Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (17)

17.

В събота сутринта хапнах бисквити със сода и зачаках гаденето да отмине. Не ми се получи. Макар да ми бе зле, се вмъкнах в колата и подкарах из града, като спирах три пъти, за да повръщам. Все още не можех да свикна с мисълта, че ще допринеса за нарастването на световното население и че имам нещо общо с този феномен, особено докато се привеждах над решетките на градската канализация.

Предполагах, че Грант нямаше да бъде вкъщи и той наистина не беше. Сигурно в момента седеше зад камиона си и продаваше цветя на местните. Не се бях прибирала три нощи, но това не беше необичайно дълго време за ритъма на нашите взаимоотношения и си представях как след работа ще бърза към водната кула, мислейки за екстравагантната вечеря, която ще приготви. Никога нямаше да му хрумне, че ще пропусна неделното ни пиршество. Поне го бях предупредила помислих си аз, вината не е моя, ако е забравил, че някой ден ще си тръгна и между нас няма да се получи.

Докато си прибирах припряно багажа, се ослушвах за камиона. Взех всички свои вещи и някои, които не ми принадлежаха, включително брезентовия чувал на Грант, голям войнишко зелен, който щеше да побере нещата и нямаше да привлича много внимание. Напъхах вътре дрехите си, книгите, фенерче, три одеяла и цялата храна, която открих в килера. Преди да го затворя, прибавих и нож, отварачка за консерви и парите, които държахме скрити в кутия в хладилника.

Метнах чувала на задната седалка на колата си и се върнах, за да взема и синята кутия със снимки, речника на Елизабет и наръчника за дивите цветя. Поставих ги на предната седалка до мен и дори ги прикрепих с колана, после изтичах обратно по витата стълба на втория етаж. Свалих оранжевата кутия на Грант от рафта и започнах трескаво да ровя в нея обмисляйки дали трябва да я взема. Аз бях направила всички снимки, всичко в нея ми принадлежеше. От друга страна, ми се струваше разумно да има второ копие на моя речник на сигурно място, особено като се вземеше предвид, че следващите няколко месеца от живота ми щяха да бъдат всичко друго, но не и сигурни. Ако нещо станеше със синята кутия, винаги можех да се върна за оранжевата. Оставих я на пода в средата на стаята и извадих малък лист от раницата си. Беше сгънат на две и когато го сложих върху капака на кутията, застана като картичките, които се използват, за да покажат мястото на човек на някоя официална вечеря. В центъра й бях залепила снимка на бяла роза, която бях подрязала толкова прецизно, че от нея бяха останали само венчелистчетата — без листенца, без бодли. Под снимката, там, където трябваше да бъде името на цветето, бях написала едно изречение.

Розата е роза е роза.

Грант може би нямаше да приеме, че това е краят, но със сигурност щеше да разбере посланието.

Щях да се върна в синята стая, щях да родя бебето между водните й стени. Знаех го с такава сигурност както знаех, че Грант щеше да ме търси. Той не знаеше къде се намира синята ми стая, но имаше достатъчно информация за да я намери, в това също бях сигурна. Докато се откажеше трябваше да се скрия някъде другаде. Може би щяха да бъдат нужни месеци или по-голямата част от годината. Бях подготвена да чакам.

Вече не се притеснявах от пияни и надрусани тийнейджъри, затова се преместих отново в някогашната ми градина в парка „Маккинли Скуеър“. Имах нож и сексуален опит.

Не можеха да ми направят нещо, което не е било правено преди, а докато се оглеждах в огледалото на една бензиностанция, реших, че едва ли някой би се опитал да ми причини нещо подобно. Все по-вцепенена от промените в тялото ми и от бездомното ми състояние, вече не сменях дрехите си, не търсех къде да си вземам душ, нито обикалях из по-заможните квартали. И изживените така седмици започваха да личат по кожата ми.

Липсваше ми Рената, липсваше ми работата ми, но не можех да се върна в „Цвят“. Това беше първото място, където Грант щеше да ме търси. Вместо това се криех под храстите на пирена, които се бяха размножили и израснали в мое отсъствие. Семената на пирена могат да оцелеят в почвата с месеци или години — дори десетилетия, преди да избуят за нов живот; познатото растение ме утешаваше, докато лежах свита на кълбо под храстите му, стискайки брезентовия чувал на Грант. Другите си вещи бях оставила в колата, която всеки ден местех на различна улица. Ако Грант забележеше комбито, щеше да го разпознае, въпреки че бях махнала номерата, а синята кутия бе добре покрита под вещите ми, затова я паркирах далече от Потреро Хил — в Бернал Хайтс или Глен Парк, дори още по-далече, в Хънтърс Пойнт. Спях от седмици в парка, преди да ми хрумне елементарната идея, че мога да спя в колата си. Но не го исках. Миризмата на почвата, напоена от дъждовете, се явяваше в сънищата ми и успокояваше кошмарите ми.

В средата на август, докато се взирах в най-високата част на площадката за игра в „Маккинли Скуеър“, видях Грант. Идваше откъм улица „Върмонт“ и се изкачваше по хълма оглеждайки модерните постройки и старите викториански къщи по улицата. Спря и се заговори с бояджия, покачен на наклонено скеле. Тюркоазнозелената боя се стичаше от четката и капеше върху парцала, захвърлен на земята близо до краката на Грант. Той се наведе и докосна мокрите капки после извика нещо към бояджията, а мъжът сви рамене. Деляха ме три пресечки от тях и не можех да чуя какво си казват, но дори и след стръмното катерене си личеше, че Грант не бе задъхан.

Пъхнах се сред храстите, вдигах ципа на брезентовия чувал, пресякох улицата и влязох в магазина на ъгъла. Когато се върнах в парка, казах на собственика на магазина, че съм избягала от семейството си, защото са ме биели и насилвали. Помолих го да ме скрие, ако брат ми дойде да ме потърси. Собственикът отказа, но времето минаваше и той постоянно ми даваше храна от полупразния си магазин, затова знаех, че нямаше да ме изгони.

Мъжът ме погледна, когато влетях с тежката си чанта преметната през рамо, и бързо отвори вратата зад гърба си. Изтичах покрай щанда, през вратата и нагоре по стълбището. Отпуснах се на колене и изпълзях до прозореца на малкия оскъдно обзаведен апартамент. Дървеният под миришеше на лимонов препарат и усещах как лепне по глезените ми, стените бяха боядисани в яркожълто. Грант нямаше да ме намери тук.

Приведена под еркерния прозорец, надникнах внимателно през перваза. Грант вече бе изкачил стъпалата към парка и подминаваше празните, поклащани от вятъра люлки. Обиколи площадката, после се насочи навътре сред дърветата.

Когато надзърнах отново, бе застанал на линията, от която започваше тревата, там, където плътният чим се срещаше с прорасналата дива гора. Докосна с крак земята под ствола на една секвоя, прекоси мекия пласт опадали листа и коленичи под бялата върбинка. Затаих дъх, докато се оглеждаше из хълма, страхувайки се, че ще забележи измачкания пиренов храст и очертанията на закръгленото ми тяло под него.

Но той не спря до пирена. Обърна се с гръб към върбинката и сведе глава. Бях прекалено далече, за да видя деликатните цветчета, в които зарови носа си, прекалено далече, за да чуя промълвените думи, но знаех, че се молеше.

Челото ми се отпусна до стъклото на прозореца и почувствах как тялото ми бе привлечено към него от силата на собственото ми желание. Липсваше ми сладкия му, ухаещ на земя мирис, готвенето му, докосването му, начина, по който поставяше едрите си длани от двете страни на лицето ми, докато се вглеждаше в очите ми, и начина, по който ръцете му миришеха на пръст, дори след като бяха току-що измити. Но не можех да отида при него. Той щеше да ми обещае разни неща, а аз щях да повторя думите му, защото исках да повярвам в мечтата му за нашия съвместен живот. Но с течение на времето и двамата щяхме да открием, че думите ми са лишени от смисъл. Щях да се проваля; това бе единственият възможен вариант.

Затворих очи и се отдалечих от прозореца. Раменете ми се приведоха напред, коремът ми се притисна към бедрата ми. Слънцето стопляше гърба ми. Ако знаех как, щях да се присъединя към Грант в молитвата му. Щях да се моля за него, за неговата доброта, преданост и невъзможна любов. Щях да се моля да се откаже, да ме забрави и да започне отново. Може би щях да се помоля дори да ми прости.

Но не знаех как се прави това.

Останах така, превита на пода в стаята на един непознат чакайки Грант да си тръгне, да ме забрави и да се прибере у дома.

 

 

„Шест месеца“, каза Елизабет.

Гледах как колата на Мередит се отдалечава. След като през последните два месеца ни беше посещавала всяка седмица, най-накрая бе решила да насрочи друга дата за съда.

След шест месеца.

Елизабет пъхна още едно парче бекон в сандвича и го постави пред мен. Взех го, отхапах и кимнах. Не беше пуснала желание за отказ от осиновяването, както очаквах, но след проваления първи опит бе различна, нервна и гузна.

— Времето ще мине бързо — каза тя, — с беритбата, празниците и всичко останало.

Кимнах отново и преглътнах тежко, после потърках очите си, защото не желаех да плача. Откакто бяхме пропуснали деня си в съда, мислено преповтарях случки от изминалата година, отново и отново, за да открия къде и в какво бях сбъркала. Списъкът бе дълъг: отсичането на ствола на онзи кактус, ударът по главата на шофьора и многобройните ми изявления, че я мразя. Но Елизабет като че ли ми бе простила изблиците на гняв. Явно ги разбираше. Стигнах до заключението, че внезапното й колебание бе следствие на все по-засилващата ми се привързаност към нея или на това, че бях започнала да плача открито. Усетих, че очите ми отново се навлажняват и се превих надве, опирайки чело в масата.

— Наистина съжалявам — каза тихо Елизабет.

През последните седмици го бе казвала стотици пъти и аз й вярвах. Изглеждаше, че искрено съжаляваше. Обаче не вярвах, че още искаше да бъде моя майка. Съжалението беше съвсем различно от любовта, знаех го отдавна. От това, което бях чула от разговора им в дневната в онзи ден, разбрах, че Мередит е обяснила пределно ясно вариантите за бъдещето ми на Елизабет. Имах нея или нищо друго. Реших, че тя не се е отказала от мен от чувство за вина, не от любов. Довърших сандвича си и изтрих ръцете в дънките си.

— Ако си свършила — каза Елизабет, — изчакай ме навън до трактора. Ще почистя и ще се срещнем там.

Излязох и се облегнах на трактора, загледана в лозите. Явно щеше да бъде добра година. С Елизабет бяхме разредили и наторили в правилното количество; лозичките бяха здрави, силни и започваха да се отрупват с гроздове. Цяла есен бях работила с нея в лозето, пишех есета за сезоните, за почвата и съзряването на гроздето; учех наизуст ботанически наръчници и имената на растенията. Вечер, точно както правехме и предишната есен, я придружавах в дегустационните й обиколки.

Погледнах часовника си. Чакаше ни много работа и нямах търпение да започнем. Но тя не се появяваше, въпреки че минаха пет минути, после десет. Реших да се върна в къщата. Щях да пийна малко мляко и да я гледам, докато привършеше с миенето. Когато стигнах до входната порта, чух гласа й, наполовина гневен, наполовина умоляващ. Говореше по телефона.

Внезапно осъзнах защо Елизабет ме бе отпратила навън и в същия миг си дадох сметка, че не бях виновна за проваленото осиновяване. Катрин беше виновна. Ако беше дошла, ако беше отговорила с думи или цветя, ако не беше оставила Елизабет сама, всичко щеше да бъде различно. Елизабет щеше да стане от леглото, да завърже панделките на роклята ми и да ни откара в съда, а Катрин и Грант щяха да бъдат с нас. Втурнах се в кухнята, изпълнена с ярост.

— Мразя тази жена! — изкрещях аз.

Елизабет погледна към мен и премести дланта си, за да покрие слушалката. Аз се впуснах към нея и я изтръгнах от ръката й.

— Ти съсипа живота ми! — изкрещях и затръшнах телефона. Връзката прекъсна, но слушалката отскочи, увисна на шнура и се удари в дървения под.

Елизабет се хвана за главата и се облегна на кухненския плот. Не изглеждаше нито изненадана, нито ядосана от внезапния ми изблик на гняв. Чаках я да проговори, но тя мълча дълго време.

— Виктория, знам, че си ядосана — каза най-накрая. — И имаш пълно право. Но не се сърди на Катрин. Аз обърках всичко, сърди се на мен. Аз съм твоя майка — не знаеш ли за какво са майките?

Ъгълчетата на устните й се извиха надолу, свенлива, уморена усмивка и погледите ни се срещнаха.

Свих ръцете си в юмруци и отстъпих назад, полагайки усилия да не се втурна към нея и да не я нападна. Независимо че бях ужасно вбесена, разбирах, че най-много от всичко на света желаех да бъда с Елизабет.

— Не — казах аз, когато се успокоих достатъчно, за да говоря. — Ти не си моя майка. Щеше да бъдеш, ако Катрин не беше съсипала живота ми.

Втурнах се навън, но се стреснах от някакво движение пред къщата. По алеята се зададе камион. Забелязах профила на Грант, който шофираше. Спирачките изсвистяха, когато спря рязко пред къщата.

Обърнах се и се затичах по стълбището към горния етаж тъкмо когато Грант се появи на предната веранда. Щом стигнах на площадката, се прилепих до стената и се скрих. Грант не потропа и не изчака Елизабет да дойде до вратата.

— Трябва да спреш — провикна се той задъхан.

Елизабет прекоси стаята. Представих си я как стои пред него и само мрежестата врата ги разделя.

— Няма да спра — каза тя. — Все някога ще приеме прошката ми. Трябва да го направи.

— Няма. Тя е различна, не е жената, която си познавала.

— Какво? Какво имаш предвид?

— Точно това. Вече не я познаваш.

— Не разбирам — прошепна Елизабет; гласът й едва се чуваше над упоритото тропане. Звучеше сякаш Грант удря с крак по верандата или кокалчетата на пръстите му блъскат в рамката на вратата. Шумът бе нервен, нетърпелив.

— Дойдох само за да ти кажа да спреш да се обаждаш моля те.

Между двамата се възцари мълчание.

— Не можеш да ми казваш да я забравя. Тя ми е сестра.

— Може би — отвърна Грант.

— Може би? — гласът на Елизабет внезапно се усили. Представях си как лицето й почервенява. Дали не преследваше погрешната жена? Дали Грант изобщо бе неин племенник?

— Искам само да кажа, че тя не е сестрата, която познаваш. Моля те, повярвай ми.

— Хората се променят — каза Елизабет. — Любовта не. Семейството също.

Отново настана тишина и ми се прииска да можех да виждам лицата им, да видя дали бяха ядосани, невъзмутими или на път да се разплачат.

— Не си права — обади се най-накрая Грант. — Любовта се променя.

Чух стъпки и разбрах, че си тръгва. Когато гласът му отново се разнесе, вече идваше по-отдалече.

— Продължава да пълни буркани с бензин. Подрежда ги на перваза на кухненския прозорец. Казва, че ще дойде и ще подпали лозето ти.

— Не — Елизабет не звучеше ядосана или шокирана от думите му, само недоверчива. — Няма да го направи. Не ме интересува колко се е променила през тези петнайсет години. Няма да го направи. Тя обича тези лози толкова, колкото и аз. Винаги ги е обичала.

Вратата на камиона му се затръшна.

— Просто реших, че трябва да знаеш — каза той. Двигателят забръмча, отначало тихо, но камионът не потегли веднага. Представих си как погледите им се срещат, всеки търсейки истината в очите на другия.

Най-накрая Елизабет се провикна:

— Грант? — каза тя. — Не е нужно да си тръгваш. Има вкусна вечеря и си добре дошъл тук.

Гумите изскърцаха по чакъла.

— Не — отвърна той. — Не биваше изобщо да идвам и никога повече няма да дойда. Тя не трябва да знае за това.