Джени Даунам
Преди да умра (9)

10.

— Хей, ти си станала! — изненадва се татко. Но забелязва минироклята, която облякох сутринта, и устните му се свиват. — Нека да отгатна. Отиваш при Зоуи.

— Нещо лошо ли има в това?

Той бута към мен витамините.

— Не ги забравяй!

Обикновено ми ги носи на табличка, но днес не си прави труда. Мислех си, че ще се зарадва да види, че излизам, но той продължава да си седи там и да ме гледа как гълтам хапче след хапче.

Витамин Е помага на организма да се възстанови след ирадиационната анемия. Витамин А се бори с пораженията от радиацията върху храносмилателната система. Кората от бряст прочиства слизестите налепи по всички дупки и органи в тялото. Силициевият двуокис заздравява костите. Натриевият хлорид и медта укрепват имунната система. Алое Вера има общо укрепващо въздействие върху организма, а чесънът… татко прочете някъде, че още не сме на „ти“ с всички свойства на чесъна. Нарича го „витамин Х“. Всичко това отива в стомаха ми с чаша прясно изцеден портокалов сок и лъжичка нерафиниран мед. Вкусно.

Бутам подноса към татко и му се усмихвам. Той става, занася го до мивката и го оставя.

— Мислех — започва, докато пуска чешмата и го плакне, — че ти се гади и имаш болки, поне така каза вчера.

— Но днес съм добре. Нищо не ме боли.

— Може би ще е по-добре днес да си почиваш?

Това тласка разговора в опасна територия, затова бързо сменям темата и насочвам вниманието си към Кал, който мачка съсредоточено корнфлейкса си и скоро го превръща в мокра купчина пюре. Изглежда мрачен, като татко.

— Какво става с теб? — питам.

— Нищо.

— Днес е събота. Не трябва ли това да те прави щастлив?

Той ме поглежда свирепо.

— Не си спомняш, нали?

— Какво да си спомням?

— Каза ми, че като завърша срока, ще ме заведеш на пазар. С твоята кредитна карта. — Стиска силно очи и процежда: — Знаех си, че няма да стане.

— Спокойно — предупреждава го татко с тона, който използва винаги когато Кал си изпуска нервите.

— Вярно е, обещах ти, но днес не мога.

Той ме поглежда ядосано.

— Искам да си изпълниш обещанието!

Няма как, трябва да го изпълня, защото това е в списъка ми. Номер две от него гласи простичко: трябва да казвам „да“ на всичко за един цял ден. Независимо какво искат от мен и кой го иска.

Поглеждам към обнадежденото лице на Кал, докато прекрачваме прага, и усещам, че сърцето ми се свива от страх.

— Ще пратя съобщение на Зоуи. Ще й кажа, че тръгваме към нея.

Той заявява, че мрази Зоуи, което е лошо, защото имам нужда от нея. От енергията й. Защото знам, че нещата се случват, когато тя е наоколо.

— Искам да отидем на детската площадка — казва Кал.

— Не си ли голям за това?

— Не. Ще видиш, че ще е забавно!

Често забравям, че той е дете, че част от него все още мечтае да се люлее, да се пързаля и да прави всичко, което правят нормалните деца. Не виждам какво може да ми стане в парка, а и Зоуи ми отговаря, че става, но ще закъснее малко и ще ни намери направо там.

Сядам на една пейка и наблюдавам Кал. Той се покатерва по оформена като паяжина мрежа от въжета и отдолу ми изглежда съвсем малък.

— Ще се кача още по-нависоко — вика той. — Може ли да отида на върха?

— Да — отговарям му, защото съм си обещала да спазвам правилото.

— Оттук се вижда целият град! — крещи той. — Ела да видиш и ти.

Не е лесно да се катериш с къса рокля. Цялата мрежа се люлее и трябва да захвърля обувките си на земята, за да не падна. Кал се смее и командва:

— Точно на върха.

Много ми е трудно и някакво момче с отвратително грозно лице люлее мрежата отдолу. Изтеглям се нагоре, въпреки че ръцете ме болят. И аз искам да видя града. Искам да видя вятъра и да хвана птичка с ръка.

И успявам. Виждам върха на църквата, дърветата по края на парка и кестените, готови да изскочат всеки момент от бодливите си обвивки. Въздухът е чист и облаците са съвсем близо, сякаш съм на малка планина и виждам всички лица на обратно.

— Високо е, нали? — поглежда ме Кал.

— Да.

— Ще отидем ли после на люлките?

— Да.

„Да“ на всичко, което кажеш, Кал, но първо искам да усетя вятъра по лицето си. Искам да гледам сенките по земята, докато слънцето се върти бавно около нас.

— Казах ти, че ще е забавно — сияе Кал. — Хайде да обиколим навсякъде!

При люлките има опашка, затова отиваме на климушките. Все още съм по-тежка от него, все още съм каката и мога да се изтласкам с крака така, че той да литне високо, и докато пада тежко на дупето си, да се залива от смях. Сигурно ще се натърти, но не го интересува. Кажи „да“, кажи „да“!

Обикаляме навсякъде — отиваме в малката къщичка на върха на стълбата в пясъчника и успяваме да се поберем заедно. Моторът от гигантския слалом се накланя пиянски на една страна, когато сядам в него и ожулвам коляно в земята. После отиваме при една дървена греда и се правим на гимнастици. После минаваме по буквите на азбуката, оформени като змия, при хороскопа и при маймунската решетка. После обратно на люлките, където опашката от майки със салфетки в едната ръка и дебели бебета в другата ме оглежда неодобрително, когато мятам Кал на единствената свободна люлка. Качвам се зад него. Бедрата ми белеят, когато роклята ми се повдига, и това ме разсмива. Засилвам се още повече. Ако се засиля така, че да литна високо, високо, може би светът ще се промени.

Не забелязвам, че Зоуи е пристигнала. Кал ми я сочи. Облегнала се е на входа и ни наблюдава. Сигурно стои там от цяла вечност. Облечена е в тясна блузка и пола, която едва покрива задника й.

— Добро утро — поздравява ни, когато отиваме при нея. — Виждам, че сте започнали без мен.

Усещам, че се изчервявам.

— Кал искаше да се полюлеем.

— И ти, естествено, трябваше да кажеш „да“.

— Да.

Тя поглежда замислено Кал и казва:

— Ние отиваме на пазар. Ще купуваме разни неща и ще си говорим за месечния ни цикъл. Сигурна съм, че ще ти е скучно.

Той вдига към нея прашното си лице и я поглежда сърдито.

— Искам да отида до вълшебния магазин.

— Добре, заминавай.

— Той ще дойде с нас — намесвам се аз. — Обещах му.

Зоуи въздъхва и тръгва напред. Аз и Кал поемаме след нея.

Зоуи е единственото момиче от училище, което не се уплаши от болестта ми. И единствената, която върви по улицата, сякаш е недосегаема за тъпаците и престъпниците, сякаш не убиват всеки ден хора, автобусите не връхлитат на тротоара и не прегазват пешеходци, и болестите не нападат невинните си жертви. Когато съм с нея, имам усещането, че всеки момент ще ме спрат на улицата и ще ми съобщят, че всичко е едно голямо недоразумение и че не аз, а някой друг ще умре.

— Хайде, по-бързо! — вика през рамо тя. — Размърдай си задника, Тес.

Тази рокля е прекалено къса. Подчертава всяка гънка и извивка на тялото ми. Хор от клаксони. Група момчета се заглеждат в гърдите и бедрата ми.

— Защо трябва да правиш, каквото ти каже тя? — пита Кал.

— Не знам. Просто го правя.

Зоуи е доволна. Изчаква ни да я настигнем, хваща ме за ръката и казва:

— Прощавам ти.

— За какво?

Тя се навежда към мен и прошепва като конспиратор:

— Че се държа толкова гадно след скапаното чукане.

— Не съм.

— Си. Но както и да е.

— Не е възпитано да шепнете — мрънка Кал.

Тя го побутва пред нас, дръпва ме по-близо до себе си и пита:

— Е, докъде си готова да ме следваш? Ще си направиш ли татуировка, ако поискам?

— Да.

— Ще се дрогираш ли?

— Да.

— Ще кажеш ли на този мъж, че го обичаш?

Тя сочи към един плешивец, по-възрастен от баща ми, който тъкмо излиза от магазинчето, маха целофана от пакет цигари и го оставя да падне на земята.

— Да.

— Хайде, отивай!

Мъжът вади цигара, запалва и издухва дима пред себе си. Доближавам до него и го потупвам по рамото. Той се обръща леко усмихнат, мисли, че е познат.

— Обичам те — казвам аз.

Той свъсва вежди, после вижда, че Зоуи се смее, и изръмжава към мен:

— Я се разкарай! Побъркана идиотка!

Голям майтап. Двете със Зоуи се хващаме за ръце и се смеем до припадък. Кал прави отчаяна физиономия.

— Може ли вече да тръгваме?

 

 

На пазара гъмжи от народ. Хората се щурат нагоре-надолу, бързат, денят им е изпълнен с неотложни дела. Покрай мен минават дебелани с големи пазарски кошници, пред краката ми се мотаят родители с бебешки колички.

Стоя там в мрачния есенен ден и имам чувството, че се намирам в сън, изобщо не помръдвам, сякаш тротоарът е намазан с лепило, а краката ми са от олово. Момчетата наоколо ме зяпат, надуват клаксоните, после повдигат рамене объркани. Момичетата, с които ходех на училище, минават бавно покрай мен. Вече не ме разпознават. Измина толкова време, откакто не ходя на училище. Въздухът тежи от миризмата на хотдог, бургери и лук. Всичко се продава — сварени и окачени надолу с главата пилета, подноси с черва и друга карантия, свински бутове и насечени ребра. Платове, вълна, дантела и пердета. На сергията за детски играчки джафкат плюшени кучета и правят салта, преоценени оловни войничета удрят цимбали. Продавачката ми се усмихва и сочи към огромна пластмасова кукла в целофанена обвивка:

— Само десетачка, скъпа.

Обръщам глава и се правя, че не я чувам.

Зоуи ме поглежда строго:

— Нали трябваше да казваш „да“ на всичко? Следващия път го купи, каквото и да е.

— Да.

— Добре. Връщам се след минутка — казва тя и изчезва в тълпата.

Не искам тя да си тръгва. Имам нужда от нея. Ако не се върне, денят ми ще свърши с обиколка из детската площадка и няколко подсвирквания по пътя.

— Добре ли си? — пита Кал.

— Да.

— Не изглеждаш добре.

— Добре съм.

— На мен ми е скучно.

Това е опасно, защото аз трябва да кажа „да“, ако поиска да се приберем.

— Зоуи ще се върне след минутка. Може да вземем автобуса, да прекосим града и да отидем до вълшебния магазин.

Кал свива рамене и мушка ръце в джобовете си.

— Тя няма да иска.

— Защо не разгледаш играчките, докато я чакаме?

— Това са боклуци.

Нима? Някога идвах тук с татко и ги разглеждах. Тогава всичко блестеше като злато.

Зоуи се връща, изглежда бясна.

— Скот е едно лъжливо копеле! — казва ядосано.

— Кой?

— Скот. Каза ми, че работи тук на сергия, но го няма.

— Онзи, пафкачът ли? Кога ти го каза?

Тя ме поглежда, сякаш съм изкукуригала, и отново тръгва нанякъде. Спира се пред мъжа зад сергията за плодове и почти ляга на кашоните с банани, за да говори с него. Той забива поглед в циците й.

Една жена приближава. Носи няколко торби. Гледа право в мен и аз не отмествам поглед.

— Десет свински пържоли, три пакета бекон и едно пиле — прошепва тя. — Искаш ли ги?

— Да.

Тя ми подава едната торба, после си бръква в покрития със струпеи нос и чака да намеря пари. Подавам й пет паунда, тя рови из джобовете си и ми връща два паунда ресто.

— Това се казва сделка! — мърмори на себе си.

Кал я гледа изплашено, докато тя се отдалечава.

— Защо го направи?

— Млъквай! — казвам през зъби. В правилото не пише, че трябва да съм доволна от постъпките си.

Понеже са ми останали само дванайсет паунда, се питам дали не трябва да променя правилото и да казвам „да“ само на неща, които са без пари. От торбичката капе кръв и цапа краката ми, затова си задавам и въпроса дали трябва да пазя всичко, което купувам.

Зоуи се връща и дърпа торбичката от ръката ми.

— Какво имаме тук? — Поглежда вътре и прави гримаса. — Прилича на умряло куче.

Хвърля всичко в кофата за боклук, обръща се към мен и се усмихва.

— Намерих Скот. Оказа се, че е тук. И Джейк е с него. Хайде, ела!

Докато си пробиваме път през тълпата, Зоуи ме осведомява, че след онзи път, когато двете отидохме в дома им, се е виждала няколко пъти със Скот.

— Защо не си ми казала?

— Ти не беше на линия повече от месец. И мислех, че няма да ти е приятно.

Изненадвам се, като ги виждам на дневна светлина зад сергия с фенерчета, тостери, часовници и чайници. Изглеждат по-възрастни, отколкото си ги спомням.

Зоуи отива отзад да говори със Скот. Джейк ми кима.

— Добре ли си?

— Да.

— Малко на пазар, а?

Изглежда различен, потен и леко смутен. Една жена застава след мен и ние с Кал трябва да отстъпим, за да я пуснем до сергията. Тя си купува четири батерии. Струват един паунд. Джейк ги слага в найлонова торбичка и прибира парите. Жената си тръгва.

— Искаш ли малко батерии? — пита той, но избягва да ме погледне в очите. — Няма нужда да ги плащаш.

Казва го, сякаш ми прави голяма услуга, сякаш му е жал за мен и иска да покаже, че е добър човек. Това ми подсказва, че знае. Зоуи му е казала. Виждам вината и съжалението в очите му. Свалил е умиращо момиче и сега го е страх. Дали не съм заразна? Болестта ми е докоснала гърдите му, сега се таи някъде там и го дебне.

— Искаш ли няколко? — Той вдига кутията с батериите и я размахва пред мен.

— Да — излиза от устата ми.

Горчивият вкус на думата трябва да бъде преглътнат, взимам скапаните батерии и ги пъхам в чантата си.

Кал ме сръчква в ребрата:

— Сега може ли да си ходим?

— Да.

Зоуи слага ръка около кръста на Скот.

— Не! — казва тя. — Отиваме у тях. Те излизат в обедна почивка след един час.

— Ще водя Кал в града.

Зоуи се усмихва мило. Изглежда прекрасно, Скот й е стоплил сърцето.

— Не трябва ли да кажеш „да“?

— Кал попита пръв.

Тя се мръщи.

— Казаха, че имат малко кетамин у дома. Всичко е организирано. Ако искаш, вземи и Кал. Ще му измислят някакво забавление. Плейстейшън или нещо подобно.

— Казала си на Джейк.

— Какво съм му казала?

— За мен.

— Не съм.

Тя се изчервява, хвърля бързо фаса си на земята и го стъпква, за да не ме гледа в очите.

Мога да си представя точно как го е направила. Отишла е у тях, накарала ги е да изпафкат една цигара заедно и е настояла да дръпне първа, вдишала е дълбоко и силно, а двамата са я гледали. После е подала фаса на Скот и е казала:

— Хей, спомняте ли си Теса?

И им е разказала. Може дори да си е поплакала. Бас държа, че Скот я е прегърнал. Бас държа, че Джейк е грабнал фаса и е вдишал дълбоко, толкова дълбоко, че да не мисли за това.

Грабвам ръката на Кал и тръгвам бързо. Далече от Зоуи, далече от пазара. Влача го надолу по стълбите, зад сергиите, по пътеката покрай канала.

— Къде отиваме? — хленчи той.

— Затваряй си устата!

— Плашиш ме.

Хвърлям му един поглед, но всъщност не ми пука.

Понякога сънувам, че обикалям из дома, влизам и излизам от стаите и никой от семейството не ме познава. Срещам татко на стълбището и той ми кима учтиво, сякаш ме е извикал да почистя къщата, или сме в хотел. Кал ме гледа с подозрение, когато влизам в стаята си. Всичките ми вещи са изчезнали и в нея се е настанило друго момиче, носи рокля на цветя, устните й са ярки, а бузите й — червени като ябълки. Това е паралелният ми живот, мисля си аз. Онзи, в който съм здрава и Джейк е щастлив, че ме е имал.

Но в този живот аз влача брат си по алеята към кафенето до канала.

— Всичко е наред — казвам разсеяно. — Отиваме да си купим сладолед, горещ шоколад и кола.

— Ти не трябва да ядеш захар. Ще кажа на татко.

Стискам ръката му още по-силно. Един мъж стои отпред, малко по-далече, точно между нас и кафенето. Облечен е с пижама и се взира в канала. Цигарата подскача в устата му.

— Искам да си ходим у дома! — казва Кал.

Но аз искам да му покажа плъховете около канала, листата, които се откъсват от дърветата и падат с писък надолу, хората, които отбягват всичко, което би могло да им създаде проблеми. Трябва да му покажа, че мъжът с пижамата е много по-реален от Зоуи, която крачи след нас с голямата си уста и тъпата си руса коса.

— Махай се! — викам, без да се обръщам.

Тя ме хваща за ръката.

— Защо винаги правиш от мухата слон?

Аз се отскубвам от нея.

— Не знам, Зоуи, ти ми кажи.

— Това не е някаква тайна. Много хора знаят, че си болна. На Джейк не му направи голямо впечатление, но сега със сигурност си мисли, че си куку.

— Да, аз съм пълно куку.

Тя присвива очи.

— Знаеш ли какво си мисля? Че ти харесва да си болна.

— Така ли си мислиш?

— Просто не можеш да търпиш да си нормална.

— Да, права си, точно така. Искаш ли да се сменим?

— Всички умират — казва тя, сякаш тази мисъл й е хрумнала току-що и е решила, че няма нищо против да се случи и на нея.

Кал ме дърпа за ръкава.

— Виж! — казва и сочи напред.

Мъжът с пижамата влиза в канала. Започва да пляска с ръце по водата и да пръска наоколо. Поглежда ни тъпо, после се ухилва и ни показва няколко златни зъба. Полазват ме тръпки.

— Искате ли да поплуваме, дами? — вика към нас. Има шотландски акцент. Никога не съм била в Шотландия.

— Хайде, отивай! — казва Зоуи. — Защо не тръгваш?

— На мен ли говориш?

Тя ми се усмихва ехидно.

— Да.

Поглеждам към масите пред кафенето. Хората гледат към нас. Ще си помислят, че съм дрогирана или психарка. Навивам роклята си и я пъхам в гащите.

— Какво правиш? — съска Кал. — Всички ни гледат.

— Тогава се прави, че не си с мен.

— Така и ще направя — казва ядосано той и сяда на тревата, докато събувам обувките си.

Потапям палец. Водата е толкова студена, че целият ми крак изтръпва.

Зоуи ме хваща за ръката.

— Недей, Тес! Нямах предвид това. Не ставай глупава.

Наистина ли не разбира?

Влизам до колене, патиците се разбягват изплашено. Не е дълбоко. Малко е тинесто, по дъното има всякакви боклуци. Около мен плуват плъхове. Хората хвърлят тук консервени кутии, пазарски колички, игли и умрели кучета. Меката кал жвака под краката ми.

Златният зъб ми маха с ръка и пляска по бедрата си.

— Ти си добро момиче — казва щастливо.

Устните му са сини, златният зъб блести в устата му. Има дълбока рана на главата си и кръвта се стича по челото и очите му. От това ми става още по-студено.

Един мъж излиза от кафето и размахва кърпа.

— Хей! — крещи към мен. — Хей, излизай оттам.

Носи кухненска престилка и коремът му увисва, когато се навежда и ми подава ръка.

— Да не си луда? Ще се разболееш. — После се обръща към Зоуи: — Ти с нея ли си?

— Съжалявам — отвръща тя. — Не можах да я спра.

И клати глава, за да го убеди, че вината не е нейна. Това ме ядосва.

— Не е с мен — тръсвам глава. — Изобщо не я познавам.

Зоуи сякаш нахлузва маска на лицето си и се скрива зад нея, а човекът ме поглежда объркано. Подава ми кърпата да подсуша краката си. И заявява, че съм луда. И че всички млади хора са наркомани. Докато се пени срещу мен, забелязвам, че Зоуи си тръгва. Смалява се все повече и повече и накрая изчезва. Човекът от кафето пита къде са родителите ми, интересува се дали познавам мъжа със златния зъб, който се покатерва на отсрещния бряг и се превива от смях. Накрая ме повежда към кафенето, като не спира да мърмори, кара ме да седна на една маса и ми носи чаша горещ чай. Слагам три лъжички захар и го пия на малки глътки. Хората не спират да ме зяпат. Кал изглежда мъничък и много изплашен.

— Какво правиш? — шепне сподавено.

Толкова ще ми липсва, че ми се иска да го нараня. Трябва да го върна у дома и да го предам в ръцете на татко, преди да сме пострадали и двамата. Но в къщи е скучно. Няма да е проблем да казвам „да“ на всичко, защото татко няма да ме кара да правя нещо откачено.

Чаят стопля стомаха ми. Небето се променя от оловносиво към слънчево, но след миг отново потъмнява. Дори и времето не може да реши какво да прави и се люшка от едно състояние в друго.

— Хайде да вземем автобуса — казвам и ставам. Хващам се за масата и си обувам обувките. Хората се правят, че не ме забелязват, но аз усещам втренчените им погледи. Това ме кара да се чувствам жива.