Джени Даунам
Преди да умра (29)

30.

— Искам Адам да се премести тук.

Татко е на мивката. Обръща се рязко към мен. Сапунената вода се стича от ръцете му и капе по пода. Виждам, че е шокиран.

— Не говори глупости.

— Сериозно.

— И къде, според теб, ще спи?

— В моята стая.

— Никога няма да се съглася с това, Теса — казва той и се обръща отново към мивката, чиниите и купите тракат в ръцете му. — И това ли е в списъка ти? Да живееш с гаджето си?

— Той се казва Адам.

Татко тръсва глава.

— Забрави!

— Тогава аз ще се преместя при него.

— Не вярвам майка му да те приеме.

— Тогава ще избягаме в Шотландия и ще живеем в колиба. Това ли искаш?

Той се обръща отново и устните му треперят от гняв.

— Отговорът е не, Теса!

Ядосвам се, когато демонстрира надмощие, когато си мисли, че всичко е решено, защото той казва така. Качвам се в стаята си и затръшвам вратата. Въобразява си, че е заради секса. Не вижда ли, че нещата са по-дълбоки? Не вижда ли колко ми е трудно да го моля?

Преди три седмици, в края на януари, Адам ме изведе на разходка с мотора. Караше още по-бързо от преди и ме отведе по-далече. Заведе ме на едно място, близо до границата с Кент, откъдето започва мочурлив наклон към плажа. Оттам се виждаха четири вятърни турбини, призрачните им остриета се въртяха на вятъра.

Той изтъркаля от морето два камъка и сложи дъска между тях. Седнахме и аз му казах, че списъкът ми непрекъснато се разтяга.

— Има толкова неща, които искам. Десет не са достатъчни.

— Какви, например? Разкажи ми.

Отначало беше лесно. Започнах да изреждам. Пролет. Нарциси и лалета. Плуване в нощта под спокойното синьо небе. Дълго пътуване с влак, паун, хвърчило. Друго лято. Но не мога да му кажа за нещата, които искам най-много.

После се върнахме и той се прибра у тях. Всяка нощ се прибира вкъщи да пази майка си. Спи само на няколко метра от мен, от другата страна на гардероба.

На следващия ден дойде с билети за зоопарка. Отидохме с влак. Видяхме вълци и антилопи. Един паун разтвори опашката си заради мен — феерия в аквамарин и изумруденосиньо. Обядвахме в едно капанче и Адам ми купи голяма чиния с черно грозде и свежо нарязано манго.

Няколко дни по-късно ме заведе на открит топъл басейн. Поплувахме, после седнахме на ръба му, увихме се в хавлиите и ритахме с крака във водата. Пихме горещ шоколад и се смяхме на крещящите от студа деца.

Една сутрин ми донесе ваза с минзухари и каза:

— Пролет.

После ме качи на нашия хълм с мотора. Купи малко хвърчило и го пуснахме заедно.

Ден след ден, сякаш някой бе разделил живота ми на части, беше полирал всяка една и отново го бе сглобил.

Но не споделихме дори и една нощ.

Анемията ме повали на Свети Валентин, само дванайсет дни след преливането.

— Какво означава това? — попитах доктора.

— Приближаваш се към края — отвърна той.

С всеки ден ми е все по-трудно да дишам. Сенките под очите ми стават по-дълбоки. Устните ми са като полиетилен, опънат над входна врата.

Снощи се събудих в два през нощта. Краката ме боляха ужасно, пулсираха отвътре като зъбобол. Преди да си легна, взех парацетамол, но разбрах, че имам нужда от кодеин. На път за кухнята минах покрай стаята на татко. Вратата беше отворена и мама беше вътре — косата й беше разпиляна по възглавницата, неговата ръка — преметната през гърдите й. Това е третият път, когато остава да спи тук през последните две седмици.

Останах в коридора и докато ги гледах как спят, разбрах, че не мога повече да стоя сама в тъмното.

 

 

Мама се качва при мен и сяда на леглото ми. Стоя до прозореца и гледам падащия здрач. Небето се вълнува, облаците слизат ниско над земята и притихват в очакване.

— Разбрах, че искаш Адам да се премести тук — започва тя.

Аз написвам името си по запотеното стъкло. Следите от пръстите ми по прозореца ме карат да се чувствам малко момиче.

— Баща ти може да се съгласи той да остане една нощ, но няма да позволи да живее тук — продължава тя.

— Татко каза, че ще ми помогне със списъка.

— Той помага. Току-що купи билети за самолета и всички отиваме в Сицилия.

— Само защото иска да прекара една седмица с теб.

Обръщам се и виждам, че ме гледа, сякаш никога не ме е виждала досега.

— Така ли каза?

— Той е влюбен в теб, вижда се от километри. А и пътуването вече не е в списъка ми.

Тя ме поглежда учудено.

— Доколкото знам, пътуването с влак е номер седем от прословутия ти списък.

— Замених го с друго. Да направя така, че двамата отново да се съберете.

— Ох, Теса!

Странно е, защото от всички около мен, тя би трябвало най-добре да разбира от любов.

Кръстосвам ръце и я поглеждам в очите.

— Разкажи ми за него.

— За кого?

— За мъжа, заради когото ни остави.

Тя поклаща глава.

— Защо намесваш тази тема сега?

— Защото ми каза, че не си имала избор. Не каза ли точно това?

— Казах, че бях нещастна.

— Много хора са нещастни, но не бягат.

— Моля те, Теса, не ми се говори за това.

— Ние те обичахме.

Множествено число. Минало време. И въпреки това изглежда ужасно голямо за малката ми стая. Тя ме поглежда. Лицето й е бледо, с изострени черти.

— Съжалявам.

— Трябва да си го обичала повече от всеки друг. Сигурно е бил прекрасен, истински вълшебник.

Тя не отговаря.

Толкова е просто. Аз обичам силно, както е обичала тя. Обръщам се към прозореца и казвам:

— Тогава трябва да знаеш какво чувствам към Адам.

Тя става и се приближава. Не ме докосва, но застава съвсем близо.

— Дали и той чувства същото към теб, Теса?

— Не знам.

Иска ми се да се облегна на нея и да се престоря, че всичко ще бъде наред. Но само изтривам името си от стъклото и се заглеждам в мрака навън. Необичайно тъмно е за този час.

— Ще говоря с баща ти — казва тя. — Сега приспива Кал, но когато свърши, ще го изведа на бира. Ще се справиш ли сама?

— Ще поканя Адам. Ще му приготвя вечеря.

— Добре. — Тя тръгва към изхода, но на вратата се спира и се обръща: — Ти искаш хубави и добри неща, Теса, но внимавай. Другите не винаги могат да ти дадат каквото искаш.

 

Отрязвам четири огромни филии хляб на дъската и ги оставям на скарата. После взимам от рафта със зеленчуци два домата и понеже Адам се е облегнал на мивката и ме гледа, хващам по един домат в шепите, вдигам ги на височината на гърдите си и се връщам при плота с тях.

Той се смее. Срязвам доматите на две и ги слагам до филиите на скарата. Грабвам рендето от шкафа и сиренето от хладилника, и докато чакам филийките да се изпекат, настъргвам една купчинка върху дъската за рязане. Знам, че между блузата и колана на панталоните остава малка ивица голо място. Знам, че там има една извивка (единствената, която ми остана), точно на мястото, където гърбът ми се среща със задните части, и когато преместя тежестта си върху единия крак, извивката застава точно пред очите на Адам.

Свършвам със сиренето, облизвам демонстративно всеки пръст поред и става точно, както предполагах. Той идва при мен и ме целува по тила.

— Искаш ли да ти кажа за какво си мисля? — шепне в ухото ми.

— Да — казвам, въпреки че вече знам.

— Искам те. — Обръща ме и ме целува по устните. — Много.

Сякаш в него бушува сила, която не може да разбере. Това ми харесва и аз се притискам в него.

— Искаш ли да знаеш какво искам аз? — питам на свой ред.

— Кажи ми.

И се усмихва. Мисли, че знае какво ще кажа. Не искам да попарвам усмивката му.

— Теб.

Истина. И не съвсем.

Спирам газта и се качваме горе. Филийките са станали на въглен. Миризмата на изгоряло ме натъжава.

Докато съм в прегръдките му, забравям. Но след това, когато се отпускаме един до друг, се сещам отново.

— Напоследък сънувам кошмари.

Той гали ханша и основата на бедрото ми. Ръката му е топла и сигурна.

— Разкажи ми.

— Все вървя нанякъде.

Вървя боса през полето чак до края на света. Преодолявам всякакви препятствия, напредвам бавно и мъчително през високата трева. Всяка нощ стигам все по-далеч. Миналата нощ стигнах до една гора — не много голяма, но тъмна и страшна. От другата й страна имаше река. Над повърхността се стелеше мъгла. Във водата й нямаше риба и когато влязох, пръстите ми затънаха в тинята.

Адам докосва с пръст бузата ми. После ме привлича към себе си и ме целува. По бузата, по брадичката, по другата буза. После по устните. Нежно.

— Бих дошъл с теб, ако можех.

— Много е страшно.

— Аз съм много смел.

Знам, че е смел. Колко хора щяха да са тук, до мен, при това положение?

— Адам, искам да те помоля за нещо.

Той мълчи, чака. Главата му е до моята на възглавницата. Очите му са спокойни. Не мога да намеря думи. Струва ми се, че книгите на полицата над нас се размърдват и въздишат.

Той сяда и ми подава химикалка.

— Напиши го на стената.

Оглеждам всички неща, които съм написала на стената през тези месеци. Надраскани набързо думи на страсти и желания. Бих могла да добавя още много. Банкова сметка, да пея с него в банята, да го слушам как хърка с години.

— Хайде, по-бързо. Трябва да излизам — казва той.

Думите му съдържат намек за външния свят, за нещата, които имам да направя, и местата, където искам да отида, и това ми дава сили да напиша:

„Искам да се преместиш при мен. Искам нощите.“

Пиша бързо, с разкривен почерк, с надеждата, че може би няма да го разчете. После се скривам под юргана.

Следва няколко секунди тишина.

— Не мога, Теса.

Подавам глава изпод юргана. Не мога да видя лицето му, само блясъка в очите. Вероятно звездите се отразяват в тях. Или луната.

— Не искаш ли?

— Не мога да оставя мама сама.

Веднага намразвам майка му, бръчките по челото й, кръглите й очи. Мразя наранения израз на лицето й. Изгубила е съпруга си, но не губи нищо друго.

— Не може ли да идваш, когато заспи?

— Не.

— Питал ли си я някога?

Той става от леглото, без да ме докосва, и се облича. Иска ми се да има начин да лепна няколко ракови клетки на задника му. Да ги напъхам там и той да е мой завинаги. Да вдигна килима и да го повлека през пода до основите на къщата. Да правим любов пред погледа на червеите. Пръстите ми да влязат под кожата му.

— Да знаеш, че ще те преследвам, като си ида — казвам на глас. — Всеки път, когато се закашляш, ще се сещаш за мен.

— Стига си ми бъркала в мозъка — ядосва се той.

И излиза.

Грабвам дрехите си и излизам след него. Той сваля якето от закачалката. Чувам го, че минава през кухнята и отваря задната врата.

Настигам го по стълбите. В градината пред него огромни снежинки танцуват из въздуха и падат на земята. Заваляло е, докато сме били горе. Пътеката е побеляла, тревата също. Небето е натежало от сняг. Светът изглежда тих и някак по-малък.

— Нали искаше сняг? — казва той, улавя една снежинка и поднася ръка към мен, за да я видя.

Снежинката е съвършено правилна, като онези, които изрязвах от салфетки в началното училище и ги лепях по прозорците. Взимам якето от закачалката. Адам намира ботушите, шала и шапката и ми помага да се облека на стълбите пред вратата. Въздухът навън е леден. Вали толкова силно, че следите от стъпките ни се заличават за секунди.

На поляната снегът е по-дълбок. Скърца, когато стъпваме върху него. Тръгваме заедно и заедно нарушаваме безупречно гладката покривка. Написваме имената си с крака, опитваме се да го стопим и да достигнем до тревата под него. Но новите снежинки покриват всичко и усилията ни са напразни.

— Виж нещо — вика ме Адам.

Ляга по гръб върху снега и маха с ръце и крака. Охка, когато вратът и косата му се мокрят. После става, изтупва снега от панталоните и сочи към образувалата се фигура.

— За теб. Снежен ангел.

И ме поглежда, за пръв път, откакто написах онова на стената. Очите му са тъжни.

— Опитвал ли си някога снежен сладолед? — питам аз.

Изпращам го у тях за купа, пудра захар, ванилия и лъжица. Той донася всичко и под мое ръководство слага шепа сняг в купата и добавя останалото. Сместа става на каша, потъмнява и мирише странно. Не е, каквато си я спомням от детските години.

— Може би трябва да добавим малко кисело мляко и портокалов сок.

Той тича обратно до къщата. Връща се. Опитваме отново. Сега е още по-зле. Но този път той се смее.

— Имаш красиви устни.

— Цялата трепериш — казва той. — Трябва да се прибереш.

— Не искам без теб.

Той поглежда часовника си.

— Знаеш ли как се нарича снежният човек в пустинята? — питам аз.

— Трябва да вървя, Тес.

— Локва.

— Сериозно, трябва да тръгвам.

— Не може да тръгнеш сега. Има снежна буря. Не мога да открия пътя за дома.

Свалям ципа на якето и го оставям да падне, така че раменете ми остават открити. Малко по-рано Адам целуваше тези рамене минути наред. Той примигва. Снегът пада върху миглите му.

— Какво искаш от мен, Теса?

— Нощите.

— Какво искаш в действителност?

Знам, че разбира.

— Искам да бъдеш с мен в тъмното. Да ме прегръщаш. Да ме обичаш. Да ми помагаш, когато ме е страх. Да дойдеш до самия ръб и да видиш какво е да си там.

Погледът му прониква дълбоко в мен.

— Ами ако го разбера погрешно?

— Няма начин.

— Мога да те разочаровам.

— Няма.

— Може да се уплаша.

— Няма значение. Искам просто да си с мен.

Той ме гледа през потъналата в сняг градина. Очите му са яркозелени. Виждам в тях бъдещето му да се разтегля до безкрай. Нямам представа какво вижда той в моите. Но Адам е смел. Знам го със сигурност. Взима ръката ми в своята и ме повежда обратно към къщата.

Горе изведнъж се усещам по-тежка, сякаш леглото ме прилепва към себе си и ме засмуква. На Адам му трябва цяла вечност, за да се съблече. Най-после застава треперещ пред мен, само по боксерки.

— Да легна ли?

— Само ако искаш.

Той извърта очи, не може да излезе на глава с мен Толкова е трудно да получа каквото искам. Страхувам се, че хората ми дават неща само защото се чувстват виновни пред мен. Искам Адам да иска да бъде тук. Бих ли могла да позная разликата?

— Не трябва ли да кажеш на майка си? — питам, когато ляга до мен.

— Ще й кажа утре. Ще оцелее.

— Не го правиш, защото ме съжаляваш, нали?

Той клати глава.

— Стига, Теса.

Притискаме се един в друг, но студът е все още в нас, ръцете и краката ни са ледени. Мърдаме ги, за да ги стоплим. Адам ме разтрива, гали ме и отново ме взима в прегръдките си. Усещам втвърдения му пенис и се засмивам. Той също се смее, но притеснено, сякаш подозира, че му се присмивам.

— Искаш ли ме? — го питам.

Той се усмихва.

— Непрекъснато те искам, Теса. Но вече е късно. Трябва да поспиш.

Снегът прави света отвън по-ярък. Светлината прониква през прозореца и аз заспивам, докато гледам отблясъците й по кожата му.

Когато се събуждам, навън все още е тъмно и той продължава да спи. Косата му изглежда черна на възглавницата, ръката му е през тялото ми, сякаш иска да ме задържи до себе си. Въздъхва, сдържа дъха си за миг, после отново започва да диша. Спи наполовина. Едната част от него е в този свят, останалата е в друг. Странно, но това ме успокоява.

Но присъствието му не спира болката в краката. Оставям му юргана, увивам се в одеяло и отивам в банята за кодеин.

Когато излизам оттам, татко стои в коридора с наметнат върху раменете халат. Бях забравила, че съществува. Не си е обул чехлите. Пръстите на краката му изглеждат дълги и черни.

— Сигурно остаряваш — казвам. — Само старите хора стават през нощта.

Той пристяга колана на халата си.

— Знам, че Адам е при теб.

— А мама при теб ли е?

Въпросът е изключително важен, но той го подминава.

— Направи го без мое разрешение.

Свеждам поглед към килима и се моля да свърши по-бързо. Краката ми са тежки като гюлета, имам чувството, че костите ми са се подули. Размърдвам пръсти, за да ги раздвижа.

— Нямам намерение да развалям купона ви, но съм длъжен да се грижа за теб и не искам да страдаш.

— Малко е късно за това.

Исках да се пошегувам, но той не се усмихва.

— Адам е още дете, Теса. Не бива да разчиташ за всичко на него. Може да те подведе.

— Няма да ме подведе.

— А ако го направи?

— Нали си имам теб?

Откачено е да скачам на врата му в тъмния коридор през нощта, но двамата се прегръщаме по-силно от всеки друг път. После той ме отблъсква и ме поглежда сериозно.

— Винаги ще бъда до теб, Тес. Каквото и да си направила, каквото и да правиш, каквито и глупости още да те накара да правиш този списък. Искам да го знаеш.

— Почти нищо не остана от него.

Номер девет е Адам да се премести при мен. Това е нещо по-дълбоко от секса. Това означава да се изправя пред смъртта, но не сама.

Татко вече не се страхува, а онова място до топлото тяло на Адам ме чака.

Той ме целува по главата.

— Върви тогава!

И влиза в банята.

Аз се връщам при Адам.