Джени Даунам
Преди да умра (45)

46

— Хей — усмихва ми се Адам, — ти си будна.

Навежда се над мен и мокри устните ми с гъба. После ги избърсва и ги маже с вазелин.

— Ръцете ти са студени. Искаш ли да ги подържа малко и да ги стопля?

Воня ужасно. Мириша на повръщано. Чувам ясно гадния звук, докато тялото ми се самоизяжда. Потъвам, потъвам в леглото.

Петнайсет: да стана от леглото, да сляза долу и да разбера, че всичко това е шега.

Двеста и девет: да се омъжа за Адам.

Трийсет: да отида на родителска среща и да ми кажат, че детето ни е гений. Всъщност и трите ни деца — Честър, Мерлин и Дейзи.

Петдесет и едно, две, три: да отворя очи. По дяволите, отвори ги!

Не мога. Пропадам.

 

 

Четирийсет и четири: да не пропадам. Не искам повече. Страх ме е.

Четирийсет и четири: да спра да падам.

Да мисля за нещо. Ако мисля за горещия дъх на Адам между краката си, няма да умра.

Но не мога да задържа мисълта си върху нищо.

Като дърво, което губи листата си.

Забравям дори и това, за което мисля в момента.

 

 

— Защо издава този звук?

— От гърдите й е. Флуидите не могат да излязат, защото не се движи.

— Ужасяващо е.

— Звучи по-страшно, отколкото е.

Това Кал ли е? Някой отваря кутия. Шум от газирано, кока-кола.

— Баща ти какво прави? — пита Адам.

— Говори по телефона. Казва на мама да дойде.

— Добре.

 

 

Какво става с мъртвите тела, Кал?

Прах, блясък, дъжд.

 

 

— Дали ни чува?

— Определено.

— Защото й говорих разни неща.

— Какви неща?

— На теб няма да кажа.

 

 

Слънчевата система се е появила от Големия взрив после се е оформила Земята и чак тогава се е появил животът и след като дъждът и огънят си отишли дошли рибите насекомите земноводните динозаврите птиците бозайниците хуманоидите и накрая хората.

 

 

— Сигурен ли си, че е нормално да издава този звук?

— Мисля, че да.

— Сега е по-различен.

— Шшт! Не мога да чуя.

— По-лош е. Като че ли не може да си поеме дъх.

— По дяволите!

— Умира ли?

— Извикай баща си, Кал. Тичай!

 

 

Една малка птичка премества планина от пясък всеки път взима по една песъчинка и така милион години и когато премести цялата планина връща всичко обратно. Ето колко дълга е вечността да си мъртъв толкова време е прекалено много.

 

 

Може би ще се върна в тялото на друг.

Ще бъда момичето с непослушната коса, с което Адам ще се запознае още през първата седмица в университета.

— Здравей, и ти ли си в курса по градинарство?

 

 

— Тук съм, Тес, до теб, и Адам е тук, седи от другата страна на леглото. И Кал. Мама идва насам, всеки миг ще влезе. Всички много те обичаме, Тес. Всички сме до теб.

 

 

— Ненавиждам този звук. Имам чувството, че я боли.

— Не я боли, Кал. Тя е в безсъзнание. Не усеща болка.

— Адам казва, че тя ни чува. Как ще ни чува, ако е в безсъзнание?

— Все едно че спи, само че знае, че сме тук. Седни при мен, Кал, не се страхувай. Ела, седни на коленете ми. Тя е спокойна, не се тревожи.

— Не ми изглежда спокойна. Хрипти като развален бойлер.

 

 

Обръщам се навътре, гласовете им са като ромон на вода.

Събирам моменти.

 

 

Самолетите се разбиват в сгради. Във въздуха хвърчат тела. Влакове и автобуси експлодират. По тротоарите се лее радиация. Слънцето се превръща в малка черна точка. Човешката раса загива и хлебарките управляват света.

След това може да се случи какво ли не.

 

Ягодов мус на плажа.

Вилицата трака по стените на купата. Чайки. Вълни.

 

 

— Всичко е наред, Теса, може вече да си отидеш. Обичаме те, скъпа. Иди си с любов.

— Защо го казваш?

— Може би иска разрешение, за да умре, Кал.

— Аз не искам да умира. Не я пускам.

 

 

Тогава нека кажем „да“.

„Да“ на всичко още само за един ден.

 

 

— Време е да се сбогуваш, Кал.

— Не.

— Важно е.

— Тогава ще умре.

— Думите ти не могат да я убият. Тя иска да чуе, че я обичаш.

 

 

Още един момент. Още един. Ще мога да съхраня още един.

Гонена от вятъра опаковка от бонбон се търкаля по пътеката.

 

 

— Хайде, Кал.

— Неудобно ми е.

— Никой няма да те слуша. Приближи се и й го прошепни.

 

 

Името ми е изписано на въртележката.

Морето изхвърля една сепия на плажа.

Мъртва птичка на поляната.

Милиони червеи, зашеметени от силното слънце.

 

 

— Сбогом, Тес. Навестявай ме понякога. Ще се радвам.

 

 

Една патица отива в магазина да си купи червило. Една потопена във вода и притисната с лъжица към дъното мишка. Три малки мехурчета едно след друго излизат от устата й.

 

 

Шест снежни човека, направени от памук.

Шест салфетки, сгънати като лилии.

Седем камъка с различен цвят, свързани със сребърна верижка.

В чашата ми с чай има слънце.

Зоуи гледа през прозореца, а аз излизам с колата от града. Небето над нас тъмнее.

 

 

Освободи ги.

 

 

Адам издухва цигарения дим към града под нас и казва:

— Долу може да се случи всичко, но тук дори няма да разберем.

 

 

Адам гали косите ми, лицето, целува сълзите ми. Ние сме благословени.

 

 

Освободи ги всичките.

 

 

Звук от птица, прелитаща ниско над градината. После нищо. Нищо. Преминава облак. Отново нищо. Светлината нахлува през прозореца, пада върху мен, влиза в мен.

 

 

Моменти.

 

 

И всичко се събира в този последен момент.