Джени Даунам
Преди да умра (22)

23.

Кал се задава от дъното на тъмната градина, върви с протегната ръка.

— Следващата — вика към нас.

Мама отваря кутията с фойерверки в скута си. Оглежда ги, сякаш избира шоколадов бонбон, вдига с изящните си пръсти един и преди да му го подаде, прочита етикета.

— „Вълшебна градина“.

Кал го грабва и тича обратно при татко. Върховете на гумените му ботуши шляпат един срещу друг. Лунната светлина се процежда между клоните на ябълката и се разлива по тревата.

С мама донесохме столове от кухнята и сега седим една до друга при задната врата. Студено е. Дъхът ни излиза от устата като цигарен дим. Зимата идва, земята мирише на влага, животът стихва, нещата се свиват, за да съхранят енергията си.

Мама ме поглежда.

— Знаеш ли какъв ужас преживяхме? Може ли да изчезнеш и да не кажеш на никого къде си?

Става ми смешно, защото най-големият специалист по изчезване за всички времена е мама. Тя се изненадва, явно не схваща иронията.

— Баща ти казва, че след като си се прибрала, си спала две денонощия.

— Бях уморена.

— Той беше полудял.

— А ти?

— И двамата бяхме.

— „Вълшебна градина“ — обявява татко.

Нещо изпуква и във въздуха разцъфват десетки цветя от светлина, уголемяват се, после политат надолу и угасват на тревата.

— Ох! — пляска с ръце мама. — Това беше чудесно.

— Това беше скучно — крещи Кал и галопира към нас.

Мама отново отваря кутията.

— Какво ще кажеш за една ракета? Добре ли е според теб?

— Ракета е супер.

Кал тича из градината, за да отбележи радостта си, после връчва ракетата на татко и двамата забиват дръжката й в земята. Сещам се за птичката, за зайчето на Кал, за всички умрели в градината ни животни. Скелетите им се блъскат един в друг под земята.

— Защо реши да отидеш на морето? — пита мама.

— Просто исках да го видя.

— Защо с колата на баща ти?

Свивам рамене.

— Шофирането беше в списъка ми.

— Виж, Теса — вдига поглед към мен, — не може да правиш каквото ти дойде на ум. Трябва да мислиш и за хората, които те обичат.

— Кои?

— Хората, които те обичат.

— Това ще е много силно — провиква се татко. — Дами, моля, запушете си ушите.

Ракетата се изстрелва с такава скорост, че енергията й ме изпълва отвътре. Вълните от трясъка се разбиват в кръвта ми. Мозъкът ми усеща вълнението.

Мама никога не ми е казвала, че ме обича. Нито веднъж. И не мисля, че някога ще го каже. Сега би било прекалено очевидно, прекалено натежало от съжаление. И ще постави в неловко положение и двете ни. Понякога си мисля за тихите неща, които са се случвали между нас, преди да се родя, когато съм се гушила в онова тясно и тъмно място в нея.

Тя се размърдва смутено на стола си.

— Теса, да не си намислила да убиеш някого?

Гласът й звучи както обикновено, но май наистина си го мисли.

— Разбира се, че не.

— Добре. — Сега изглежда искрено облекчена.

Изненадвам се.

— Ти наистина ли ме питаше?

— Наистина.

— Добре. Следващото в списъка е славата.

Тя поклаща удивено глава, но Кал, който е дошъл за поредния фойерверк, решава, че това е забавно.

— Може да се опиташ да събереш в устата си колкото може повече сламки за пиене. Световният рекорд е двеста петдесет и осем.

— Ще го обмисля — отвръщам.

— Или да си татуираш цялото тяло като леопард. Или да прокараш магистрала през леглото си.

Мама го поглежда предупредително и прочита:

— „Канонада“. Двайсет и един изстрела.

Всички броим, фойерверките литват с тихо свистене и изстрелват снопове от звезди, които после се понасят бавно надолу. Питам се дали утринта ще обагри тревата в наситено жълто, аленочервено и синьо-зелено.

Следващото, което задоволява жаждата на Кал за емоции, е „Комета“. Татко я запалва и тя се издига със свистене над покрива, като оставя след себе си блестяща опашка.

Мама е купила и димки. Всяка една струва три лири и петдесет и Кал е искрено впечатлен. Той крещи цената към татко.

— Не си заслужава парите — казва той.

Мама размахва пръст срещу него и той се засмива толкова топло, че тя потръпва.

— Взех две на цената на една — казва ми тихо. — Ето че твоята болест ни дава възможност за нещо хубаво. Да си направим нощ на фойерверките през декември.

Димките покриват градината със зелен дим. Цялата. Имам чувството, че таласъмите ще ни нападнат всеки момент. Кал и татко се задават от дъното на градината, тичат, бъбрят си нещо и се смеят.

— Ама какъв дим само! — вика татко. — Като че ли сме в Бейрут.

Мама му се усмихва и му подава „Колелото на Катрин“.

— Пусни това. Този ми е любимият.

Татко взима чук, тя става и държи оградата, а той забива пирона. Двамата се закачат, смеят се.

— Да не ми уцелиш пръстите — казва тя и го ръчка с лакът в ребрата.

— Ако продължаваш да ме ръчкаш, не отговарям.

Кал сяда на стола на мама и разкъсва един пакет с бенгалски огън.

— Бас държа, че ще стана известен преди теб.

— Бас държа, че няма.

— Ще стана най-младият член на Магическия кръг.

— Не трябва ли първо някой от фокусниците да те покани?

— Ще ме поканят, ще видиш. Аз имам талант. А ти какво можеш? Дори и за пеене не те бива.

— Ей! — обръща се към нас татко. — Какво става?

— И двете ни деца ще станат известни — въздиша мама.

— Така ли?

— Славата е следващата задача от списъка на Теса.

Той не е очаквал това, личи си по погледа му. Обръща се към мен, чукът увисва в ръката му.

— Слава, значи?

— Да.

— И как ще стане това?

— Не съм решила.

— Мислех, че си приключила с този списък.

— Не съм.

— Реших, че след колата, след всичко, което стана…

— Не, татко, не съм приключила.

Доскоро вярвах, че татко може всичко. Че може да ме спаси от всяка заплаха. Но вече знам, че не може. Той е обикновен човек. Мама слага ръка на раменете му и той допира глава до нейната.

Гледам ги с широко отворени очи. Мама. Татко. Неговото лице е в сянка, краищата на косата на мама се къпят в светлина. Стоя съвсем неподвижно. Кал е до мен и също не смее да мръдне.

— Уау! — прошепва тихо.

Изведнъж ме заболява ужасно, не съм предполагала, че е възможна такава болка.

В кухнята жабуркам устата си с вода и плюя в мивката. Слюнката ми е гъста, движи се толкова бавно към дупката, че пускам още вода и я подгонвам натам. Усещам студения порцелан по кожата на пръстите си.

Гася лампата и ги наблюдавам от прозореца. Всички са на поляната, суетят се около кутията с фойерверките. Татко вдига всеки фойерверк нагоре и го осветява с фенерчето. Избират един, затварят кутията и тръгват вкупом към дъното на градината.

Може би вече съм мъртва. И отсега нататък ще бъде все така. Живите ще продължат живота си — ще се докосват, ще разговарят. А аз ще остана в този затворен свят и ще чукам беззвучно по стъклото, което ме отделя от тях.

Излизам през предната вратата, затварям я след себе си и сядам на стъпалата. Нещо шумоли в шубраците, може би някакво страшно нощно чудовище се крие там, но аз не се плаша, не помръдвам дори. Очите ми свикват с тъмнината и сега виждам ясно оградата и храстите пред нея. Виждам и улицата отвъд портата, светлото петно от лампата на тротоара, което осветява колите на съседите, отразява се в прозорците на къщите и се връща обратно на улицата. Подушвам миризма на лук. Шишчета. Ако животът ми беше друг, щях сега да съм навън със Зоуи. Щяхме да си вземем чипс. Да застанем на някой ъгъл, да ближем солените си пръсти и да чакаме да стане нещо интересно. Но аз съм тук. Мъртва, на стъпалата.

Чувам рева на мотора на Адам, преди да го видя.

Въздухът вибрира от шума и дърветата започват да танцуват. Той спира пред външната порта, изключва мотора и гаси светлините. Тишината и мракът се спускат отново, докато сваля каската, окачва я на кормилото и бута мотора по пътеката.

Аз вярвам повече в хаоса. Ако желанията могат да се превръщат в реалност, костите ми няма да болят като изгнили отвътре. И пред очите ми няма да пада мъгла, която не мога да прогоня с нищо.

Гледката на приближаващия по пътеката Адам ми се струва възможен вариант. Вселената може и да е неуправляема, но аз мога да направя така, че да се случи нещо различно.

Качвам се на ниската ограда, която разделя градините пред къщите ни. Той заключва мотора в бараката до къщата. Не ме вижда. Приближавам тихо зад него. Чувствам се сигурна и силна.

— Адам?

Той се обръща и ме поглежда изплашено.

— По дяволите! Помислих те за призрак!

Мирише на студ и на мрак, като излязъл от нощната тъма хищник. Правя една крачка към него.

— Какво правиш? — пита Адам.

— Нали си казахме, че сме приятели?

Той ме поглежда сконфузено.

— Да.

— Аз не искам да бъдем.

Стоим на крачка един от друг и разстоянието между нас е изпълнено с мрак. Пристъпвам още малко и заставам толкова близо до него, че дъхът ни се смесва. Дишаме един и същ въздух. Навътре, навън.

— Теса.

Разбирам, че това е предупреждение, но то не ме спира.

— Какво толкова може да се случи?

— Ще боли — казва той.

— Винаги боли.

Той кима бавно. И изведнъж попадаме в дупка на времето, всичко замръзва и минутата, през която се гледаме очи в очи, се разтяга до безкрай. Той се навежда над мен, аз усещам тялото ми да поема част от топлината му и забравям, че пазя в главата си всяко едно от тъжните лица на хората, видени през прозорците, покрай които съм минала. Когато се навежда още малко, единственото чувство и единствената мисъл остава тази за топлината му по кожата ми. Целуваме се съвсем лекичко. Едва-едва, сякаш не сме сигурни. Докосваме се единствено с устни.

Отдръпваме се и се вглеждаме в очите на другия. Има ли думи за погледа, преминаващ от мен към него и обратно? Всички скрити в нощта неща се скупчват около нас и ни гледат. Изгубените отново са намерени.

— По дяволите, Тес!

— Всичко е наред — казвам. — Няма да се счупя.

И за да го докажа, го бутам назад и го притискам към стената на къщата. Този път не е нежно. Езикът ми атакува устата му, търси неговия, среща го. Топлите му ръце са около мен. Дланта му е отзад на тила ми и мястото там се затопля. Ръката ми се плъзва бавно по гърба му. Притискам се плътно в него, но не ми е достатъчно. Искам да вляза в него. Да живея в него. Да бъда той. Всичко е целувка и копнеж. Облизвам устните му, хапя лекичко ъглите им.

Нямах представа, че съм толкова жадна за тях.

Той се отдръпва.

— Мамка му! — повтаря отчаяно. — Мамка му, мамка му!

И прокарва ръка по косата си — тя блести от пот, тъмна като козина на животно. Уличните лампи светят в очите му.

— Какво става с нас, Теса?

— Искам те — шепна аз.

Сърцето ми бие лудо в гърдите. Чувствам се напълно жива.