Джени Даунам
Преди да умра (31)

32.

Смъртта ме е приковала към болничното легло, забила е нокти в гърдите ми и седи върху тях. Не предполагах, че ще боли толкова много. Не знаех, че ще прогони от мен всичко хубаво, което някога ми се е случвало.

То се случва сега, случва се наистина, и колкото и да обещават всички, че ще ме помнят, всъщност няма никакво значение, защото няма как да разбера, няма да съм тук.

В ъгъла на стаята зейва черна дупка и се пълни бавно с мъгла, както тъмната нощ изпълва пространството между клоните на дърветата.

Чувам собствените си стонове, сякаш от разстояние. Не искам да ги слушам. Улавям погледи. Сестрата към доктора, докторът към татко. Чувам и сподавен шепот. Този на татко трепери от страх.

Не още. Не още.

Продължавам да мисля за пролетта. Бели, бързо прелитащи облачета под ясно синьо небе. Колко малки са хората, колко са уязвими, сравнени със скалите, със звездите.

Влиза Кал. Познавам го веднага. Искам да му кажа да не се плаши. Искам да ми разкаже нещо нормално, нещо смешно. Но той застава до татко, мъничък и тих, и пита шепнешком:

— Какво става с нея?

— Има инфекция.

— Ще умре ли?

— Дават й антибиотици.

— Значи, ще се оправи?

Тишина.

Не бива да става така. Не трябва да е изведнъж, като при автомобилна катастрофа. Не и тази гореща вълна, това усещане за жива рана вътре в мен. Левкемията е прогресираща болест. Предполага се, че ще отслабвам все повече, докато накрая вече нищо няма да ме интересува.

Но аз все още се вълнувам, все още искам, тревожа се. Кога ще престане това вълнение?

Опитвам се да мисля за обикновени неща — варени картофи, мляко. Но вместо тях, в главата ми напират страшни мисли — голи дървета, урна с прах, избеляла на слънцето кост от челюст.

Искам да кажа на татко, че ме е страх, но говоренето е, като да се измъкнеш от цистерна с олио. Думите ми излизат от някакво тъмно и хлъзгаво място.

— Не ме оставяй да падна.

— Държа те.

— Падам.

— Тук съм. Държа те.

Но очите му са изплашени, бузите — хлътнали, като че ли е на сто години.