Джени Даунам
Преди да умра (36)

37.

— Кажи ми как ще бъде.

Филипа кима, явно е очаквала въпроса ми. Днес изглежда различна, дистанцирана някак си, истински професионалист. Подозирам, че започва да се отдръпва. Какво друго може да направи? Работата й е да помага на умиращите, ако се сближи прекалено много, може да пропадне в ада.

— От сега нататък няма да ти се яде толкова. Вероятно ще спиш много. Няма да имаш сили за дълги разговори, но ще успееш да побъбриш десетина минути между спанетата. Ако е достатъчно топло, може да ти се прииска да слезеш по стълбите, дори да излезеш в градината. Но предимно ще спиш. След известно време ще започнеш да се отнасяш, моментите на съзнание ще се редят с безсъзнание и няма да си в състояние да комуникираш, но ще знаеш, че близките ти са с теб, и ще можеш да ги чуваш. Накрая ще загубиш връзката.

— Ще боли ли?

— Мисля, че ще се справим с болката.

— Но в болницата не успяха. Поне в началото.

— Да — признава тя. — В началото не успяха да определят точните обезболяващи. Но сега ти даваме морфинов сулфат, който е с удължено освобождаване. Приготвила съм ти и ораморф за спешни случаи. Не би трябвало да усещаш болка.

— Ще се изплаша ли?

— Според мен, няма правилен или неправилен начин. — Тя ме поглежда и от погледа ми разбира, че за мен това са глупости. — Ти си изтеглила лош късмет, момиче, и ако бях на твое място, щях много да се изплаша. Но искам да ти кажа, че както и да преживееш тези последни дни, ще е точно както трябва да бъде.

— Не ми е приятно, като казваш „тези дни“.

— Разбирам — мръщи се тя. — Извинявай!

После ми обяснява как да приемам лекарствата за болката, показва ми пликчетата и шишенцата. Говори тихо, думите й се сипят върху мен, но инструкциите не достигат до съзнанието ми. Имам усещането, че целият ми досегашен живот е имал една единствена цел — да ме доведе дотук. Че съм се родила и израснала, за да получа тази новина и жената да ми даде тези лекарства.

— Имаш ли други въпроси, Теса?

Опитвам се да мисля за нещата, за които трябва да попитам. Но нищо не ми идва на ум, чувствам се неудобно, сякаш тя е дошла да ме изпрати на гарата и двете тайно се надяваме влакът да тръгне по-бързо, за да не се налага да водим този глупав разговор.

Време е.

Навън е ясна априлска пролет. Светът ще продължи напред без мен. Няма начин. Ракът се е разпрострял из целия ми организъм и не може да се направи нищо.

Филипа казва:

— Сега ще сляза да поговоря с баща ти. По-късно ще те видя пак.

— Не е необходимо.

— Знам, но ще дойда.

Милата дебела Филипа, която помага на всички хора между Лондон и южния бряг да умрат! Тя се навежда и ме прегръща. Тялото й е меко и потно, мирише на лавандула.

Филипа си тръгва и аз заспивам. Сънувам, че влизам в хола и заварвам всички да седят там. Татко издава звуци, каквито не съм чувала от него.

— Защо плачеш? — питам го аз. — Какво се е случило?

Мама и Кал са седнали един до друг на дивана. Кал е с костюм и вратовръзка като умален участник в състезание по снукър.

И изведнъж ме пронизва — аз съм мъртва.

— Аз съм тук! До вас! — крещя, но никой не ме чува. Веднъж гледах един филм за мъртвите — как не си отиват оттук и живеят безшумно между нас. Искам да им го кажа. Опитвам се да почукам с химикалка по масата, но ръката ми минава през дървото. И през дивана. Преминавам през стената и се връщам пак през стената. Прокарвам пръсти по косата на татко и той се размърдва на стола, вероятно си мисли, че е от течението.

После се събуждам.

Виждам го на стола до леглото. Щом отварям очи, хваща ръката ми.

— Как се чувстваш?

Вслушвам се в себе си, търся знаци.

— Не ме боли.

— Това е добре.

— Но съм малко уморена.

Той кима.

— Гладна ли си?

Искам да съм. Заради него. Искам да помоля за скариди с ориз и пудинг, но това означава да го излъжа.

— Искаш ли нещо да ти донеса? Какво искаш?

Да видя бебето. Да завърша училище. Да порасна. Да обиколя света.

— Може ли малко чай?

Татко изглежда доволен.

— А нещо друго? Бисквитка?

— Химикалка и лист.

Той ми помага да седна. Потупва възглавниците зад гърба ми, включва нощната лампа и ми подава бележник и химикалка от лавицата. После слиза долу да включи чайника.

Номер единайсет. Чаша чай.

Номер дванайсет…

Инструкции за татко

Не искам да ме вкарват във фризер. Искам да ме оставиш у дома до погребението. Нали ще намериш някой да седи до мен, в случай че се почувствам самотна? Обещават да не те плаша.

Искам да ме погребете с роклята на пеперудите, с люляковия сутиен и бикини и с черните ботуши с ципа (всички са в куфара за Сицилия). Сложете ми и гривната, която ми подари Адам.

Не ме гримирайте. Гримът стои грозно на мъртви хора.

Не искам да ме кремират. Кремацията замърсява атмосферата с диоксин, солна киселина, флуороводородна киселина, серен диоксид и карбонов диоксид. Освен това, по крематориумите използват онези гадни призрачни покривала.

Искам погребение в гората, в ковчег от върба, който след време ще се разгради. Хората от Центъра за природосъобразна смърт ми помогнаха да намеря място недалеч от дома и ще се заемат с всички подробности.

Искам да посадите върху гроба ми или до него дърво, местен вид. Предпочитам да е дъб, но нямам нищо против, ако е кестен или върба. И на него да поставите дървена табела с името ми. Посадете върху гроба диви цветя.

Нека службата да е обикновена. Кажи на Зоуи да доведе и Лорън (ако е родена вече). Покани Филипа и съпруга й Анди (при положение че иска да дойде), и Джеймс от болницата (но той може да е зает).

Не искам на гроба ми да говори човек, който не ме познава. Хората от Центъра ще бъдат там, но не бива да се намесват. Искам да говорят само тези, които обичам, и дори и да се разплачеш, няма значение. Бъди честен. Ако искаш, кажи, че съм била чудовище, кажи как съм ви карала всичките да се въртите около мен като пумпали. Ако се сетиш за нещо хубаво, кажи и него. Направи си списък, защото на погребение хората често забравят какво са искали да кажат.

В никакъв случай не рецитирай стиховете на Уистън Одън. Те са писани за смъртта (ха-ха) и са прекалено тъжни.

Накарай някой да прочете дванайсети сонет на Шекспир.

Музика — „Блакбърд“ на Бийтълс. „Плайнзоун“ на Кюър. „Живей, като че умираш“ на Тим Макгроу. „Всички дървета в полето ще ти ръкопляскат“ на Стивънс. Може да няма време за всичките, но на последната държа. Зоуи ми помогна да ги избера и ги има всичките на айпода си(има и слушалки, ако ти трябват).

След това отидете на обяд в кръчмата. Събрала съм двеста и шейсет паунда в сметката си и държа да ги използваш за това. Сериозно, искам обядът да е от мен. Поръчай пудинг — гъст, с лепкав карамел, шоколадов кейк, мелба. Знам, че не са полезни за теб, но ги поръчай. Ако искаш, се напий (но не плаши Кал). Похарчи всичките пари.

След това, когато минат няколко дни, започни да се оглеждаш за мен. Може би ще ти напиша нещо на запотеното огледало, докато се бръснеш, или ще се заиграя с листата на ябълката, когато си в градината. Може да се прокрадна в съня ти.

Посещавай гроба ми, когато имаш време, но не се кори, ако не можеш или смениш къщата и тя се окаже прекалено далече. Там изглежда прекрасно през лятото (провери в интернет). Може някога да си направите пикник и да поседите с мен. Ще ми хареса.

Окей, това е.

Обичам те.