Джени Даунам
Преди да умра (39)

40

Светлината се завръща. Абсолютния мрак просветлява лекичко по краищата. Устата ми е пресъхнала. Зрънцата от поетите през нощта лекарства дразнят гърлото ми.

— Здравей — казва Адам.

Събудил се е възбуден, извинява ми се със смутена усмивка, после дърпа завесите и се заглежда навън. Над него плуват бледорозови утринни облаци.

— Ще живееш години наред без мен — казвам тихо.

Той се обръща.

— Да ти направя ли нещо за закуска?

И ми носи разни неща, като истински иконом. Лимонов сок. Бутилка с гореща вода. Чиния с нарязан на парченца портокал. Още едно одеяло. Слиза отново и слага на печката канелени пръчици, защото искам да помириша Коледа.

Как се случи толкова бързо? Как изведнъж се превърна в реалност?

Моля те, ела и легни върху мен, прегърни ме, завий ме с ръцете си и ме стопли, накарай това да спре.

— Мама поставя решетка в градината — казва ми Адам. — Първо реши да отглежда подправки, после рози, сега иска орлов нокът. Може да сляза и да й помогна, когато баща ти дойде. Нали нямаш нищо против?

— Не.

— Не искаш ли да излезеш малко навън?

— Не.

Не ми се иска да съм навън. Слънцето напича главата ми и всичко започва да ме боли.

Този побъркан психар заповядва на всички да отидат на игрището и казва — ще избера един от вас, само един, и той ще умре, и всички започват да се оглеждат и да си мислят: „Не може да съм аз, защото тук сме хиляди и статистически погледнато, възможността е нулева.“ А психарят обикаля напред-назад, оглежда всички и когато стига до мен, спира, колебае се за миг, после се усмихва и ме посочва: „Избирам теб.“ И аз се стъписвам, че съм аз, и в същото време си мисля, разбира се, че съм аз, защо да не съм, знаех го и преди.

Кал нахлува в стаята.

— Може ли да изляза?

— Къде? — пита татко.

— Просто навън.

— Бъди по-конкретен.

— Ще ти кажа, като стигна дотам.

— Лош опит.

— На всички други им позволяват просто да излязат навън.

— Другите не ме интересуват.

Кал затръшва вратата, обладан от прекрасен гняв. В косата му има зелени тревички от градината, под ноктите му се вижда кал. Той има достатъчно сили да отвори вратата и да я затръшне след себе си.

— Всички сте гадняри! — крещи и слиза на бегом по стълбите.

Инструкции за Кал

Не умирай млад. Не се разболявай от менингит, нито от СПИН, нито от каквото и да е друго. Не участвай във войни, не се присъединявай към култове или религии, не губи сърцето си по някой, който не заслужава. Не си мисли, че трябва да си идеален, защото си останал единствен. Бъди лош, колкото си искаш.

Хващам ръката на татко. Пръстите му са грапави, сякаш са минали през ренде.

— Какво си правил?

— Не знам — свива той рамене. — Не съм забелязал.

Още инструкции за татко: Покажи на Кал, че ти е достатъчен.

Обичам те. Обичам те. Изпращам това съобщение чрез пръстите си към неговите, оттам нагоре по ръката му към сърцето. Чуй ме. Обичам те. И съжалявам, че те оставям.

Събуждам се след няколко часа. Как се случи това?

Кал отново е тук, седи до мен на отрупаното с възглавници легло.

— Извинявай, че се разкрещях.

— Татко ли те накара да ми се извиниш?

Той кима. Завесите са вдигнати и мракът се е върнал в стаята.

— Страх ли те е? — пита ме съвсем тихо, сякаш само си го е мислел, но не е искал да го каже на глас.

— Страх ме е, че ще заспя.

— И няма да се събудиш?

— Да.

Очите му проблясват в тъмното.

— Но знаеш, че няма да е тази нощ, нали? Искам да кажа, че ще го усетиш, нали?

— Няма да е тази нощ.

Той скланя глава на рамото ми и казва:

— Не искам да става.