майка ми винаги се шегува, че не съм наследила нищо от нейните майчински гени.

— Какво е това? — попитах аз.

— Нали знаеш, онова, което кара жените да гукат, когато видят бебе на улицата. Никога не правя така.

Рената паркира пред една такерия тъкмо когато две жени отпред се умиляваха и суетяха над бебешка количка, сякаш за да потвърдят думите й.

— Отиди и поръчай каквото искаш — каза тя. — Аз ще платя, като се върна от банката.

Вечеряхме до осем часа — достатъчно време, за да може Рената да изяде порция тако и да изпие три диетични кока-коли, а аз — пилешко бурито, две емпанади със сирене, порция гуакамоле и три кошнички с чипс. Тя ме наблюдаваше с доволна усмивка на лицето как ям. Запълваше времето с разкази за детството си в Русия и описваше странните си роднини, които един по един бяха прекосили океана, за да дойдат в Америка.

Приключих с храната и се облегнах назад, усещайки тежестта в стомаха си. Бях забравила колко много мога да погълна, а също и пълната парализа, която ме обземаше след такова преяждане.

— Е, каква е тайната ти? — попита ме Рената.

Присвих очи недоумяващо и тялото ми се напрегна.

— Да оставаш толкова слаба, след като ядеш така? — уточни тя.

Лесно е, помислих си аз. Бъди съсипана, без приятели и без дом, на улицата. Седмици наред яж само остатъците от храната на другите хора или дори нищо.

— Диетична кола — каза Рената, след като не дочака да чуе отговора ми или пък вече го знаеше. — Това е моята тайна. Кофеин. Още една причина, поради която никога не съм искала деца. Какво дете ще се роди при този режим на хранене?

— Гладно — казах аз.

Тя се усмихна.

— Видях те днес, докато работеше с Ърл. Той си тръгна доволен. Сигурна съм, че ще се върне отново и отново, седмица след седмица и ще те търси.

И ще ме намери ли, зачудих се аз. Това ли беше начинът на Рената да ми предложи постоянна работа?

— Така изградих бизнеса си — продължи тя. — Като предусещах какво искат клиентите ми, дори още преди те самите да знаят, че ще го поискат. Очаквах ги. Увивах цветята, преди да дойдат, предполагах в кои дни ще бързат, в кои ще предпочитат да се помотаят, да си побъбрим. Мисля, че и ти я притежаваш — този вид интуиция. Трябва само да я развиеш, ако имаш желание.

— Имам — казах бързо. — Искам точно това.

Спомних си думите на Мередит — трябва да го поискаш, които ми бе казала в Дома за временно настаняване, а и стотици пъти при други случаи. Трябва да поискаш да бъдеш дъщеря, сестра, приятелка, добра ученичка, казваше ми тя отново и отново. Не исках нищо от тези неща и нито едно от обещанията на Мередит, от нейните заплахи или подкупи не успя да ме накара да променя мнението си. Но внезапно разбрах, че исках да бъда цветарка. Исках да прекарам живота си, избирайки цветя за напълно непознати хора, исках дните ми да преминават в рутината на всекидневието между прохладата на склада с цветя и тракането по копчетата на касата.

— Ще ти плащам на ръка — каза Рената. — Всяка неделя. Двеста долара за двайсет часа и ще си ми винаги на разположение, ако се наложи. Имаме ли сделка?

Кимнах. Тя протегна ръката си над масата и аз я стиснах.

 

 

На следващата сутрин Рената ме чакаше, облегната на стъклените врати на цветната борса. Погледнах часовника си; и двете бяхме подранили. Сватбата днес беше малка — без шафери и шаферки и с по-малко от петдесет гости на две дълги маси. Обикаляхме наоколо и се оглеждахме за жълти цветя.

Това било единственото изискване на булката, обясни ми Рената. Искала цветята да греят, в случай че завали дъжд. Небето днес беше сухо, но сиво и мрачно; да беше се омъжила през юни.

— Той не работи в неделя — каза Рената, докато минавахме покрай сергията на загадъчния продавач.

Но щом приближихме до празния щанд, видяхме, че някакъв мъж с качулка на главата се появи иззад сенките и се облегна на стената. Когато ме видя, стойката му се промени човекът се наведе леко над празните кофи и лицето му се отрази в неподвижната вода. От джоба на суичъра си извади нещо зелено и дълго. И го вдигна напред в ръката си.

Рената го поздрави, когато се разминахме. Аз показах, че съм забелязала присъствието му с едно-единствено движение, протягайки се да взема това, което ми беше донесъл, но без да вдигам очи от земята. Щом се почувствах в безопасност зад ъгъла, където той не можеше да ме види, погледнах цветето. Овални, жълто-зелени листа израстваха от тъмнозелени клонки, полупрозрачни топки висяха от клонките като дъждовни капки. Стръкчето пасваше съвършено на дланта ми и меките листа ме жилеха при допир.

Имел. Ще преодолея всички пречки.

 

 

През нощта раните ми бяха захванали коричка и се бяха залепили по меките памучни чаршафи. Докато се събуждах, ми беше нужно известно време да осъзная откъде идва паренето по тялото ми и още повече, за да си спомня причината за нараняванията ми. Затворих очи, изчаках и истината ме удари внезапно: тръните, бодлите, лъжицата, дългото шофиране и Елизабет. Издърпах ръцете си изпод завивката с едно рязко движение и огледах дланите си. Прорезите се бяха отворили наново и кървяха.

Беше рано и все още тъмно. Тръгнах по коридора към банята, а дланите ми оставяха кървави следи там, където се подпирах по стените. В банята заварих Елизабет, която вече беше облечена. Седеше пред тоалетната масичка и се оглеждаше в огледалото, сякаш щеше да се гримира, но пред нея нямаше никакви гримове, само наполовина празно бурканче с крем. Потопи показалеца си в крема — ноктите й бяха равно и късо изрязани — и го размаза под кафявите си очи, по острите скули и към гънките на правия си нос. Кожата й беше без бръчки и блестеше с матовата топлина на лятото, затова предположих, че беше много по-млада, отколкото я правеха да изглеждат блузата с висока яка и разделената на път коса пристегната в скучен кок.

Обърна се, когато ме видя; профилът й се очерта остро в огледалото.

— Как спа? — попита ме тя.

Пристъпих напред и вдигнах ръце близо до лицето й, за да види по-добре.

Тя си пое шумно дъх.

— Защо не ми каза вчера за това?

Свих рамене.

Елизабет въздъхна.

— Добре, нека се погрижим за ръцете ти. Не искам да се инфектират.

Потупа скута си, за да седна в нея, но аз направих крачка назад. Тя извади малка купичка изпод мивката, напълни я с кислородна вода и се пресегна да хване ръцете ми, като ги потопи една по една в купата. Следеше лицето ми за евентуално изражение на болка, но аз стиснах зъби и запазих ледено спокойствие. Раните ми побеляха и по тях се появи пяна. Елизабет изпразни купата, напълни я отново и потопи ръцете ми за втори път.

— Няма да позволя да правиш простотии тук — каза тя. Но ако беше положила усилие и въпреки това не бе намерила лъжицата, щях да се задоволя просто и с искрено извинение.

Гласът й звучеше рязко и директно. В сънливата мараня на ранната сутрин се зачудих дали си бях въобразила нежния тон, който ми се беше сторило, че долових в него предишната вечер.

Тя потопи дланите ми в кислородната вода за трети път като наблюдаваше белите мехурчета, които се бяха появили. Пусна студена вода върху тях и ги изсуши внимателно с чиста бяла кърпа. Малките рани и прорези изглеждаха дълбоки и празни, сякаш кислородната вода бе изяла плътта около тях.

Елизабет започна да увива китката ми с бяла марля, като бавно приближаваше към пръстите ми.

— Знаеш ли — каза тя, — когато бях на шест, научих, че единственият начин да накарам майка ми да стане от леглото беше да направя нещо лошо. Затова се държах ужасно, така че тя да се надигне и да дойде да ме накаже. Когато станах на десет, тя се умори от това и ме изпрати в пансион. Това няма да се случи с теб. Нищо, което направиш, няма да ме накара да те отпратя. Нищо. Можеш да продължиш да ме изпробваш — да мяташ среброто на майка ми из кухнята, ако искаш, но трябва да знаеш, че отговорът ми винаги ще бъде един и същ: аз ще те обичам и ще те задържа. Разбра ли?

Погледнах към нея с подозрение, тялото ми се бе стегнало от съмнение, не виждах дъха си сред парата в банята. Не я разбирах. Напрежението личеше в стойката й, изреченията й бяха остри и накъсани, в гласа й имаше някаква официалност, каквато никога преди не бях срещала. И все пак зад думите й усещах необяснима нежност. Докосването й също бе различно; грижливият начин, по който почисти ръцете ми, без досадното пуфтене, което съпътстваше действията на всичките ми предишни приемни майки. Не й вярвах.

В банята настана мълчание. Елизабет прибра един избягал кичур коса зад ухото ми и се взря в очите ми в очакване на отговор.

— Добре — казах най-накрая, защото знаех, че това бе най-бързият начин да приключа разговора и да изляза от задушаващата жега на малката баня.

Ъгълчетата на устните й се повдигнаха нагоре.

— Добре тогава. Неделя е. В неделя ходим на фермерския пазар.

Избута ме извън банята и ме закара в стаята ми, където повдигна бинтованите ми ръце, съблече нощницата ми и нахлузи през главата ми бяла рокля без ръкави с набори.

Слязохме долу в кухнята, където беше направила за закуска бъркани яйца, и започна да ме храни на малки хапки с лъжица, която беше абсолютно същата като тази, която запратих през стаята миналата вечер. Дъвчех и гълтах, изпълнявах указанията и все още се опитвах да разгадая противоречивите интонации в гласа й и непредсказуемите й действия. Елизабет не се опита да подхване разговор по време на закуската, само наблюдаваше как яйцата изминаваха пътя си от лъжицата до устата ми и надолу в гърлото ми. Когато ме нахрани, тя самата изяде една чиния с бъркани яйца, изми и подсуши чиниите и ги сложи отстрани на мивката.

— Готова ли си? — попита ме накрая.

Свих рамене.

Излязохме навън, минахме по чакълестата алея и тя ми помогна да се кача в стария й сив пикап. Синята тапицерия се беше износила и оръфала по ръбовете на седалките и нямаше предпазни колани. Колата потегли по пътя и в кабината навлезе пушилка от прах. Пътувахме по-малко от минута преди да завием в това, което беше празен паркинг, когато минавахме оттам с колата на Мередит. Сега беше пълен с камиони и сергии с плодове, а по пътеките между тях обикаляха множество семейства.

Елизабет минаваше от сергия на сергия, без да се обръща към мен, сякаш не бях там; купуваше торби с всевъзможни продукти: боб на розови и бели ивици, жълтеникавокафяви тикви с дълги шии, морави, жълти и червени картофи. Докато беше заета да плаща за торба с нектарини, аз си отмъкнах със зъби едно зелено грозде от съседната претрупана сергия.

— Моля те! — възкликна нисък, брадат мъж, когото не бях забелязала. — Опитай! Великолепно е, идеално узряло — каза той, откъсна чепка грозде и го постави в бинтованите ми длани.

— Кажи „благодаря“ — напомни ми Елизабет, но устата ми беше пълна с грозде.

Тя купи три паунда^[1] грозде, шест паунда нектарини и кесия с изсушени кайсии.

Седнахме на пейка, гледаща към просторното поле, и Елизабет поднесе пред устата ми жълта слива. Наведох се и я изядох от ръката й, сокът капеше по брадичката и по роклята ми.

Когато я изядох, Елизабет хвърли костилката в полето и се загледа към по-далечния край на пазара.

— Виждаш ли сергията за цветя ето там, последната в реда? — попита ме тя.

Кимнах. Един младеж седеше върху отворения багажник на малък камион, обутите му в тежки ботуши крака висяха над асфалта. На масата пред него имаше множество рози стегнато увити на купчини.

Елизабет продължи:

— Това е сергията на сестра ми. Виждаш ли момчето? Вече е почти млад мъж, де. Племенникът ми, Грант. Никога не сме се срещали.

— Какво? — изненадах се аз. След разказа й за „лека нощ“ бях предположила, че сестрите са много близки. — Защо?

— Дълга история. Не сме разговаряли от петнайсет години, освен за да разделим наследството си след смъртта на родителите ни. Катрин взе фермата за цветя; аз запазих лозето.

Младежът скочи от багажника на камиона и върна ресто на клиент. Дългата му кафява коса падна над очите му и той я отметна назад, преди да се здрависа с някакъв възрастен мъж. Панталоните му бяха леко къси, дългите му, тънки крайници бяха единствената прилика, която откривах между него и Елизабет от мястото, където се намирахме. Като че ли той самичък отговаряше за сергията и се зачудих защо Катрин не е тук.

— Странното е — каза Елизабет, като проследи с поглед движенията на момчето, — че днес, за пръв път от толкова години, тя ми липсва.

Момчето продаде последната връзка рози на двойка, която минаваше покрай него, а Елизабет се обърна към мен, преметна ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си. Аз се опитах да се освободя, но тя ме стисна силно, заби пръсти в плътта ми и не ме пусна.