Джени Даунам
Преди да умра (24)

25.

— Къде отиваме?

Татко вдига едната си ръка от волана и ме потупва по коляното.

— Всяко нещо с времето си.

— Гадно ли ще бъде?

— Надявам се да не е.

— Да не би да отиваме при някой известен?

Той ме поглежда разтревожено.

— Ти това ли имаше предвид?

— Не точно.

Прекосяваме целия град, но той не казва нищо. Преминаваме жилищните квартали, излизаме на кръговото и аз започвам да гадая на посоки. Обичам да го разсмивам. Напоследък не му се случва често.

— Разходка до луната ли си планирал?

— Не.

— Състезание за млади таланти?

— С твоето пеене?

Обаждам се на Зоуи, искам да видя дали случайно ще успее да отгатне, но тя мисли само за предстоящата операция.

— Трябва да заведа възрастен човек със себе си. Кой, по дяволите, мога да помоля за такова нещо?

— Аз ще дойда.

— Те имат предвид истински отговорен възрастен. Нали разбираш, като родител.

— Не могат да те принудят да кажеш на родителите си.

— Ужасно е! — простенва тя. — Мислех, че ще ми дадат някакво хапче и то ще изпадне. Защо е тази операция? Та то е колкото точица.

Тук греши, обаче. Миналата вечер разглеждах справочника по семейна медицина и изчетох всичко за бременността. Исках да разбера колко е голямо едно бебе на шестнайсет седмици и разбрах, че е колкото глухарче. Не можех да спра да разгръщам страниците. Проверих за ужилване от пчели и оси. За прекрасни досадни болести като екзема, ангина, круп.

— Там ли си? — пита тя.

— Да.

— Е, аз ще затварям. Имам ужасни киселини.

Това е от стомаха. Трябва да масажира дебелото черво и да пийне малко мляко. Ще премине. Каквото и да реши за бебето, всичките симптоми ще отминат. Но не й го казвам, натискам червения бутон на телефона и се съсредоточавам в пътя пред себе си.

— Много глупаво момиче — обажда се татко. — Колкото повече отлага, толкова по-лошо ще става. Да махнеш бебе, не е като да изхвърлиш боклука.

— Тя го знае, татко. И това не е твоя работа. Тя не е твоя дъщеря.

— Не е — съгласява се той.

Пиша съобщение на Адам: „Къде си, по дяволите?“ После го изтривам.

Преди шест вечери майка му се появи на вратата разплакана. Каза, че фойерверките я ужасявали. И попита защо я оставя сега, когато светът свършва.

— Дай ми номера на телефона си — каза Адам. — Ще ти се обадя.

Разменихме си номерата. Имаше голяма доза еротика в това. Възприех го като обещание.

— Слава — казва татко. — Я да видим какво разбираш ти под слава.

Разбирам Шекспир. Познатият на всички силует със стърчащата брада. И перо в ръката. Беше на корицата на всички училищни издания на пиесите му.

Шекспир е измислил нови думи, създал е нов стил в литературата и всички знаят името му стотици години след смъртта му. Живял е преди колите, самолетите, пистолетите, бомбите и замърсяването на околната среда. Преди химикалките. Писал е по времето на Елизабет II. Тя също е известна и не само като дъщеря на Хенри VIII, а заради картофите, армадата, тютюна и защото е била много умна.

Или Мерилин. Или Елвис. Дори и съвременните икони, за които вече се знае, че ще останат в историята, като Мадона. „Тейк Дет“ отново правят турнета и всеки техен диск се разпродава за милисекунди. Около очите им има бръчки и Роби почти не пее, но хората все още са луди по тях. Ето за такава слава мисля. Искам, когато умра, целият свят да спре да прави, каквото там прави, да дойде на погребението ми и лично да ми каже сбогом. Какво друго може да разбирам?

— А ти какво разбираш под слава, татко?

След няколко минути размисъл той казва:

— Да оставиш нещо след себе си, предполагам.

Сещам се за Зоуи и нейното бебе. Расти. Расти.

— Ето — казва най-накрая. — Пристигнахме.

Не съм сигурна къде точно сме пристигнали. Прилича ми на библиотека, една от онези квадратни обществени сгради с много прозорци, собствен паркинг и запазено място за колата на директора. Пристигнахме на грешния залив.

Жената по интеркома държи да знае при кого отиваме. Татко се опитва да го каже шепнешком, но тя не чува, затова се налага да го повтори по-силно.

— Ричард Грийн — казва той и ме поглежда косо.

— Ричард Грийн? — опулвам се срещу него.

Той кима, доволен от себе си.

— Един от счетоводителите, с които работех, го познава.

— И това е важно, защото…

— Той иска да вземе интервю от теб.

Заковавам се на първото стъпало.

— Интервю? По радиото? Но тогава всички ще ме чуят.

— Не беше ли такава идеята?

— И за какво ще ме интервюира?

И тук той се изчервява. Може би, защото чак сега осъзнава, че това е най-лошата идея, която някога му е хрумвала, защото единственото различно у мен е моята болест. Ако не беше тя, сега щях да съм на училище. Или да бягам от училище. Да съм у Зоуи, да й нося хапчетата против повръщане. Или да лежа в прегръдките на Адам.

Жената на гишето се преструва, че всичко е нормално. Пита ни за имената и ни дава пропуски. Ние ги прикрепяме послушно към якетата си, докато тя ни информира, че продуцентът ще дойде всеки момент.

— Седнете — кани ни с жест към редицата от фотьойли от другата страна на фоайето.

— Ако не искаш, няма да говориш — казва татко, когато сядаме. — Може да си останеш тук, аз ще отида сам.

— И за какво ще говориш?

Той свива рамене.

— За това, че в болниците няма отделения за раково болни тийнейджъри, за липсата на информация за алтернативно лечение и че не се съобразяват с диетата ти. За социалното подпомагане и държавните фондове. Мога да говоря за това с часове. Станал съм истински специалист.

— Да просим пари? Не искам да ставам известна, като събирам пари за разни фондове. Искам да ми се възхищават. Искам да ме познават по малко име. Звезда. Чувал ли си за това?

Той се обръща към мен. Очите му блестят.

— И как мислиш да го постигнеш?

Машината за вода до нас бълбука и изпуска мехурчета. Замислям се за Зоуи. За бебето, което вече си има нокти — мънички-мънички, като нокти на глухарче.

— Да кажа ли на жената да отмени срещата? — пита татко. — Не искам да ме обвиняваш, че те карам насила.

Виждам, че скрива крака под стола като ученик, и ми става жал за него. Колко много километри ни делят един от друг!

— Не, недей да я отменяш.

— Значи ще дойдеш?

— Да, ще дойда.

Той стиска ръката ми.

— Това е чудесно, Тес.

Една жена идва по стълбите и се насочва към нас. Приближава се и се ръкува топло с татко.

— Говорихме по телефона — ориентира го тя.

— Да, разбира се. Ето я моята Теса.

— Аз съм Теса.

Тя ми подава ръка, но аз не я поемам, правя се, че не мога да движа ръцете си. Сигурно ще си помисли, че е част от болестта ми. Очите й пробягват тъжно по якето, шала, шапката ми. Сигурно знае, че днес навън не е толкова студено.

— Тук няма асансьор. Ще се справите ли със стълбите?

— Не се безпокойте — отвръща татко и тя си отдъхва.

— Ричард няма търпение да се запознае с вас.

Докато вървим към студиото, тя определено флиртува с татко. Идва ми на ум, че тромавата му нежност към мен вероятно привлича жените. Буди у тях желание да го спасят. От мен. От цялата мъка.

— Интервюто ще бъде на живо — обяснява тя. Когато стигаме до вратата на студиото, снишава глас: — Виждате ли онази червена лампичка? Това означава, че Ричард е в ефир и в момента не можем да влезем. След минутка ще пуснат музика и лампичката ще светне в зелено.

Явно очаква от нас да се впечатлим.

— Какъв е замисълът му? — питам аз. — Ще плачем за умиращите млади момичета или е измислил нещо по-оригинално?

— Моля?

Усмивката й изстива. Търси очите на татко за подкрепа, лицето й изведнъж посърва. Може би подушва враждебност във въздуха?

— В болниците няма отделения за деца — намесва се бързо татко. — Ще е добре, ако успеем да накараме хората да осъзнаят проблема.

Червената лампичка примигва и става зелена.

— Сега сте вие — казва тя и ни отваря вратата. После обявява високо. — Теса Скот и баща й.

Като че ли сме на вечерен прием или на бал. Но Ричард Грийн не е принц. Надига се лекичко, протяга дебелата си ръка и се ръкува с нас поред. Дланта му е потна, има нужда някой да я изстиска. Гърдите му хриптят, докато сяда обратно, вони на цигари. Започва да рови из някакви листове пред себе си и казва:

— Сядайте. Аз ще ви представя, после започвате директно.

Някога Ричард Грийн представяше местните новини в обедния информационен блок на телевизията. Една от сестрите в болницата въздишаше по него. Сега разбирам защо са го изритали в радиото.

— Окей — казва той. — Започваме. Дръжте се естествено. Аз също ще забравя за формалностите.

После се обръща към микрофона.

— А сега имам честта да ви представя една много смела млада дама на име Теса Скот.

Сърцето ми забързва, когато чувам името си. Дали Адам слуша? Или Зоуи? Може би се излежава в леглото и слуша радио. Бори се с гаденето. Дреме.

— Теса има диагноза левкемия от четири години и днес е дошла при нас със своя баща, за да ни разкаже за проблемите си.

Татко се навежда напред и усетил желанието му, Ричард задава първия въпрос към него.

— Кажете ни какво изпитахте, когато чухте за пръв път, че Теса е болна.

Татко харесва въпроса. Разказва за подобната на грип болест, която продължи седмици наред и не показваше с нищо, че някога ще си отиде. После говори за семейния лекар, който при рутинния преглед не успя да открие диагнозата, защото левкемията не се среща често.

— После забелязахме рани на гърба й — продължава той. — Малки мокри рани, причинени от намаляването на тромбоцитите.

Татко е герой. Споделя, че се е наложило да напусне работата си на финансов консултант и оттогава животът и на двама ни минава по болниците между различните цикли на лечение.

— Ракът не е заболяване на определена част на тялото, а на целия организъм — продължава той. — Дойде момент, когато Теса реши да спре с агресивното лечение и да пробва с холистични методи у дома. Сега е на специална диета. Много е скъпа, но аз вярвам твърдо, че не храната носи здраве в живота ни, а животът в храната ни.

Това ме стряска. Да не би да иска хората да започнат да звънят тук и да даряват пари за биологично чисти зеленчуци?

Ричард се обръща към мен. Лицето му е сериозно.

— Значи ти реши да спреш лечението, Теса? Такова решение сигурно не се взима лесно, особено на шестнайсет години.

Отварям уста, но се оказва, че гърлото ми е пресъхнало, и казвам само:

— Така е.

Той кима, очаква повече. Поглеждам към татко и той ми смига.

— Хемодиализата удължава живота — започвам несигурно, — но човек се чувства зле от нея. Бях подложена на много тежка терапия. Осъзнах, че ако я спра, ще мога да правя повече неща.

— Татко ти казва, че искаш да си известна — казва Ричард. — Затова реши да дойдеш днес в студиото, нали? Да грабнеш своите петнайсет минути слава.

И така ме сравнява с онези малки тъжни момиченца, които пускат обяви в местния вестник, че искат да са шаферки, но не познават нито една булка. Изкарва ме пълна идиотка.

Поемам дълбоко въздух.

— Имам списък с неща, които искам да направя, преди да умра. Славата е едно от тях.

Очите на Ричард светват. Той е истински журналист, надушва интересното от километри.

— Татко ти не е споменавал за това.

— Защото повечето от нещата там са незаконни.

Докато говореше с татко, той почти спеше, но сега застава на ръба на стола.

— Наистина ли? Какви са тези неща?

— Ами, взех колата на татко и я карах цял ден без книжка и без да съм взела изпита за шофьори.

— Олеле! — разсмива се Ричард. — Това е голям бонус към застраховката ви, господин Скот!

Той сръгва татко в ребрата, за да му покаже, че го казва на шега, но татко изглежда смутен. Усещам чувство на вина и отклонявам поглед.

— Един ден казвах „да“ на всичко, което ми предлагаха.

— И какво стана?

— Озовах се в реката.

— Има такава телевизионна програма — казва той. — Оттам ли взе идеята?

— Не.

— Едва не си счупи врата с един мотор — намесва се татко. Иска да ни върне отново на здрава почва. Но идеята беше негова, няма как да се измъкне сега.

— После едва не ме арестуваха заради кражба в магазин. Тогава трябваше да наруша възможно най-много закони.

Погледът на Ричард се изостря.

— После имаше секс.

— А…

— Наркотици…

— И рокендрол — довършва весело той. — От всичко казано дотук, разбрах, че приемаш последния стадий на болестта като възможност да подредиш къщичката си, както се казва, да доведеш докрай всяка недовършена работа. Мисля, че ще се съгласите с мен, дами и господа, че имаме на гости млада дама, която живее направо шеметно.

И ни шкартира най-безцеремонно.

Когато излизаме, очаквам татко да ми се развика, но той слиза бавно по стълбите и мълчи. Аз се чувствам изтощена.

— Хората можеха да дадат пари — казва той. — Случвало се е. Може да искат да помогнат.

Любимата ми Шекспирова пиеса е „Макбет“. Когато той убива краля, по цялата земя стават странни неща. Бухалите бухат. Щурците плачат. И водата в океана не стига, за да измие цялата кръв.

— Ако съберем достатъчно пари, може да те заведем в онзи изследователски институт в Щатите.

— Парите не могат да помогнат, татко.

— Могат. Иначе не можем да си го позволим, не и без помощ. Четох, че там са постигнали сериозни успехи с една нова програма за засилване на имунната система.

Стискам здраво парапета. Плексигласовата му повърхност е съвършено гладка и блести като огледало.

— Искам да престанеш, татко.

— Какво да престана?

— Да се преструваш, че ще оздравея.