Джени Даунам
Преди да умра (28)

29.

Кръвта шурти от носа ми като чешма. Стоя пред огледалото в коридора и гледам как покрива брадичката и пръстите ми, как ръцете ми стават червени, шепите ми се пълнят, кръвта прокапва на пода и попива в килима.

— Моля те! — прошепвам на глас. — Моля те, не сега! Не тази вечер.

Чувам мама да казва „лека нощ“ на Кал. Затваря вратата на стаята му и влиза в банята. Чакам, слушам я, докато пишка, докато пуска водата. Представям си как си мие ръцете и ги подсушава с кърпата. Сигурно хвърля поглед към огледалото, както правя аз, преди да сляза долу. Чудя се дали и тя чувства образа в огледалото толкова далечен и непознат, както аз моя.

След минута затваря вратата на банята и слиза по стълбата. Изчаквам да стигне до последното стъпало и заставам пред нея.

— Боже мой!

— Тече ми кръв от носа.

— Направо се лее — плясва изумено с ръце тя. — Ела тук. Бързо.

И ме повежда към хола. Докато вървя, по килима капят тежки гъсти капки. В краката ми разцъфват алени макове.

— Седни — нарежда ми тя, — облегни се назад и си стисни носа.

Това е обратното на онова, което трябва да правя, за това не й обръщам внимание. Адам ще бъде тук с мен след десет минути. Ще ходим на дискотека. Мама ме гледа отчаяно няколко секунди, после изхвърча от стаята, но веднага се връща с кърпа за чай и ми я подава.

— Вдигни глава назад и притисни това към носа си.

Моят начин не помага, затова правя, каквото ми казва. Кръвта избухва в гърлото ми. Преглъщам колкото мога, но голяма част отива в устата ми и не ми позволява да си поема дъх. Навеждам се напред и плюя в кърпата. Поглеждам и виждам оттам да ме гледа огромно тъмно червено парче. Това със сигурност не бива да излиза от тялото ми.

— Дай го на мен — казва мама.

Подавам й го и тя го оглежда внимателно, после сгъва кърпата. Сега и нейните ръце са в кръв.

— Какво да правя? Той ще дойде всеки момент.

— След минутка ще спре.

— Виж ми дрехите.

Тя поклаща отчаяно глава.

— По-добре легни.

Това също е погрешно, но кръвта не спира, всичко се проваля. Аз лягам и гледам плуващите пред очите ми безформени светлинки. Проблясват, заприличват на нещо, после се разпадат. Представям си, че съм на потъващ кораб. Една сянка разперва криле над мен. Мама сяда на ръба на леглото и пита загрижено:

— По-добре ли си?

— Доста по-добре.

Но тя май не ми вярва, защото отива в кухнята и се връща с поднос, пълен с кубчета лед. Кляка до мен и ги изсипва в скута си. Кубчетата се разпиляват по дънките й и по килима. Взима едно, увива го в кърпа и ми го подава.

— Притисни го до носа си.

— Замразен грах ще е по-добре.

Тя обмисля няколко секунди, после хуква отново към кухнята и се връща с пакет замразена царевица.

— Това ще свърши ли работа? Защото нямаме грах.

Напушва ме смях, което си мисля, е добър знак.

— Какво? — поглежда ме тя. — Какво е толкова смешно?

Гримът й е размазан, косата й стърчи на всички страни. Подавам й ръка и тя ми помага да седна. Чувствам се много стара. Спускам крака на пода и притискам основата на носа си с два пръста, както ме научиха в болницата. Главата ми пулсира бясно.

— Няма да спре. По-добре да се обадим на баща ти.

— Ще си помисли, че не можеш да се справиш.

— Нищо.

Тя набира бързо номера му, но обърква и набира наново.

— Хайде, хайде — шепне тихичко.

Стаята ми се вижда като прана с белина. Орнаментите по камината са бели като кости.

— Не отговаря. Защо не отговаря? Колко шумно може да бъде в една боулинг зала?

— Това е първата му вечер навън от седмици, мамо. Остави го. Ще се справим и без него.

Лицето й се гърчи. Досега нито веднъж не се е борила с болестта ми, нито с кръвоизлив, нито с лумбална пункция. Вярно е, че не й разрешаваха да присъства на трансплантациите на костна тъкан, но можеше да бъде до мен при прегледите и поставянето на десетките диагнози. Но не беше. Дори и обещанията й да ни посещава по-често се сведоха до Коледа. Сега е неин ред да вкуси от действителността.

— Трябва да ме закараш до болницата.

Тя ме поглежда изплашено.

— Колата е с баща ти.

— Извикай такси.

— Ами Кал?

— Той спи.

Тя кима нещастно, няма повече извинения.

— Напиши му бележка.

— Не можем да го оставим сам.

— Той е на единайсет, мамо. Вече не е дете.

Тя се колебае, но само за миг, после отваря телефонния указател и търси някакъв номер. Наблюдавам лицето й, но не мога да задържа вниманието си за дълго. Всичко, което успявам да видя, е страх и объркване. Затварям очи и си спомням за майката от един филм, който гледах веднъж. Живееше сама в планината с много деца и една пушка. Беше сигурна и уверена. Залепвам тази майка върху моята, като лейкопласт върху рана.

Когато отварям отново очи, тя стиска в ръцете си свити на топка кърпи и якето ми.

— Предполагам, че не бива да заспиваш. Хайде, дай да ти помогна да станеш. Ето, някой звъни на вратата.

Вие ми се свят и ми е горещо, може би е просто сън. Тя ми помага да стана и двете излизаме в коридора. Чувам неясен шепот в стената.

Но се оказва, че не е таксито, а Адам, облечен специално за дискотека. Опитвам се да се скрия, отстъпвам назад към хола, но той ме вижда.

— Теса! — вика изплашено. — Боже мой! Какво стана?

— Кръвоизлив от носа — обяснява мама. — Мислехме, че е таксито.

— До болницата ли отивате? Ще ви откарам с колата на татко.

Влиза в коридора и се опитва да ме прегърне, сякаш сме решили да излезем тримата на разходка с колата му. Той ще кара, аз ще напоявам тапицерията му с кръв, но какво от това? Чувствам се като прегазено на магистралата животно. Не разбира ли, че не бива да ме вижда така?

Изблъсквам го решително.

— Прибери се у дома, Адам!

— Ще те откарам до болницата — повтаря той. Защото може да не съм го чула първия път или мисли, че с кръвта ми е изтекъл и умът?

Мама го хваща за ръката и го повежда мило към вратата.

— Ще се справим, Адам — казва тя. — Всичко ще се оправи. Виж, таксито вече е тук.

— Искам да съм до нея.

— Знам — отвръща тя. — Съжалявам.

Той докосва ръката ми, докато минавам покрай него.

— Теса?

Не отговарям. Дори не го поглеждам. Гласът му е толкова красноречив, че ако го погледна, може да размисля. Каква жестока шега — да намеря любовта точно когато трябва да се откажа от нея! Но трябва да го направя. Преди да заболи още по-силно.

Мама разстила кърпи по задната седалка на таксито, проверява коланите и казва на шофьора, че трябва да направи опасен обратен завой пред портата.

— Това беше — казва, след като нарушението е факт. — Сега натисни газта.

Звучи като на филм.

Адам ни гледа от вратата. Маха с ръка. Докато се отдалечаваме, фигурата му се смалява все повече.

— Беше много мило от негова страна — казва мама.

Аз затварям очи. Имам чувството, че падам, въпреки че седя.

— Не заспивай! — забива лакът в ребрата ми тя.

Луната подскача през прозореца. Отпред е мъгла.

Щяхме да ходим на танци. Исках да опитам отново алкохол. Исках да се кача на масата и да пея с пълно гърло. Исках да се покатеря по оградата в парка, да открадна лодка и да обикалям с нея из езерото. Исках да се върна с Адам в дома му, да се кача тайно в стаята му и да правя с него любов.

— Адам — прошепвам, но думите ми се покриват с кръв, като всичко останало.

В болницата ми намират количка и ме карат да седна в нея. Докато бързат из коридорите, ми обясняват, че съм спешен случай. Оставяме зад нас прозаичните жертви на улични свади и сбивания из кръчмите, на наркотиците и домашното насилие, и тичаме напред към нещо по-важно.

Откривам, че болничната обстановка ми действа успокояващо. Това е един различен свят с нейни правила, където всяко нещо има определени места. Младият мъж с бързата кола и катастрофата ще иде в спешния кабинет. Взелият завоя прекалено бързо моторист, също.

В операционната са хората, които са си играли с въздушни пушки или са преследвали психопат в дома му. И други жертви на различни инциденти — деца със захваната за асансьора коса, жена с телени банели, останала на открито в гръмотевична буря.

А по леглата дълбоко във вътрешността на сграда са всички нещастници, които няма как да станат и да си тръгнат оттук. Прецакани бъбреци, обриви, бенки с възпалени краища, бучки в гърдите, упорити кашлици. Онкоболните деца са в отделението „Мария Кюри“ на четвъртия етаж. Там ракът разяжда тайно и полека телата им.

После е моргата, където мъртвите лежат в чекмеджета фризери с прикачени към краката им етикети.

Стаята, в която ме въвеждат, е светла и стерилна. Има легло, мивка, лекар и сестра.

— Сигурно е жадна — казва мама. — Изгуби много кръв. Не трябва ли да й дадем нещо за пиене?

Лекарят игнорира предложението с махване на ръка.

— Трябва да опаковаме носа й.

— Да го опаковате?

Сестрата сочи на мама стол.

— Докторът ще сложи в ноздрите й тампони от памук и марля, за да спре кръвта — обяснява тя. — Можете да останете.

Аз треперя. Сестрата ми мята едно одеяло и го вдига до брадичката. Но аз продължавам да потръпвам.

— Това означава, че някой си мечтае за теб — казва мама.

Винаги съм знаела, че означава това, но в един друг живот. Сега мисля, че някой стои до гроба ми.

Докторът стиска носа ми, надниква в устата и оглежда гърлото.

— Мамо? — казва той.

Тя се стряска, изправя гръб на стола.

— Аз ли?

— Други признаци на тромбоцитопения досега?

— Моля?

— Оплаквала ли се е от болки в главата? Забелязали ли сте по тялото й някакви следи, като от убождане?

— Не съм поглеждала.

Докторът въздиша, вероятно си отбелязва наум, че тези термини са непознати за нея, но въпреки това упорства.

— Кога беше последното преливане?

Смущението на мама расте.

— Не съм сигурна.

— Наскоро да е приемала аспирин?

— Съжалявам. Не знам нищо.

Решавам да я спася. Тя не е много силна и ако стане прекалено напечено, може да си тръгне.

— Последното преливане беше на двайсет и първи септември — казвам дрезгаво. Кръвта клокочи в гърлото ми.

Докторът ме поглежда намръщено.

— Не говори. Мамо, ела тук и хвани ръката на дъщеря си.

Тя се премества послушно до мен на леглото.

— Стискаш ръката на майка си веднъж за „да“ и два пъти за „не“. Разбра ли?

— Да.

— Тихо! — сопва се той. — Не говори. Стискай.

И започваме отново — раните, главоболието и аспирина, но този път мама знае отговорите.

— Бонжела или Тижин?

Две стискания.

— Не е използвала.

— Противовъзпалителни?

— Не — отговаря мама. Гледа ме в очите. Най-после говори на моя език.

— Добре — приключва докторът. — Сега ще сложа тампони в предната част на носа ти. Обгаряли ли са те досега?

Стискам ръката на мама толкова силно, че тя трепва.

— Да.

Адски боли. После с дни усещам миризмата на изгоряла кожа.

— Трябва да проверим тромбоцитите — продължава той. — Бих се учудил, ако превишават двайсет.

После докосва коляното ми през одеялото.

— Съжалявам, момиче. Развалихме ти вечерта.

— Под двайсет? — повтаря като ехо мама.

— Сигурно ще има нужда от няколко единици — обяснява той. — Не се безпокойте. Няма да отнеме повече от час.

Докато набутва стерилните тампони в носа ми, аз се опитвам да се съсредоточа върху простите неща — столът до леглото, двете сребърни брези в двора на Адам и начинът, по който малките им листенца блестят на слънцето.

Но не мога да ги задържа в съзнанието си.

Устата ми е пресъхнала и ми е трудно да дишам. Все едно, че съм изяла една от кърпите на санитарките. Поглеждам мама, но виждам, че й се повдига от картинката, затова е обърнала глава. Как е възможно да се чувствам по-възрастна от собствената си майка? Затварям очи, за да не гледам провала й.

— Неприятно, нали? — чувам гласа на лекаря. — Мамо, не можеш ли да я поразсееш малко?

Не искам да казва това. Какво може да направи тя? Ще затанцува пред мен? По-вероятно е да прибегне до една от нейните запазени марки — да напусне стаята и да изчезне.

Настъпва дълга тишина.

После:

— Спомняш ли си онзи ден, когато решихме да опитаме стриди? На татко ти му стана зле и повърна на кея.

Отварям очи. Каквито и сенки да е имало в стаята, те изчезват и цветовете стават по-ярки от думите й. Дори и сестрата се усмихва.

— Имаха вкус на истинско море — продължава мама. — Спомняш ли си?

Спомням си. Купихме си четири — по една за всеки. Мама отметна глава и я глътна наведнъж. Аз направих същото. Но татко започна да я дъвче и тя полепна по зъбите му. Той се хвана за корема, изтича до края на кея и когато се върна, изпи цяла кутия лимонада, без да си поеме дъх. Кал също не ги хареса.

— Явно влияят добре на жените — заяви мама и купи по още една за нас двете.

Тя описва морския бряг и хотела — съвсем близо до плажа, — и летните дни с яркото топло слънце.

— Ти обичаше да ходим там. Събираше мидени черупки и камъчета с часове. Веднъж завърза един плавей на връвчица и цял ден го тегли нагоре-надолу из плажа, като твърдеше, че имаш куче.

Сестрата се засмива, мама също се усмихва.

— Беше прекрасно дете с огромно въображение — продължава след малко тя. — Не беше трудно човек да се разбере с теб.

Ако можех да говоря, щях да я попитам защо тогава ме изостави. И може би най-после щеше да ми разкаже за мъжа, заради когото заряза татко.

Щеше да ми разкаже за любовта си. Сигурно е била толкова голяма, че ще успея да разбера.

Но не мога да говоря. Гърлото ми е свито и възпалено. Затова продължавам да слушам разказа й за старото слънце, далечните дни и отминалата красота. Хубаво е. Тя е много изобретателна. Дори и лекарят като че ли се забавлява с разказа й. В нейната приказка слънцето не спира да сияе и ние срещаме делфини в морето всеки ден.

— Още кислород — казва той и ми намига, сякаш ми предлага трева. — Няма да се наложи да обгаряме. Браво на теб.

Разменя няколко думи със сестрата, после се обръща и ми маха за довиждане.

— Ти си най-добрият ми пациент за тази нощ казва и се покланя леко на мама. — Вие също се справихте добре.

— Боже, каква вечер само! — въздиша мама, когато най-после се качваме в таксито, което ще ни откара обратно вкъщи.

— Приятно ми беше с теб.

Тя изглежда изненадана, дори поласкана.

— Не знам доколко съм ти била от полза.

Ранното утринно небе осветява леко пътя. В таксито е студено и въздухът е разреден, като в църква.

— Ето, вземи — казва мама, разкопчава палтото си и го намята на раменете ми.

— Да не го застъпиш — подмята към шофьора и двете се засмиваме.

Тръгваме по обратния път. Тя не спира да бъбри, крои планове за пролетта и за Великден. Казва, че иска да бъде повече време с нас. Да покани някои от старите семейни приятели на вечеря. И замисля голямо парти за рождения ми ден през май.

— Знаеш ли — обръща се към мен, — всяка вечер, след като приберат сергиите на пазара, отивам и обирам опадалите плодове и зеленчуци. Понякога оставят цели кашони с манго. Миналата седмица намерих пет костура. Лежаха си на земята в найлонова торбичка. Ако започна да пълня фризера отсега, ще имаме и за парти, и за гости, и на баща ти няма да му струва нито пени.

И тя се изгубва в мечти за гости и коктейли. Говори за оркестри и диджеи, наема общинската ритуална зала и я покрива с панделки и балони. Свивам се до нея и слагам глава на рамото й. Дъщеря съм й, все пак. Лежа съвсем неподвижно, не искам да променям нищо. Колко е хубаво да се гушиш в топлото й палто, приспивана от думите й!

— Теса, погледни — казва изведнъж. — Колко странно!

Успявам да отворя очи.

— Какво има?

— Там, на моста. Преди го нямаше.

Спрели сме на светофара преди железопътната гара. Трафикът е ужасен дори и в този ранен час, предимно от таксита с хора, твърдо решени днес да отидат навреме на работа. На моста високо над пътя през нощта са се появили букви. Хората гледат натам. Има едно кипнато настрани Т, едно криво Е, един полукръг за С. На края се мъдри едно гигантско А, два пъти по-голямо от другите букви.

— Това е съвпадение.

Но не е.

Телефонът ми е в джоба. Пръстите ми се свиват и разпускат.

Сигурно го е направил през нощта. И е било тъмно. Изкачил е стената, прекрачил е и се е надвесил, за да го напише. Сърцето ми бие страховито. Хващам телефона и пиша: „Жив ли си?“

Светофарът светва от жълто в зелено. Таксито преминава под моста и тръгва по „Хай стрийт“.

Часът е шест и половина. Ще се събуди ли най-после? Ами ако е загубил равновесие и се е пльоснал на пътя?

— Божичко! — ахва мама. — Името ти е навсякъде.

Решетките по вратите на магазините все още са спуснати, витрините им са тъмни и спят. Името ми е написано по всички стени.

Аз съм на близкия магазин за вестници и списания. Аз съм на скъпите капаци на магазина за здравословни храни. Аз съм на стената на магазина за мебели „Хендис“, на „Кралски пилета“ и на кафенето. Разположила съм се върху тротоара пред банката и по целия път до магазина за детски храни. Разпростирам се върху платното на пътя и блестя по кръга на кръговото движение.

— Това е чудо! — прошепва мама.

— Това е Адам.

— От съседната къща?

Тя ме поглежда изумено, сякаш вижда в това ръката на вълшебник.

Телефонът ми писука: „Жив съм. А ти?“

Засмивам се на глас. Когато се приберем, ще почукам на вратата му и ще се извиня. Той ще ми се усмихне, като вчера, докато обираше боклука по алеята. Видя ме, че го гледам, и каза:

— Не можеш да откъснеш поглед от мен, нали?

Напуши ме смях, защото си беше самата истина, и когато го чух, произнесено на глас, мисълта за това вече не беше толкова болезнена.

— Адам го е направил заради теб? — размърдва се развълнувано мама. Непоправима романтичка.

Пиша му ново съобщение: „И аз съм жива. Пътувам към дома.“

Веднъж Зоуи ме попита:

— Кой е най-хубавият момент в живота ти?

И аз й разказах за времето, когато с приятелката ми Лорейн се учехме да ходим на ръце. Бях на осем. Училището започваше на следващия ден и мама беше обещала да ми купи кутия за гривни и пръстени. Лежах на тревата, хванала ръката на Лорейн, замаяна от щастие и абсолютно убедена, че светът е прекрасен.

Зоуи реши, че съм откачена. Но това беше първият път, когато съвсем съзнателно усетих, че съм щастлива.

После целувката на Адам замени този момент. Правенето на любов замени целувката. А сега ме направи известна. Показа името ми на света.

Прекарах цялата нощ в болницата с глава, натъпкана с памук. Стискам в ръцете си цял плик с антибиотици и обезболяващи и ръката ме боли от двете единици с тромбоцити, които катетрите доставят на организма ми. И въпреки това се чувствам необикновено щастлива.