Джени Даунам
Преди да умра (16)

17

Започвам с атака. Докато се качвам в автобуса, забивам лакът в гърба на някаква жена. Тя се обръща, очите й изпускат искри.

— Ау! — изписква възмутено. — Гледай какво правиш!

— Той беше — соча мъжа зад мен. Той не чува. Прекалено е зает. Опитва се да натика в автобуса пищящото си дете и в същото време да се кара с някого по телефона, затова не забелязва, че съм го натопила. Жената ме пропуска да мина и крещи към него:

— Задник!

Това го чува.

Използвам суматохата, потъвам навътре и намирам място най-отзад. Три престъпления за една минута. Не е зле.

Докато слизах от хълма, прерових джобовете на якето на Адам, но открих само запалка и малко листа за цигари, така че няма как да си купя билет. Решавам да премина към престъпление номер четири и паля запалката. Един старчок пред мен се обръща и ми размахва пръст.

— Изгаси това!

— Я се разкарай! — отвръщам с надеждата, че това ще мине за хулиганска проява пред съда.

Оказва се, че съм добра в тази работа. Сега е време за малко убийство, един кръг от „Игра със смъртта“.

Мъжът, който седи три седалки по-напред, дава на детето си шарени макарони от кутия. Давам си три точки за отровната боя, която ще плъзне по вените му.

На отсрещната седалка една жена завързва шал около врата си. Една точка за буца в гърлото й, сурова и розова като щипка на рак.

Още една точка, че автобусът може да избухне, като се удари в светофара. И две за огромните кълба разтопена пластмаса от седалките, която ще се разхвърчи из въздуха.

Консултантката, с която разговарях в болницата, каза, че нямам вина. Имало много болни хора, които изпитват скрита злоба към здравите.

Казах й, че за татко ракът е знак за предателство, защото тялото прави нещо без знанието или одобрението на съзнанието. Попитах я дали тази игра не е начин организмът да си върне обратно здравето.

— Възможно е — замисли се тя. — Често ли играеш?

Автобусът минава покрай гробището. Желязната порта е отворена. Три точки за мъртвите, които бавно вдигат капаците на ковчезите си. Искат да нападнат живите, атакуват. Гърлата им се превръщат в течна маса и пръстите им блестят на слабото есенно слънце.

Може би е достатъчно. Автобусът се напълни с хора. Движат се по пътеката, мърдат, мигат. Телефоните им звънят, те отговарят, бъбрят весело в слушалката: „В автобуса съм.“ Ако ги убия всичките, ще се депресирам.

Полагам усилия и обръщам глава към прозореца. Вече сме на Уилис авеню. Някога отивах на училище по него. Малко по-натам има малък пазар. Бях забравила за него, въпреки че беше първото място, където пуснаха заледен сироп. Със Зоуи си купувахме всеки ден по един на връщане от училище. Имаше и други готини неща — пресни фурми и смокини, халва, хляб със сусам и турски сладкиши. Не мога да повярвам, че съм допуснала малкият пазар да ми излезе от ума.

Наляво има видео магазин. Един мъж с бяла престилка стои пред магазинчето си и точи нож. На витрината зад него се вижда агнешко месо на шиш, който се върти бавно. Преди две години човек можеше да си купи оттук с джобните пари един дюнер и порция пържени картофки, а ако се казва Зоуи, получаваше дюнер, картофки и една цигара под тезгяха.

Тя ми липсва. Слизам от автобуса на площада пред пазара и й се обаждам. Гласът й се чува като под вода.

— В басейна ли си?

— В банята.

— Сама?

— Разбира се, че съм сама!

— Писа ми, че си на училище. Разбрах, че ме лъжеш.

— Какво искаш, Теса?

— Престъпление.

— Какво?

— Това е номер четири от списъка ми.

— И как мислиш да го извършиш?

Ако беше преди, веднага щеше да ми даде идея. Но сега е загубила интерес. Заради Скот. Сякаш контурите на двамата избледняват и те се превръщат в един човек.

— Може да убия министър-председателя. Или да вдигна революция.

— Много смешно.

— Или кралицата. Може да хванем автобуса до Бъкингамския дворец.

Зоуи въздиша. Дори не си прави труда да се прикрие.

— Имам работа. Не мога да бъда всеки ден с теб.

— Не сме се виждали десет дни. — Настъпва тишина. Иска ми се да я нараня по някакъв начин. — Обеща ми, че ще правиш всичко с мен, Зоуи. Досега съм изпълнила само три точки от списъка си. Ако продължавам с това темпо, няма да мога да го завърша.

— Ох, за Бога!

— Аз съм на пазара. Ще те чакам на входа. Обещавам да бъде забавно.

— На пазара ли? Скот там ли е?

— Не знам. Току-що слязох от автобуса.

— След двайсет минути съм при теб — казва тя.

В чашата с чай има слънце и е лесно и приятно да седя на една от изнесените навън маси на кафенето и да гледам лъчите му.

— Ти си вампир — казва Зоуи. — Изсмука цялата ми енергия.

Бута чинията си настрани и отпуска глава върху масата.

Харесва ми тук — тентата с розови ивици над нас и гледката към фонтана от другата страна на площада. Харесвам миризмата на дъжд във въздуха и накацалите върху стената до кофите за боклук птици.

— Какви са тези птици?

Зоуи отваря едно око и поглежда нагоре.

— Скорци.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Не й вярвам много-много, но записвам името им на салфетката.

— Ами облаците? Знаеш ли как се наричат?

Тя изсумтява и поклаща глава, без да я вдига от масата.

— Как мислиш, дали камъните имат имена?

— Не! Нито дъждовните капки, листата и другите откачени неща, за които се каниш да питаш.

Тя подпира челото си с ръце и скрива напълно лицето си от мен. Цупи се, откакто е дошла, и на мен започва да ми писва. Нали всичко това трябва да ме накара да се почувствам по-добре?

Зоуи се размърдва нервно.

— Не ти ли е студено?

— Не.

— Не може ли просто да отидем и да ограбим някоя банка или каквото там трябва и да се приключи?

— Ще ме научиш ли да карам кола?

— Защо не помолиш баща си?

— Питах го, но не иска.

— Ще ми отнеме милион години, Теса. И мисля, че не ми е позволено. Аз самата току-що се научих.

— Откога те е грижа какво е позволено и какво не?

— Трябва ли да го обсъждаме точно сега? Хайде да тръгваме.

Тя бута стола назад, но аз още не съм готова. Искам да видя как онзи черен облак пътува към слънцето. Искам да видя как от сиво небето става черно. Вятърът ще се усили и всички листа ще се отронят от дърветата. И аз ще тичам, за да ги хвана. Ще си пожелая сто неща.

Появяват се три жени с бебешки колички и се приближават към нас през площада.

— Бързо! — суетят се те. — Бързо, да влезем, преди да е заваляло.

И се смеят, докато минават покрай нас и се настаняват на съседната маса.

— Какво искате? — питат се една друга. — Какво ще поръчаме?

Точно като скорците върху стената.

Зоуи протяга глава и примигва, като че ли се чуди откъде се взеха тези. Те вдигат врява около себе си, събличат якета и палта, местят бебетата от количките на високите столчета, бършат носовете им със салфетки и поръчват сок и плодов кейк.

— Когато беше бременна с Кал, мама обичаше да ме води в това кафе — казвам на Зоуи. — Беше пристрастена към млечните шейкове. Идвахме всеки ден, докато не надебеля дотолкова, че вратът й изчезна. Тогава трябваше да седя с нея вкъщи и да гледам по цял ден телевизия.

— Боже мой! — простенва Зоуи. — Все едно, че гледам филм на ужасите.

За пръв път я оглеждам внимателно. Изобщо не си е направила труда да се облече, просто е навлякла безформения анцуг, с който тича сутрин в парка, и е сложила първата попаднала пред очите й блуза. Мисля, че за пръв път я виждам без грим. Луничките й се забелязват ясно.

— Добре ли си, Зоуи?

— Студено ми е.

— Пазарът работи ли днес? Имаш ли среща със Скот?

— Не.

— Добре, защото не изглеждаш във форма.

Тя се заглежда замислено в мен.

— Точно така — удря изведнъж по масата. — Кражба от магазин. Хайде, тръгвай.