Джени Даунам
Преди да умра (23)

24.

Зоуи не биваше да настоява да идвам с нея. Не съм спирала да броя, откакто прекрачихме прага на клиниката. Тук сме от седем минути. Часът за прегледа е след шест минути. Тя е забременяла преди деветдесет и пет дни.

Опитвам се да мисля за случайни числа, но всички се оказват свързани с нещо. Осем — числото на дискретните прозорчета по стената отсреща. Едно — също толкова дискретната рецепционистка. Петстотин — сумата, която костваше на Скот да се отърве от бебето.

Зоуи ми се усмихва нервно над ръба на списанието.

— Сигурна съм, че не си виждала подобно нещо в държавните болници.

Не съм. Седалките са кожени, между тях има голяма квадратна, отрупана с лъскави списания масичка и е толкова топло, че се налага да съблека якето си. Предполагах, че ще е пълно със самотни момичета, стиснали салфетки в шепите си, но аз и Зоуи се оказахме единствените. Тя е хванала косата си на опашка и е навлякла отново размъкнатия клин. Изглежда уморена и бледа.

— Искаш ли да ти кажа от какво се радвам най-много, че ще се отърва? — Тя оставя списанието на коленете си и започва да изброява, като свива пръстите си един по един. — Гърдите ми са като шантава карта, нашарени с огромни сини вени. Чувствам се ужасно тежка. Дори и пръстите ми тежат. И очите ми са подути.

— Нещо хубаво?

Тя се замисля за момент.

— Мириша различно. Доста по-приятно.

Навеждам се през масата и я подушвам. Мирише на цигари, парфюм и дъвка. И нещо друго.

— На плодородие.

— Какво?

— Защото си оплодена.

Тя клати глава и ме гледа, като че съм ненормална.

— Гаджето ти ли те учи на тия работи?

Не отговарям и тя се връща към списанието си. Двайсет и две страници със страхотна чисто нова информация. Как да напишем съвършената любовна песен? Ще полетим ли някога в космоса?

— Веднъж гледах филм за едно момиче, което умря — казвам тихо. — Когато отиде на небето, мъртвороденото дете на сестра й вече беше там и момичето се грижеше за него, докато всички отново се събраха.

Зоуи се прави, че не чува. Обръща страницата, но аз знам, че не я е прочела.

— Това може да се случи и с мен, Зоуи.

— Няма.

— Твоето бебе е толкова малко, че мога да го държа в джоба си.

— Млъквай, Теса.

— Онзи ден те видях да разглеждаш бебешки дрешки.

Зоуи потъва в стола и затваря очи. Ченето й увисва, сякаш са й извадили щепсела.

— Моля те — простенва мъченически, — моля те, млъкни! По-добре да не беше идвала, щом ще ми четеш конско.

Тя е права. Разбрах го миналата нощ, когато не можах да заспя. В мивката водата капеше и нещо — хлебарка? паяк? — пробягваше по килима.

Станах, наметнах халата и слязох долу. Исках да си направя чаша горещ шоколад и да погледам малко телевизия. Но там, по средата на кухненския плот, в един от капаните за хлебарки на татко, имаше мишка. Беше залепена за плочките, с изключение на едно от задните й крачета, и тя го използваше като педал в опита си да избяга от мен. Беше в агония. Разбрах, че трябва да я убия, но не знаех как да го направя така, че да не й причиня допълнителна болка. С къдравия нож? Или с ножицата? Молив през тила? В главата ми се въртяха все такива отвратителни идеи.

Най-накрая намерих една стара кутия от сладолед и я напълних с вода. Набутах мишката вътре и я задържах под водата с една дървена лъжица. Тя ме погледна смаяно, докато се мъчеше да си поеме въздух. Едно след друго три малки мехурчета излязоха от устата й.

Пиша съобщение на бебето на Зоуи: „Скрий се!“

— На кого пишеш?

— На никого.

Тя се навежда през масата.

— Дай да видя.

Изтривам го и й показвам празния дисплей.

— До Адам ли беше?

— Не.

Тя върти очи.

— Боже! Първо едва не си лягаш с него в градината, а после, като пълна извратенячка, се правиш, че нищо не се е случило.

— Той не се интересува от мен.

Тя въси чело.

— Разбира се, че се интересува. Но просто майка му е излязла и ви е хванала в същия момент. Иначе щеше да ти го начука с най-голямо удоволствие.

— Оттогава минаха четири дни. Ако го интересуваше, щеше да ми се обади.

Тя повдига рамене.

— Може да има работа.

Оставаме с тази лъжа за няколко минути. Знам, че костите ми стърчат под кожата и започвам да мириша странно. Сигурно Адам още си плакне устата.

— Любовта е кофти нещо — казва Зоуи. — Аз съм живото доказателство.

Оставя списанието на масата и поглежда часовника си.

— За какво всъщност плащам? — свива ядосано устни.

Ставам и се премествам до нея.

— Може би е някаква шега — продължава тя. — Може би ти взимат парите и те оставят да се потиш, чакат да те хване срам и да си тръгнеш сама.

Взимам ръката й и я държа между моите. Тя ме поглежда изненадано, но не се отдръпва.

Прозорците са с тъмни стъкла, за да не можеш да видиш какво става на улицата. Когато дойдохме, тъкмо започваше да вали сняг, излезлите да пазаруват за Коледа трепереха от студ въпреки палтата и шаловете. Тук радиаторите са топли и звучи тиха музика. Навън светът може да свърши, но тук няма дори да разберем.

Зоуи казва:

— Когато това приключи и отново си останем аз и ти, ще се върнем към твоя списък. Ще се заемем с номер шест. Беше „слава“, нали? Онзи ден гледах една жена по телевизията. И тя е болна от рак, но участва в състезание по триатлон. Трябва да се замислиш за това.

— Тя има рак на гърдата.

— Е, и?

— Различно е.

— Бягането и колоезденето й дават мотивация. Колко по-различно може да бъде? Тя живее по-дълго, отколкото са очаквали, и е известна.

— Мразя да тичам.

Зоуи поклаща глава и ме поглежда красноречиво, сякаш аз нарочно мрънкам и не се съгласявам с нищо.

— Какво ще кажеш за „Биг брадър“? Досега не са имали такъв екземпляр.

— Но той ще започне чак следващото лято.

— Е, и?

— Е, и, сети се сама.

Сестрата излиза от една странична стая и приближава към нас.

— Зоуи Уолкър? Готови сме да ви приемем.

Зоуи става и ме дърпа за ръката.

— Може ли и приятелката ми да влезе?

— Съжалявам, но по-добре да изчака навън. Днес само ще дискутираме, но подобни разговори не се провеждат лесно пред близки хора.

Сестрата е много убедителна и Зоуи се предава. Оставя ми якето си и с думите „Пази го!“ тръгва с нея. Вратата се затваря след тях.

Чувствам се стабилна. Не някакво си мъничко човече, а голяма, пулсираща и жива. Въпросът да бъдеш или да не бъдеш, е толкова осезателен на това място! Тук съм. Скоро няма да бъда. Бебето на Зоуи е тук. Пулсът му тиктака. Скоро няма да бъде. И когато тя подпише онези документи и излезе от стаята, вече няма да е същата. Ще е разбрала това, което аз вече знам. Че смъртта ни заобикаля отвсякъде.

И има вкус на метал между зъбите.