Джени Даунам
Преди да умра (5)

5.

Понякога в неделя татко ни води с Кал да се видим с мама. Взимаме асансьора до осмия етаж, тя отваря вратата, казва: „Хей, здрасти“ — и ни обхваща с поглед и тримата наведнъж. Татко обикновено остава минута-две и те си разменят няколко думи.

Но днес, когато мама ни отваря, той толкова бърза да избяга от мен, че веднага се завърта обратно към асансьора.

— Не я изпускай от поглед! — сочи ме с пръст. — Не бива да й се вярва!

— Защо? Какво е направила? — смее се мама.

Кал едва сдържа вълнението си.

— Татко й забрани да ходи на дискотека.

Мама стрелка татко с поглед.

— Това е типично за баща ти. И какво стана?

— Но тя все пак отиде. Върна се преди малко. Нямаше я цяла нощ.

Мама ми се усмихва с любов.

— Да не си се запознала с някое момче?

— Не.

— Бас ловя, че си се запознала! Как се казва?

— Не съм.

Татко се наежва веднага.

— Типично за теб! — сумти отдалече. — Колко предсказуемо! Трябваше да се сетя, че няма да ме подкрепиш.

— Ох, стига трагедии — отвръща мама. — Доколкото виждам, това с нищо не й е навредило.

— Само я погледни! Едва стои на краката си.

Тримата се обръщат към мен и ме оглеждат. Става ми гадно. Чувствам се зле, студено ми е и коремът ме боли. Заболя ме веднага след като свършихме с Джейк. Никой не ми каза, че става така.

— Ще се върна в четири — казва татко и влиза в асансьора. — Тя отказва да си направи диференциалното броене вече две седмици. Обади ми се, ако нещо се промени. Ще се справиш ли?

— Да-да, не се тревожи — отговаря мама и ме целува по челото. — Ще се погрижа за нея.

С Кал сядаме около масата в кухнята и мама слага чайника, намира в мивката сред купчината от мръсни съдове три по-чисти чаши и ги изплаква. Открива в шкафа пликче с чай, вади от хладилника мляко и го помирисва, после слага в една чиния няколко бисквити.

Лапам цялата бисквита наведнъж. Много е вкусно. Евтиният шоколад насища мозъка ми със захар.

— Разказвала ли съм ви за първото си гадже? — пита мама и слага чайника на масата. — Казваше се Кевин и беше часовникар. Много ми харесваше, когато работеше. Завираше целия си нос в онези малки части на механизма.

Кал се пресяга за втора бисквита и пита:

— Всъщност колко гаджета си имала, мамо?

Тя се засмива и отмята косата си назад.

— Смяташ ли, че въпросът ти е подходящ?

— Татко ли беше най-добрият?

— Ох, татко ти! — възкликва тя и се хваща мелодраматично за сърцето, което кара Кал да завие от смях.

Веднъж я попитах какво не й харесва в татко. Тя ми отговори:

— Той е най-разумният мъж, когото съм срещала.

Когато ни напусна, бях на дванайсет. Известно време ни изпращаше картички от места, за които никога не бях чувала — Скенс, Гримсби, Хъл. На една от тях имаше хотел. „Ето къде работя сега — беше написала. — Уча се да правя пасти и торти и дебелея невероятно бързо.“

— Добре — бе казал татко. — Надявам се скоро да експлодира.

Започнах да редя картичките й по стените на стаята си — Карлайл, Мелроуз, Донъч.

„Живеем на полето като пастири — пишеше в едно от писмата. — Знаете ли, че тук пълнят шкембето на овцата с трахеята, белия и черния дроб, и сърцето и приготвят хагис^[1]?“

Не знаех, разбира се, нито знаех кого има предвид под „ние“, но ми харесваше да гледам картичката и синьото небе над Фърт.

После дойде зимата и ми поставиха диагнозата. В началото вероятно не беше повярвала, защото мина известно време, докато се върне. Когато най-после почука на вратата, вече бях навършила тринайсет.

— Изглеждаш прекрасно — каза, когато й отворих. — Баща ти винаги се опитва да изкара нещата по-лоши, отколкото са.

— Ще живееш ли пак с нас? — попитах я аз.

— Не, скъпа.

И се премести в този апартамент.

Когато и да дойдем, винаги е едно и също. Може би е заради липсата на пари, или не иска да ме преуморява, но винаги завършваме с гледане на видео или играем на някаква скапана игра. Днес Кал избира „Играта на живота“. Според мен играта е тъпа и изобщо не ми е интересно. Скоро се оказвам със съпруг, две деца и работа в пътническо бюро. Забравям да застраховам къщата си и когато жестока буря разрушава градчето, губя всичко. Кал става поп звезда и си купува вила край морето, а мама е художничка с огромни приходи и голяма къща. Накрая се пенсионирам (което става бързо, защото непрекъснато хвърлям десетки) и дори не си правя труда да проверя какви пари са ми останали.

После Кал решава да покаже новия си фокус на мама. Но първо отива да вземе монета от портмонето й и докато го чакаме, аз дърпам одеялото от облегалката на дивана и тя го мята върху коленете ми.

— Следващата седмица трябва да отида до болницата — й казвам. — Ще дойдеш ли?

— Баща ти не може ли?

— Може да дойдете и двамата.

Тя изглежда объркана за момент.

— За какво е?

— Главата започна отново да ме боли. Искат да ми направят лумбална пункция.

Тя се навежда към мен и ме целува, усещам топлия й дъх по лицето си.

— Всичко ще мине добре, не се безпокой. Сигурна съм, че всичко ще е наред.

Кал се връща с монета от един паунд.

— Наблюдавайте внимателно, дами! — казва той.

Но аз не искам. Омръзнало ми е да гледам как нещата изчезват.

Отивам в спалнята на мама, заставам пред огледалото и си вдигам тениската. Вече свикнах да гледам грозното джудже, в което съм се превърнала. Кожата ми е сива и когато натисна корема си, пръстите ми потъват като в превтасало тесто. Това е от стероидите. Доскоро взимах огромни дози преднизолон и дексаметазон. И двете са жива отрова, правят те дебела, грозна и сприхава.

Откакто спрях да ги взимам, започнах да се свивам. Сега хълбоците ми са остри и ребрата ми прозират през кожата. Отдръпвам се бързо от себе си, като от призрак.

Сядам на маминото легло и се обаждам на Зоуи.

— Секс? — питам веднага — Какво означава?

— Горкичката — въздъхва тя. — Представлението май наистина е било слабо.

— Просто не мога да разбера защо се чувствам така странно.

— Какво значи „странно“?

— Самотна. И коремът ме боли.

— О, да — отговаря ми тя. — Спомням си. Сякаш са те отворили отвътре?

— Нещо такова.

— Ще премине.

— А защо ми се плаче непрекъснато?

— Защото го взимаш много надълбоко, Тес. Сексът е възможност да се доближиш до някого. Това е всичко. То е начин да се почувстваш топла и привлекателна.

Гласът й звучи странно, сякаш се смее.

— Пак ли си напушена?

— Не!

— Къде си?

— Виж, трябва да излизам. Казвай какво е следващото от списъка и да действаме.

— Приключих с него. Тъпа идея.

— Защо, беше забавно. Не се отказвай от него. Ако не друго, поне има какво да правиш, като се събудиш.

Затварям телефона и преброявам наум до петдесет и седем. После набирам 999.

Обажда се женски глас.

— Спешен телефон. С кое отделение да ви свържа?

Аз мълча.

Жената продължава:

— Имате ли нужда от спешна помощ?

— Не — отговарям.

— Можете ли да потвърдите, че нямате нужда от спешна помощ? Ще ни кажете ли адреса си?

Диктувам адреса на мама и повтарям, че няма нищо спешно. Чудя се дали няма да й изпратят някаква сметка. Надявам се, че не.

После звъня на „Справки“ и взимам телефона на една организация на доброволци психолози. Набирам цифрите съвсем бавно.

Отсреща ми отговаря една жена.

— Здравейте. — Има приятен акцент, като че ли ирландски. — Ало?

Жал ми е, че й губя времето, затова казвам:

— Всичко е една голяма купчина с лайна.

От гърлото й излиза звук, подобен на „ъхъм“, което ме кара да се замисля за татко. Той произнесе съвсем същия звук преди шест седмици, когато консултантът в болницата ни попита дали разбираме за какво ни говори. Тогава си помислих, че надали е разбрал нещо, защото плачеше и това му пречеше да слуша.

— Все още съм тук — обади се жената от другата страна на линията.

Искам да й разкажа. Притискам слушалката към ухото си, защото, когато човек говори за толкова важни неща, трябва да е близо до другия.

Но не мога да намеря подходящите думи.

— Там ли си още? — пита ме тя.

— Не — казвам и затварям телефона.