Джени Даунам
Преди да умра (20)

21.

Зоуи отваря вратата. Косата й е пълна бъркотия. Облечена е със същите дрехи, с които я видях последния път.

— Идваш ли с мен до морето? — разклащам ключовете на колата пред очите й.

Тя отмества поглед от мен към колата на татко.

— Сама ли дойде дотук?

— Да.

— Но ти не можеш да караш!

— Вече мога. Това е номер пет от списъка.

Тя се мръщи.

— Имаш ли шофьорска книжка?

— Не точно, но нещо подобно. Може ли да вляза?

Тя отваря по-широко вратата.

— Избърши си обувките или ги събуй.

Къщата на родителите й винаги е невероятно чиста и подредена, като излязла от каталог. Сигурно и двамата работят толкова много, че нямат време да разхвърлят. Влизам в хола след Зоуи и сядам на дивана. Тя сяда на фотьойла срещу мен и скръства ръце.

— Значи той ти даде колата? Въпреки че нямаш книжка и е абсолютно незаконно?

— Всъщност той не знае, че съм я взела, но аз се справям много добре. Ще видиш сама. Ако бях достатъчно голяма, щях да мина изпита без грешка.

Тя клати глава отсреща — не може да повярва, че съм толкова глупава. А би трябвало да се гордее с мен.

Успях да измъкна колата, без татко да забележи. Дори проверих огледалата, преди да запаля мотора, после натиснах съединителя, дадох на първа, пуснах съединителя и натиснах газта. Обиколих три пъти квартала и колата ми изгасна само два пъти, което е най-доброто ми постижение досега. Успях да се оправя с посоките и докато карах по шосето към къщата на Зоуи, за пръв път вдигнах на трета. А тя седи и ме гледа, като че ли съм направила най-тъпото нещо на света.

— Знаеш ли — скачам от дивана и вдигам ципа на якето, — мислех си, че щом съм успяла да стигна безпрепятствено дотук, единственият ми проблем остава магистралата с двойните платна. И за миг не ми мина през ума, че ти ще реагираш като магаре.

Тя трие крака в пода, сякаш иска да махне нещо от петите си.

— Извинявай, но сега съм малко заета.

— С какво?

Тя вдига рамене.

— Защо си мислиш, че щом ти си свободна, всички останали трябва да са на твое разположение?

Гледам я и усещам, че нещо в мен се надига. Осъзнавам, че всъщност изобщо не я харесвам.

— Знаеш ли, забрави! — казвам тихо. — Сама ще си изпълня списъка.

Тя става, залюлява тъпата си коса около раменете и се опитва да ми покаже, че е обидена. Номерът може да минава пред момчетата, но не и пред мен.

— Не съм казала, че няма да дойда.

Но й е писнало от мен, виждам го ясно. Иска й се да побързам с умирането, за да може да се заеме със собствения си живот.

— Не, не, стой си тук! — спирам я аз. — Когато си с мен, всичко се скапва.

Тя тръгва след мен по коридора.

— Не е вярно.

Завъртам глава към нея.

— Говоря за себе си. Не си ли забелязала, че всяко падащо лайно уцелва винаги моята глава и никога твоята?

— Кога? Кога се е случвало това? — мръщи се тя.

— През цялото време. Понякога се чудя дали не си ми приятелка само за да излизаш винаги ти късметлийката.

— Боже! — ахва тя. — Не може ли поне веднъж да спреш да мислиш само за себе си?

— Млъквай! — викам ядосано. И съм искрено доволна, че й го казвам за втори път.

— Не, ти млъквай! — казва тя, но гласът й е толкова тих, че преминава в шепот, което е доста необичайно за нея.

Тя прави малка крачка назад, спира за миг, като че ли иска да каже още нещо, но се отказва и тича нагоре по стъпалата.

Аз не хуквам след нея. Чакам известно време в коридора, съсредоточавам вниманието си в дебелия килим под краката си. Заслушвам се в часовника. Отброявам шейсет удара, после се връщам в хола и пускам телевизора. Цели седем минути гледам предаване за любители градинари. Научавам, че може да отглеждаш кайсии дори и в Англия, ако намериш слънчево място, ориентирано на юг. Питам се дали Адам го знае. Но после ми писва да слушам за листни въшки и бръмбари, идва ми до гуша от безизразния гъгнещ глас на говорителя, гася телевизора и пиша съобщение на Зоуи: „Съжалявам.“

Надничам през прозореца, за да се убедя, че колата си е все още на мястото. Там е. Небето се мръщи, облаците се събират ниско над града и между сивото се точат сернисто жълти къдрави ленти.

Никога не съм карала в дъжд и това малко ме притеснява. Предпочитам да си беше все още октомври. Тогава беше топло и светът беше забравил, че лятото трябва да отстъпи мястото си на есента. Помня колко дълго гледах падащите листа от прозореца на болничната стая.

Зоуи ми пише: „Аз също.“

Слиза долу и влиза в хола. Облечена е в тюркоазна къса рокля, по ръката й дрънкат безброй гривни. Свличат се надолу към китката й и звънтят, когато идва при мен и ме прегръща. Мирише чудесно. Облягам глава на рамото й и тя ме целува по темето.

Но когато запалвам мотора и той моментално угасва, се киска като побъркана. Опитвам отново и докато колата подскача като кенгуру по пътя, я осведомявам, че татко ми предаде цели пет урока по шофиране, но аз така и не успях да схвана нещата. Педалите бяха тежки — усещах ясно вибрацията на съединителя под пръстите на краката си, после същият натиск от педала за газта, но с обратна сила.

— Точно така — не спираше да повтаря татко. — Усещаш ли момента?

Не усещах нищо, въпреки че свалях обувките.

Постепенно и двамата се отчаяхме. Всеки следващ урок беше по-кратък от предишния, докато накрая престанахме с опитите и никой от нас не спомена повече за това.

— Няма да забележи липсата й поне до обяд — казвам аз. — А дори и да забележи, какво ще направи? Както казваш ти, за такива като мен няма последствия.

— Ти си истински герой — усмихва се тя. — Ти си върхът.

И ние се смеем като в доброто старо време. Бях забравила колко много обичам да се смея със Зоуи. Тя не е като татко, не ми прави забележки за шофирането. Не се плаши от стържещия звук, когато преминавам на трета и когато забравям да включа мигача, преди да завия наляво в края на алеята пред дома й. Изобщо под нейно наблюдение шофирам много по-добре.

— Не си толкова зле. Баща ти все пак те е научил на нещо.

— Нали? Представяш ли си каква веселба ще е да обиколим Европа с кола? Може да прекъснеш колежа за една година и да заминем.

— Не искам — казва тя, взема картата от жабката и се умълчава.

— Нямаме нужда от карта.

— Защо?

— Представи си го като на кино.

— Глупости — изсумтява тя и забива пръст в предното стъкло, за да привлече вниманието ми.

Една група момчета с велосипеди са блокирали пътя. Всичките са с качулки и цигари в ръце. Цветът на небето става все по-странен и наоколо няма други хора. Забавям почти до нулата.

— Какво да правя?

— Обърни — казва Зоуи. — Те няма да помръднат оттам.

Свалям стъклото на прозореца и се провиквам:

— Ей, я си размърдайте задниците!

Те се обръщат бавно, отместват се мързеливо към банкета и се усмихват, когато им изпращам въздушни целувки.

Зоуи ме поглежда смаяно.

— Какво ти става?

— Нищо. Просто не съм се научила да правя обратен завой.

На главния път се вливаме в трафика. Гледам през прозореца и виждам сцени от живота на другите. Едно бебе плаче на задната седалка. Мъжът до мен нервно барабани с пръсти по волана. Жена бърше нос с носна кърпа. Едно дете ни маха с ръка.

— Прекрасно е, нали? — поглеждам към Зоуи.

— Кое?

— Аз съм аз, ти си ти и тези отвън са си те. Всички са различни и еднакво неважни.

— Говори за себе си — промърморва тя.

— Това е самата истина. Никога ли не ти е идвало на ум, докато се гледаш в огледалото? Не си ли представяш собствения си череп?

— Не, никога.

— Аз, например, мразя цвекло и целина. Ти не обичаш краката и акнето си, но сравнено с великия замисъл на нещата, нищо от това няма значение.

— Млъквай, Теса! Стига си дрънкала глупости!

И аз млъквам, но продължавам да си мисля за това. Моят дъх е ментов от пастата за зъби, а нейният е гаден от цигарите. Аз имам кофти диагноза. Тя има родители, които живеят заедно. Когато тази сутрин станах от леглото, по чаршафите имаше петна от пот. И сега шофирам. В огледалото на колата се вижда моето лице, моята усмивка, моите кости, които скоро ще погребат или изгорят. Това ще бъде моята смърт. Не на Зоуи. Моята. И изведнъж това вече не ми се струва толкова ужасно.

Известно време никой от нас не обелва дума. Тя гледа през прозореца, аз шофирам. Излизаме на магистралата. Небето става все по-тъмно. Прекрасно е.

Но накрая Зоуи започва отново да мърмори.

— Това е най-лошото пътуване в живота ми. Повръща ми се. И защо не пристигаме никъде?

— Защото не обръщам внимание на табелите.

Тя ме поглежда смаяно.

— Защо? Аз искам да стигна някъде.

— Добре — кимам и натискам здраво газта.

Зоуи изписква и се хваща с две ръце за таблото.

— Намали, мамка му! Току-що се научи да караш!

Седемдесет. Седемдесет и пет километра в час. Колко много енергия държа в ръцете си!

— Намали! Не чу ли гръмотевицата?

Дъждът постепенно замъглява предното стъкло. Едрите капки блестят и ме заслепяват. Изглежда не като дъжд, а като електрически искри.

Чува се гръм и аз броя наум, докато чакам светкавицата да озари небето. После изчислявам и съобщавам гордо:

— Падна на един километър оттук.

— Спри!

— Защо?

Дъждът плющи по покрива на колата, но аз не знам къде са чистачките. Опипвам с пръсти таблото — мигачите, фаровете, клаксона, газта. Забравям, че колата е на четвърта, и тя моментално спира.

— Не тук! — крещи Зоуи. — Ние сме на двойно платно. Да умреш ли искаш?

Отново подкарвам. За разлика от нея, не усещам никакъв страх. Водата се излива на вълни по предното стъкло и колите зад нас ни осветяват, докато ни задминават, но аз не се паникьосвам и проверявам съвсем спокойно огледалата. Завъртам стартера, включвам на първа и потеглям, дори откривам чистачките, докато превключвам от втора на трета.

Лицето на Зоуи се тресе от страх.

— Ти си луда! Дай да карам аз.

— Ти нямаш книжка.

— Нито пък ти.

Бурята се усилва, вече няма промеждутъци между гръмотевиците и светкавиците. Другите коли включват фаровете си, въпреки че е ден. Аз не мога да открия моите.

— Моля ти се! — крещи Зоуи. — Спри!

— В колата сме в безопасност. Колите имат гумени колела.

— Намали! — реве неистово тя. — Ще се блъснем. Не си ли чувала за задължителна дистанция?

Не съм. И откривам пета скорост, за която изобщо не бях чувала. Сега вече наистина летим по пътя и небето се цепи от красиви светлини. Никога не съм виждала раздвоените езици на светкавиците толкова отблизо. Когато татко ни заведе в Испания, над морето се изви буря и ние я наблюдавахме с бинокъл от хотелската стая. Обаче тогава беше някак нереално, сякаш нагласено специално за туристите. Но тази над нас е направо фантастична.

Зоуи не мисли така. Свива се от страх на седалката и крещи:

— Колите са направени от метал. Всеки миг може да ни закове светкавица. Спри веднага!

Съчувствам й, но не е права за светкавиците.

Тя залепва треперещите си пръсти по стъклото.

— Виж, там има паркинг. Отбий и влез, или ще скоча в движение от проклетата кола.

Дояжда ми се шоколад, затова свивам към паркинга. Движим се малко бързо, но все пак успявам да натисна навреме спирачка. Плъзгаме се застрашително по асфалта и спираме между газовите и бензиновите колонки под яркото луминесцентно осветление. Зоуи затваря очи. Чудно как не изхвръкваме от пътя, въпреки че моите очи са широко отворени.

— Не знам каква ти е играта — казва през зъби тя, — но за малко не уби и двете ни.

Отваря вратата, слиза, тряска я и тръгва към магазина. За миг ми минава през ума да продължа без нея, но преди да го обмисля, тя излиза, приближава се и се навежда към прозореца ми. Сега е различна — мирише на студено и свежо. Отмахва залепналата за устата й мокра коса и казва:

— Нямам пари, а имам нужда от цигари.

Подавам й чантата си. Усещам как ме залива вълна от щастие.

— Ще ми купиш ли шоколад?

— Първо отивам за цигари. После ще отида до тоалетната. И когато се върна, ще ме оставиш да карам аз.

Затръшва вратата и влиза отново в магазина. Навън продължава да вали и тя бърза да се скрие вътре, потръпва цялата, когато небето над нея се тресе от поредния гръм. Досега не съм я виждала изплашена. Изведнъж усещам внезапен прилив на обич към нея. Тя не може да се справи с всичко това така добре, като мен. Не е свикнала. Аз не бих се уплашила, ако ще целият свят да ревне срещу мен. Искам на следващия кръстопът да има лавина. Искам да завали черен дъжд и от жабката да изскочи цяла армия скакалци. Горката Зоуи! През стъклото я виждам да купува бонбони и цигари. Ще й дам да кара, но само защото аз съм решила така. Тя вече не може да ме контролира. Аз съм по-смела от нея.