Джени Даунам
Преди да умра (42)

43.

Мама ме е раждала в продължение на четиринайсет часа. Календарът показва, че е било в най-горещия майски ден. Било е толкова топло, че през първите две седмици от живота си не съм носела никакви дрехи.

— Слагах те на корема си и спяхме с часове — разказва тя. — Беше толкова горещо, че не можехме да правим нищо друго, освен да спим.

Това преминава през съзнанието ми като шарада.

— Качвах те на автобуса и отивахме да се видим с баща ти през обедната почивка. Ти седеше в скута ми и зяпаше хората. Погледът ти беше толкова настойчив. Всички се учудваха.

Светлината е много ярка. Един огромен сноп лъчи влиза през прозореца и огрява леглото. Не се налага да мърдам, за да сгрея ръцете си на слънцето.

— Помниш ли, когато бяхме в Кромър и ти изгуби прекрасната си гривна на плажа?

Донесла е снимки и ги поставя пред очите ми една по една. Следобедната светлина и редовете от зелено-бели маргаритки.

Тебеширената светлина на зимата по градска къща.

Жълтите листа, калните обувки и голямата черна кофа.

— Помниш ли това?

Филипа ми каза, че накрая ще мога само да слушам хората, но не спомена, че докато говорят, ще виждам цветове.

Изреченията се вият из стаята като дъги.

Изведнъж се обърквам. Седя на леглото вместо мама, а тя е в него и умира. Дърпам завивките и виждам, че е гола, една сбръчкана старица с посивели косми по пубиса.

Разплаквам се за някакво куче, ударено от кола и погребано наблизо. Никога не сме имали куче. Това не са моите спомени.

Аз съм мама и препускам из града с пони, отивам на среща с татко. Той живее в общински блок; с понито влизаме в асансьора и се изкачваме на осмия етаж. Копитата му дрънчат, като че ходи по тенекия. И това ме разсмива.

Аз съм на дванайсет. Връщам се от училище и мама ме чака на прага. Облякла е палто, в краката й има куфар. Подава ми пощенски плик.

— Дай го на баща си, когато се прибере.

Целува ме за сбогом. Следя я чак до хоризонта, докато изкачи хълма и изчезне като облак дим.