Джени Даунам
Преди да умра (19)

20.

На татко му трябва цяла вечност, за да разбере, че ме няма. Трябва да побърза, защото левият ми крак е изтръпнал и ако не го размърдам, ще вземе да развие гангрена или нещо подобно. Успявам да клекна, свалям един пуловер от шкафа над мен и го намествам с една ръка между обувките, за да си направя по-удобно място за сядане. Вратата на гардероба се отваря със скърцане, докато се намествам. Шумът ми се струва ужасно силен, но после всичко замира.

— Тес? — Вратата на стаята се отваря и татко прекосява килима на пръсти. — Мама е тук. Не чу ли, че те викам?

Виждам объркването му през цепката на гардероба, когато разбира, че подутината на леглото ми е само сгънат юрган. Повдига го, поглежда отдолу, да не би да съм се превърнала в трошица след закуската, когато ме видя за последен път.

— Да му се не види! — измърморва под носа си и трие чело, не може да разбере какво става. Отива до прозореца и поглежда към градината. На перваза до него има зелена стъклена ябълка. Подариха ми я на сватбата на братовчедка ми. Аз бях една от шаферките. Тогава бях на дванайсет, диагнозата ми бе поставена съвсем наскоро. Спомням си как хората ме уверяваха, че изглеждам прекрасно с плешивата глава, увита в шал на цветя, докато в косите на другите деца имаше истински цветя.

Татко взима ябълката и я вдига към утринното слънце. В нея има кремави и кафяви петна като сърцевина на истинска ябълка; майсторът е създал впечатлението, че вътре има семки. Гледам го как я върти бавно в ръката си. Много пъти съм гледала света през това зелено стъкло — през него всичко изглежда малко и спокойно.

Но си мисля, че не бива да пипа нещата ми. По-добре да обърне внимание на Кал, който вика отдолу, че кабелът на антената се е извадил от телевизора. Да слезе в хола и да каже на мама, че единствената причина да я извика днес, е желанието му да си я върне обратно. Да се занимава с дисциплината на децата, е против нейните принципи, така че едва ли очаква да получи някакъв съвет от нея.

Той оставя ябълката и отива към библиотечния шкаф, прокарва пръст по гърбовете на книгите ми, сякаш са клавиши на пиано и се надява да произведе съответния тон. Накланя глава и разглежда рафта с дисковете, вади един, прочита заглавието и го връща обратно.

— Татко! — вика Кал по стълбите. — Картината е размазана, а мама нищо не разбира.

Татко въздиша, тръгва към вратата, но когато стига до леглото, не може да устои на изкушението и оправя юргана. Зачита се в написаното на стената — всички неща, които ще пропусна в живота си, всички неща, които искам. Клати глава, навежда се и вдига блузата ми от пода, сгъва я и я слага на възглавницата. Тогава забелязва, че чекмеджето на нощното шкафче е леко отворено.

Кал се приближава по стълбите.

— Искам си филмчето!

— Връщай се долу, Кал. Сега идвам — отвръща татко.

Но не отива. Сяда на ръба на леглото и дърпа с един пръст чекмеджето. Вътре има десетки страници с думи, коментари за моя списък. За нещата, които вече направих — секса, деня „да“, наркотиците, престъпленията — и плановете ми за останалите. Знам, че ще се побърка, ако прочете какво съм намислила за номер пет. Чувам шумолене на хартия, плясък на ластика на каишката по листовете. Звуците са резки и силни. Почти се поддавам на порива да изскоча от гардероба и да го поваля на земята, но Кал ме спасява, като отваря вратата и влиза в стаята. Татко набутва листовете обратно в чекмеджето и го затваря.

— Не може ли малко спокойствие? — изпъшква той.

— Поне за пет минути?

— Ровиш из работите на Теса?

— Това не ти влиза в работата.

— Може и да ми влиза, ако й кажа.

— Ох, за Бога! Остави ме да си поема дъх.

Чувам стъпките му надолу по стълбите. Кал слиза след него.

Изпълзявам от гардероба, разтривам краката си и ги връщам към живот. Кръвта в коленете ми се раздвижва бавно, стъпалата ми са като мъртви. Покатервам се на леглото и се просвам точно когато Кал подава отново глава иззад вратата.

Поглежда ме изненадано и казва:

— Татко каза, че те няма.

— Нямаше ме.

— Да, бе!

— Шшшт, по-тихо! Къде отиде той?

Кал вдига рамене.

— Мисля, че е в кухнята с мама. Мразя го. Току-що ме нарече досадник и произнесе онази думичка с е.

— За мен ли говорят?

— Да, и не ми дават да гледам телевизия.

Пропълзяваме до площадката на стълбите и надничаме през перилата. Татко е седнал на високия стол в средата на кухнята. Пипка се, рови из джобовете си за цигари и запалка. Мама се е подпряла на перваза на прозореца и го наблюдава.

— Кога пропуши отново? — пита тя.

Обула е дънки и е хванала косата си на опашка, малките къдрици падат свободно около лицето й. Изглежда млада и красива, докато му подава пепелник.

Татко пали цигара и издухва дима нагоре.

— Извинявай. Не искам да мислиш, че съм си измислил причина, за да те накарам да дойдеш. Изглежда притеснен, не знае как да продължи. — Надявах се да й налееш малко здрав разум в главата.

— Къде, според теб, е отишла този път?

— Като я познавам, няма да се учудя, ако пътува към аерогарата.

Мама се засмива и това е странно, защото смехът я прави някак по-жива от татко. Той й се усмихва мрачно от високия стол и прокарва ръка по косата си.

— Направо съм разбит.

— Виждам.

— Правилата непрекъснато се сменят. В един момент не иска никого около себе си, в следващия не ме пуска да мръдна от къщи. Не излиза с дни, после, когато най-малко очаквам, изчезва. Този неин списък ще ми стопи живота.

— Знаеш, че единственото правилно нещо, е да направим така, че тя отново да е добре — казва мама. — Но това е невъзможно.

Той се вглежда в нея.

— Не знам колко още мога да издържа. Има сутрини, в които просто не ми се ще да отворя очи.

Кал ме сръгва в ребрата.

— Да го наплюя ли?

— Да. Цели се в чашата му.

Той събира слюнка и я изстрелва напред. Но се оказва пълен провал. Едва прехвърля парапета. По-голямата част потича по брадичката му и пада на килима в коридора.

Извъртам очи и му махам с ръка да ме последва. Качваме се отново в стаята ми.

— Седни на пода до вратата — му казвам. — Закрий очите си с ръце и не пускай никого да влиза.

— Какво ще правиш?

— Ще се облека.

— И после какво ще правиш?

Свалям пижамата, обувам най-готините си бикини и обличам копринената рокля, която купих при маратона из магазините в компанията на Кал. Разтривам крака, за да махна игличките от изтръпването, и слагам обувки с токове.

— Искаш ли да видиш моя Мегазорд? — пита Кал. — Но ще трябва да дойдеш до стаята ми, защото в момента защитава един град и ако го взема, всички ще загинат.

Грабвам якето от облегалката на стола и казвам:

— В момента бързам.

Той ме оглежда и сочи с пръст:

— Това е роклята ти за приключения, нали?

— Да.

Той става и задръства пътя към вратата.

— Може ли да дойда с теб?

— Не.

— Моля ти се! Не искам да оставам тук.

— Не.

Оставям телефона, защото знам, че чрез него могат да ме проследят. Натъпквам листовете от чекмеджето в джоба си. По-късно ще ги изхвърля някъде по пътя. Виждаш ли, татенце, как нещата изчезват просто пред очите ти?

Преди да изпратя Кал долу, го подкупвам. Той знае точно колко фокуса може да си купи с десетачка и разбира, че ще бъде изхвърлен от завещанието ми, ако направи дори и намек, че съм си била вкъщи.

Изчаквам, докато чуя, че е слязъл, и тръгвам бавно след него. Спирам на завоя на стълбите не само за да си поема дъх, но и за да погледна през прозореца към поляната, да прокарам пръст по стената, да обиколя с ръка извивката на парапета, да се усмихна на снимките в края на коридора.

Кал влиза в кухнята, сяда на пода срещу мама и татко и се заглежда в тях.

— Искаш ли нещо? — пита татко.

— Да ви слушам.

— Съжалявам, но това е разговор между възрастни.

— Тогава искам нещо за ядене.

— Току-що излапа половин пакет с бисквити.

— Имам дъвка — казва мама. — Искаш ли една?

Бърка в джоба на сакото си и вади една дъвка.

Кал я набутва в устата си и дъвче замислено известно време. После казва:

— Може ли да отидем на почивка, когато Теса умре?

Татко успява да си докара гневна и едновременно с това изненадана физиономия.

— Това, което казваш, е ужасно!

— Не помня нищо от онази екскурзия до Испания. Единствено тогава съм се качвал на самолет и беше толкова отдавна, че не съм сигурен дали се е случило наистина.

— Стига вече! — вика татко и се надига от стола, но мама го спира.

— Спокойно — казва и се обръща към Кал: — Теса боледува много дълго. Нормално е да ти се иска от време на време да излезеш от къщи.

— Да — ухилва се той. — Има сутрини, в които просто не ми се ще да отворя очи.