Джени Даунам
Преди да умра (2)

2.

Зоуи не чука, влиза направо и се пльосва на леглото. Поглежда ме странно, сякаш не очаква да ме намери тук.

— Какво правиш? — пита тя.

— Защо?

— Не слизаш ли вече долу?

— Баща ми ли те накара да дойдеш?

— Боли ли те?

— Не.

Тя ме оглежда подозрително, после става и съблича палтото си. Носи съвсем къса червена рокля. Отива й много на чантата, която захвърля на пода.

— Ще ходиш ли някъде? — питам аз. — Среща ли имаш?

Тя свива рамене, отива до прозореца и се заглежда в градината отвън. Слага пръст на стъклото, прави кръг и заговаря бавно:

— Трябва да се опиташ да повярваш в Бог.

— Мислиш ли?

— Да. Може би всички трябва да повярваме. Цялата човешка раса.

— Не съм убедена. Мисля, че Бог е мъртъв.

Тя се обръща и се вглежда в мен. Лицето й е бяло като сняг. Един самолет пресича небето зад нея.

— Какво си написала на стената? — пита тя.

Не знам защо я оставям да го прочете. Сигурно, защото искам нещо да се случи. Написано е с черен химикал. Докато го чете, ми се струва, че буквите се гърчат като паяци. Тя го прочита още веднъж и още веднъж, а аз си представям колко много ме съжалява, и си умирам от яд.

— Това не се отнася до Дисниленд, нали? — пита тихо тя.

— Да съм казала такова нещо?

— Реших, че може да си мислила за това.

— Нищо подобно.

— Но баща ти очаква да му поискаш пони, а не гадже.

Прекрасно е да чуя звука от общия ни смях. Много боли, но въпреки това ми харесва. Да се смея със Зоуи, е едно от най-любимите ми неща, защото знам, че в главите и на двете ни се въртят едни и същи глупости. Достатъчно е да добави: „Може би отговорът е ферма за расови жребци“, и двете изпадаме в истерия.

— Плачеш ли? — пита Зоуи.

Не съм сигурна. Мисля, че да. Приличам на онези жени с избити във войната семейства, които виждам по телевизията. Приличам на диво животно, захапало собствения си крак. Образите нахлуват в главата ми и изведнъж виждам, че пръстите ми приличат на пръсти на скелет, а кожата ми е толкова изтъняла, че мога да виждам през нея. Усещам как раковите клетки в левия ми дроб се делят и размножават, изпълват бавно гърдите ми, както прахът на мъртвец пълни бавно урната. Скоро няма да мога да дишам.

— Нормално е да се страхуваш — казва Зоуи.

— Не е това.

— Разбира се, че е това. Каквото и да чувстваш, всичко е нормално.

— Можеш ли да си представиш как се живее, когато си ужасена непрекъснато?

— Мога да си представя.

Но знам, че не може. Как би могла, когато целият живот е пред нея? Отново се скривам зад шапката си, само за малко, защото чувствам, че въздухът ще ми липсва. И разговорът. И прозорците. Кейкът също ще ми липсва. И рибите. Аз обичам рибите. Харесвам начина, по който устата им се отваря и затваря.

Там, закъдето съм се запътила, няма да мога да взема нищо със себе си.

Зоуи ме гледа, докато трия сълзите си с крайчеца на юргана.

— Направи го заради мен.

Тя ме поглежда недоумяващо.

— Какво да направя?

— Написано е на парченца хартия из цялата стая. Ще го напиша още веднъж както трябва, и ти ще ми помогнеш да го осъществя.

— Какво да осъществиш? Онова, дето си го написала на стената ли?

— И други неща. Но гаджето е на първо място. Ти непрекъснато правиш секс, а аз дори не знам какво е да те целунат.

Наблюдавам как думите ми падат и потъват някъде дълбоко в нея.

— Не е непрекъснато — казва накрая тя.

— Моля те, Зоуи! Дори и да се държа ужасно, дори и да не искам да се намесваш, пак трябва да ми помогнеш. Имам цял списък с неща, които искам да направя.

— О кей — казва тя и го казва без никакво усилие, сякаш я моля да ме посещава по-често.

— Наистина ли?

— Нали вече казах.

Но не съм сигурна, че съзнава в какво се забърква.

Сядам в леглото и я наблюдавам, докато рови из гардероба ми. Сигурно съставя план за действие. Ето това й е хубавото на Зоуи, винаги е готова за действие. Но по-добре да побърза, защото започвам да мисля за разни неща, като моркови например. И въздух. И патици. И дървета, отрупани с круши. Кадифе и коприна. Езера. Лед. Ледът ще ми липсва също. И канапето. И шезлонгът. И фокусите на Кал. И белите неща — мляко, сняг, лебеди.

Зоуи измъква от дъното на гардероба една рокля, тип „прегърни ме“. Татко ми я купи миналия месец и етикетът с цената още виси от нея.

— Аз ще облека това — казва тя. — Ти ще облечеш моята.

И започва да разкопчава роклята.

— Да не искаш да ме изведеш навън?

— Събота вечер е, Тес. Чувала ли си някога за събота вечер?

Разбира се. Разбира се, че съм чувала.

Не съм била във вертикално положение от часове и затова се чувствам малко странно, някак изпразнена и безплътна. Зоуи застава пред мен по бельо и ми помага да облека червената рокля. Тя все още пази нейния аромат. Платът прилепва плътно по тялото ми.

— Защо искаш да облека това?

— Хубаво е от време на време човек да се чувства като някой друг.

— Някой като теб?

Тя се замисля.

— Може би — казва най-сетне. — Може би някой като мен.

Поглеждам се в огледалото и откривам, че съм много по-различна — с големи очи и някак опасна. С тази рокля всичко е възможно, мисля си развълнувано. Дори и косата ми изглежда добре, като че ли е обръсната нарочно, а не просто опадала и току-що набола наново. Заставаме една до друга пред огледалото, гледаме се известно време, после тя ме дръпва и ме слага да седна на леглото. Донася чантичката с гримовете ми от тоалетката и сяда до мен. Докато маже пръстите си с фон дьо тен и го нанася върху скулите ми, аз се съсредоточавам върху лицето й. Зоуи е много бяла, с много руса коса и акнето й придава малко свиреп вид. Аз никога не съм имала и една пъпка по лицето си. Просто късмет.

Тя очертава устните ми и ги запълва с червило. После хваща спиралата и ми нарежда да гледам право в нея. Опитвам се да си представя какво би било, ако съм тя. Често го правя, но никога не успявам да се видя в този образ. Зоуи ми казва да застана отново пред огледалото, аз го правя и се усмихвам. Сега приличам поне малко на нея.

— Къде искаш да отидем? — пита тя.

Има толкова много места! Кръчми, барове, клубове, купони. Искам да съм в огромна затъмнена стая с толкова много притиснати едно в друго тела, че хората да не могат да се разминават. Искам да изслушам хиляда песни и музиката да е до дупка. Искам да танцувам, без да спирам, докато косата ми порасне толкова, че да я настъпвам, като ходя. Искам гласът ми да гърми така, че да заглушава басовете.

— Хайде да потанцуваме! — казвам. — Да намерим готини момчета и да спим с тях.

— Добре.

Тя грабва чантата си и ме извежда от стаята.

Татко ни посреща на стълбите. Преструва се, че отива до тоалетната, и прави изненадана физиономия, когато ни вижда.

— Ти си станала! Това е цяло чудо. — После, макар и неохотно, кима признателно към Зоуи. — Как успя?

Тя навежда глава и се усмихва.

— Трябваше й някакъв стимул.

— И какъв?

Показвам бедро, слагам ръка върху него и го поглеждам право в очите.

— Ще ме води да танцувам на пилон.

— Много смешно — отвръща той.

— Не, сериозно.

Татко клати глава, слага ръка над корема си и започва да я движи в кръг. Жал ми е за него, защото разбирам, че не знае какво да направи.

— Добре де — усмихвам му се мило. — Отиваме на дискотека.

Татко поглежда часовника си, сякаш той би му казал нещо различно.

— Ще се грижа за нея — уверява го Зоуи. Гласът й е толкова мил и загрижен, че почти съм готова да й повярвам.

— Не — отсича той. — Тя трябва да си почива. В дискотеката ще е задимено и шумно.

— Щом й трябва почивка, защо тогава ми се обадихте?

— Исках да поговориш с нея, не да я караш да излиза.

— Не се тревожете — смее се тя. — Ще ви я върна обратно цяла и невредима.

Усещам как радостта ме напуска, защото знам, че татко е прав. Ако отида на дискотека, след това цяла седмица ще си наваксвам със съня. Винаги си плащам жестоко, когато изразходвам прекалено много енергия.

— Няма нищо — обаждам се аз. — Всичко ще бъде наред.

Зоуи ме хваща за ръката и ме повлича надолу по стълбите.

— Взела съм колата на мама — казва през рамо. — Ще я върна вкъщи към три.

Баща ми вика след нас — не, три е много късно, настоява да ме върне в полунощ. Повтаря го няколко пъти, докато Зоуи взима якето ми от гардероба в коридора. Отваряме външната врата и аз казвам „довиждане“, но той не отговаря. Зоуи затваря вратата зад нас.

— В полунощ, нали? — питам я аз.

Тя е вече на стъпалата. Обръща се към мен и казва:

— Слушай, момиче, ако искаш да го направиш както трябва, трябва да се научиш да нарушаваш правилата.

— Но защо да не се прибера в полунощ? Само ще го разтревожа.

— Остави го. Няма значение. За такава като теб последствия няма.

Никога досега не бях разсъждавала по този начин.