Джени Даунам
Преди да умра (34)

35

Дърпам копринената рокля от закачалката и срязвам голяма дупка под кръста, като отворена уста. Ножиците са остри, така че е лесно. Срязвам синята си рокля тип „прегърни ме“ през гърдите. Слагам ги на леглото една до друга като две копринени приятелки и галя мекия плат.

Това не помага.

Скапаните дънки, които купих с Кал, и без това не ми стават, затова режа крачолите им до коленете. Поря джобовете на всичките си анцузи, правя дупки на пуловерите и продължавам с другите дрехи.

Отнема ми цяла вечност да надупча ботушите. Ръката ме боли, гърдите ми хриптят. Но тази сутрин ми направиха преливане и из вените ми тече здрава кръв от други хора, затова не спирам. Срязвам и двата ботуша от горе до долу. Две страшни рани.

Искам да е празно. Да живея в стая без нищо в нея.

Отварям прозореца и изхвърлям ботушите. Те падат на поляната.

Небето е в облаци, плътни и ниски. Вали ситен дъжд.

Бараката е мокра. Тревата е мокра. Колелата на барбекюто поскърцват от вятъра.

Вадя всичките дрехи от гардероба. Гърдите ми хъркат, но аз продължавам.

Докато цепя якетата и поря пуловерите, из стаята хвърчат копчета. Съдирам всички панталони. Нареждам обувките си на перваза на прозореца и режа езиците им.

Чувствам се по-добре. Чувствам се жива.

Грабвам купчината дрехи от леглото и ги изхвърлям навън, заедно с обувките. Те падат на тревата и остават под дъжда.

Проверявам телефона си. Няма съобщения. Няма пропуснати обаждания.

Мразя стаята си. Всичко в нея ми напомня за нещо друго. Малката китайска купа е от семейство Стив. Кафявият глинен буркан, където мама държи бонбони. Спящото куче с пантофите, което обикновено стои на камината. Моята зелена топка от стъкло. Всички се оказват на двора с изключение на кучето, което се разбива в оградата. Книгите се разтварят, когато ги изхвърлям навън. Страниците им пърхат като екзотични птици. Мятам сидитата и дивидитата като фрисби над съседската ограда. Нека Адам да ги пуска на новите си приятели от университета, когато умра. Юрган, чаршафи, одеяла — всичко навън. Шишенцата с лекарства и кутиите на шкафчето до леглото, чекмеджето със спринцовките. Мазилото за дерматит, течният крем. Кутията с бижутата.

Разрязвам топката за сядане, пръсвам по пода полиестеровите топчета и изхвърлям празния чувал на дъжда. Сега градината е осеяна с какво ли не. Тези неща ще покълнат и пораснат. Дърво с панталони. Лоза, натежала от обувки. По-късно ще метна и себе си и ще пусна корени на онова сенчесто място до бараката.

Все още нямам съобщение от Адам. Хвърлям телефона си през оградата в неговата градина.

Телевизорът е адски тежък. Гърбът ме боли. Краката ми се разтреперват. Влача го и го вдигам на килима, но усещам, че не мога да дишам, и се налага да спра. Стаята се накланя на една страна. Дишай. Дишай. Можеш да го направиш. Всичко трябва да изчезне.

Стоя на перваза на прозореца с телевизора.

И го мятам навън.

Трясък. Стъкло и пластмаса хвърчат из въздуха.

Това е. Всичко е отвън. Свърши се.

Татко влиза с гръм и трясък. Остава за момент неподвижен, с отворена уста.

— Чудовище! — прошепва отчаяно.

И аз запушвам ушите си.

Той приближава и ме хваща за раменете. Дъхът му мирише на застоял цигарен дим.

— Искаш да ме оставиш без нищо ли?

— Вкъщи нямаше никого.

— И по този случай реши да разрушиш къщата!

— Къде беше?

— До супермаркета. После отидох в болницата, но не те намерих. Всички полудяхме от притеснение.

— Не ми пука.

— Но на мен ми пука. И то много. Това ще отнеме и последните ти сили.

— Това си е моето тяло. Мога да правя каквото си искам с него.

— Значи вече не те е грижа за него, така ли?

— Не, писна ми от него. Писна ми от лекари, игли, кръвни проби и преливания. Писна ми да лежа в онова легло ден след ден, докато вие си живеете живота. Мразя ви. Мразя ви всички до един. Адам е на интервю в университета в Нотингам. Знаеше ли за това? Той ще остане тук години наред и ще прави каквото си иска, а аз след няколко седмици ще бъда под земята.

Татко се разплаква. Сяда на леглото, подпира глава с ръце и заридава като дете. Не знам какво да направя. Защо е по-слаб от мен? Сядам до него и го побутвам по коляното.

— Татко? Няма да се върна в болницата.

Той изтрива нос в ръкава и ме поглежда. Много прилича на Кал.

— Значи наистина ти е дошло до гуша?

— Наистина.

Слагам ръка на рамото му и той слага глава на моето. Галя косата му. Имам чувството, че се носим из морето на лодка без весла. През отворения прозорец подухва лек ветрец. Седим така с часове.

— Ако съм вкъщи, може и да не умра.

— Това ще е чудесно.

— Ще си взема годишните изпити. Ще се запиша в университета.

Той въздъхва, протяга крака напред и затваря очи.

— Великолепно.

— Ще си намеря работа и един ден може би ще имам деца. Честър, Мерлин и Дейзи.

Той отваря бързо очи.

— Бог да им е на помощ!

— Ти ще си дядо. Ще ви идваме често на гости. Ще ви посещаваме години наред, докато навършиш деветдесет.

— И после какво? Ще спреш да идваш?

— Не. После ще умреш. Преди мен. Както трябва да бъде.

Той не отговаря. Вечерният сумрак влиза през прозореца и ръката му потъва в сянката, сякаш изчезва бавно.

— Няма да живееш тук, а близо до морето, в по-малка къща. Аз ще имам ключове, защото ще те посещавам много често. Един ден идвам, както обикновено, но виждам, че завесите не са вдигнати и пощата е на пода пред вратата. Тичам към спалнята да видя къде си. Толкова съм щастлива, като те откривам да си лежиш спокойно в леглото, че се засмивам на глас. Но когато дърпам завесите, виждам, че устните ти са сини. Пипам бузите ти. И те са студени. Ръцете ти също. Викам те, повтарям името ти отново и отново, но ти не ме чуваш и не отваряш очи.

Татко сяда на леглото и се разплаква отново. Прегръщам го по-силно и го потупвам по гърба.

— Извинявай. Изплаших ли те?

— Не, не! — отдръпва се той и избърсва сълзите с ръка. — Ще отида да разчистя в двора, преди да се е стъмнило. Нали няма да побеснееш, докато съм навън?

— Няма.

Заставам до прозореца и го наблюдавам. Вали силно и той е с анорак и гумени ботуши. Взима метла и количката от бараката. Слага си работни ръкавици. Вдига телевизора. Изсипва счупените стъкла в количката. Взима един кашон и прибира в него книгите. Обира дори и скъсаните страници по оградата.

Кал се появява с ученическа униформа, раница и колело. Татко го посреща и го прегръща.

Кал оставя колелото и се захваща да помага на татко. Като истински ловец на съкровища вдига всяка джунджурия и я оглежда внимателно. Намира сребърната верижка, която ми подариха за рождения ден, и кехлибарената гривна. Открива и други глупави неща — охлюв, перце, красиво камъче. После вижда локва с кал и стъпва в нея. Татко го гледа и се усмихва. Подпира се на дръжката на метлата и се смее с глас.

Кал също се смее.

Дъждът барабани по стъклото и мокри главите и на двамата.