Джени Даунам
Преди да умра (4)

4.

— Не обичаш ли бира? — пита ме Джейк.

Облегнал се е на мивката, а аз стоя нарочно близо до него.

— Предпочитам чай.

Той свива рамене, чуква бирената бутилка в порцелановата ми чаша, отмята глава и отпива голяма глътка. Наблюдавам подскачането на адамовата му ябълка, докато гълта, и забелязвам малък блед белег под брадичката му, тънка резка от отдавнашен инцидент. Джейк избърсва устни с ръкав, забелязва втренчения ми поглед и пита:

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Да.

— Добре.

И ми се усмихва. Усмивката му е хубава. Това ме радва. Ако е грозен, щеше да е много по-трудно.

Преди половин час двамата с Напушения ни въведоха в дома си, ухилени до уши. Усмивките им вероятно означаваха, че тази вечер са се справили добре. Зоуи ги предупреди да не си правят никакви илюзии, но въпреки това им дойдохме на гости, тя позволи на Напушения да й свали палтото и се смя на шегите му, прие джойнта, който той зави за нея, и се отцепи тотално.

Сега я виждам през вратата. Пуснали са тих, разтапящ душата джаз, загасили са лампата и танцуват бавно, като залитат леко. Едната ръка на Зоуи е във въздуха, държи цигарата, другата е пъхната отзад в колана на панталона му. Той я е прегърнал с две ръце и изглежда, че двамата се крепят взаимно да не паднат.

Докато пия чая в кухнята, изтрезнявам. Но трябва да продължа по плана си, това е важно за мен.

Изпивам го, оставям чашата на плота и се приближавам толкова близо до Джейк, че върховете на обувките ни се докосват.

— Целуни ме! — казвам и веднага осъзнавам, че звучи нелепо, но той като че ли няма нищо против. Оставя бирата и се навежда към мен.

Целуваме се леко, устните ни едва се докосват и аз по-скоро отгатвам, отколкото усещам дъха му. Винаги съм била сигурна, че ще бъда добра в целуването. Изчела съм всички списания, където се описва подробно как да избегнеш сблъсъка на носовете, какво да правиш с излишната слюнка и къде да сложиш ръцете си. Но не знаех как ще се почувствам, когато брадичката му се отърка лекичко в моята, когато ръцете му започват да галят нежно гърба ми и езикът му опитва вкуса на устните ми, преди да влезе в устата.

Целуваме се няколко минути, притискаме тела едно в друго и притихваме в прегръдките си. Радвам се, че съм с напълно непознат човек. Спокойна съм, ръцете ми поемат дръзко надолу към вдлъбнатината в основата на гърба му и го галят там. Колко здраво е тялото му, колко плътно и солидно!

Отварям очи, за да разбера дали му е приятно, но погледът ми бяга към сенките на дърветата, които ни гледат от прозореца в нощта. Малките черни клонки почукват по стъклото като пръсти. Затварям очи и се притискам още по-силно в него. Усещам желанието му през тънката червена рокля. Той простенва гърлено и прошепва:

— Хайде да се качим горе.

Опитва се да ме повлече към вратата, но аз слагам длани на гърдите му и задържам устрема му, докато се питам вътрешно.

— Хайде — прошепва той. — Ти също го искаш, нали?

Усещам ритъма на сърцето му с пръстите си. Той ми се усмихва и аз решавам, че го искам. Нали затова съм тук?

— Добре.

Той вплита горещи пръсти в моите и ме повежда през хола по стълбите. Зоуи се целува с Напушения. Гърбът й е залепнал за стената. Единият й крак е между неговите два. Когато минаваме покрай тях, те ни чуват и обръщат глави към нас. И двамата са разрошени и задъхани. Зоуи ми се изплезва палаво. Езикът й проблясва между устните като риба в пещера.

Пускам за малко ръката на Джейк и взимам чантата на Зоуи от дивана. Бъркам в нея и ровя. Усещам вторачените им погледи и леката усмивка по устните на Напушения. Джейк се обляга на рамката на вратата, чака. Вдига палец. Към тях, може би? Не го виждам. Не мога да намеря и презервативите, нямам представа какво да търся — кутия или пакет, защото не знам как изглеждат. За да приключа с неловката ситуация, решавам да взема със себе си цялата чанта. Ако Зоуи има нужда от презерватив, да дойде и да си го вземе.

— Хайде — обръщам се към Джейк.

Следвам го нагоре по стъпалата и за да запазя настроението си, се съсредоточавам върху полюшването на бедрата му. Не се чувствам много добре, замаяна съм и ми се повдига. Не очаквах, че изкачването на стъпала след момче ще ми напомни за болничните коридори. Може би просто съм уморена. Опитвам се да си спомня препоръките при позиви за повръщане — веднага идете на свеж въздух, отворете прозореца или бягайте навън, ако е възможно. Терапията залага на разсейването — прави нещо, каквото и да е, за да ангажираш вниманието си с друго.

— Ето тук — казва Джейк.

Стаята му е съвсем обикновена — малко помещение с бюро, компютър, захвърлени на пода книги, стол и единично легло. По стените има няколко черно-бели плаката, предимно на джаз изпълнители.

Той вижда, че се оглеждам, и казва:

— Може да оставиш чантата на пода.

Събира разхвърляните по леглото дрехи, изпъва юргана, сяда и потупва мястото до себе си.

Аз не помръдвам. Защото, ако седна, ще се наложи да угасим светлината.

— Ще запалиш ли свещта? — посочвам към свещника на бюрото му.

Той отваря едно чекмедже, вади кибрит и я запалва. После гаси лампата и сяда отново.

Аз се колебая. Пред мен стои истинско живо момче, гледа ме, чака ме. Това е моят момент, но аз не помръдвам. Сърцето блъска по гърдите му като бясно. Решавам, че единственият начин да мина през това, без да ме помисли за кръгла идиотка, е да се преструвам, че съм друг човек. И ето, аз съм Зоуи и започвам да разкопчавам копчетата на роклята й.

Той ме гледа внимателно, първото копче, после второто… Облизва устни с език. Третото копче.

И става.

— Дай на мен!

Пръстите му са бързи. Правил го е и преди. С друго момиче, в друга нощ. Чудя се къде ли е тя сега. Четвъртото копче, петото и малката червена рокля се плъзва от раменете ми, пада надолу и се приземява в краката ми. Прескачам я и заставам пред него само по сутиен и бикини.

— Какво е това? — мръщи се той и сочи към набръчканата кожа на гърдите ми.

— Бях болна.

— Какво ти беше?

Затварям устата му с целувка.

Сега съм гола и мириша различно — на мускус и на горещо. Неговият вкус също е различен — на дим и на нещо сладко. На живот, може би.

— Ти няма ли да се съблечеш? — питам с възможно най-близкия до този на Зоуи глас.

Той дърпа тениската си, вдига ръце и я сваля през главата. За няколко секунди очите му не могат да ме видят, но аз имам възможност да го огледам спокойно. Кожата по тесния гръден кош е осеяна с лунички, под мишниците му се вижда тъмна топка косми. Джейк захвърля тениската на пода и ме целува отново, докато се опитва, без да гледа, да разкопчае колана на дънките си с една ръка, но не успява. Отдръпва се, без да откъсва поглед от мен, разкопчава копчето и сваля ципа. Смъква дънките, прекрачва ги и застава пред мен по бельо. За миг ми се струва малко несигурен, колебае се, може би се срамува. Свалям поглед към краката му, невинни като маргаритки в белите чорапи, и ми се приисква да го окуража.

— Не съм го правила досега — казвам тихо. — Никога.

Пламъкът прави улейче в свещта и тя прокапва.

Той остава безмълвен за секунда, после поклаща невярващо глава.

— Уау! Това е страхотно!

Аз кимам.

— Ела!

Свирам се между раменете му. Там ми е уютно, успокояващо, дава ми надежда, че всичко ще мине добре. Ръката му е топла. Преди два часа дори не знаех името му.

Може би не трябва да го правим. Може би е достатъчно само да се сгушим един в друг и да заспим в прегръдките си. И тогава, може би, той ще се влюби в мен. Ще намери лекарство за болестта ми и аз ще живея вечно.

Но не.

— Имаш ли презервативи? — шепне в ухото ми. — Моите свършиха.

Хващам чантата на Зоуи обръщам я и изсипвам съдържанието й на пода в краката ни. Той си го намира сам, слага го на масичката до леглото и събува чорапите си.

Разкопчавам бавно сутиена си. Никога не съм заставала гола пред момче. Той ме гледа, като че ли ще ме изяде. Чудя се какво трябва да направя, откъде да започна. Чувам ясно ударите на сърцето си. Виждам колко му е трудно да задържи слиповете върху втвърденото си нещо, затова свалям бързо бикините, въпреки че треперя цялата. Сега и двамата сме голи. Като Адам и Ева.

— Всичко ще бъде наред — хваща ръката ми той и ме повежда към леглото, повдига завивките и ние се мушкаме отдолу. Юрганът е лодка. Бърлога. Нещо, под което мога да се скрия.

— Ще ти хареса — мълви той.

Започваме да се целуваме. Отначало бавно. Пръстите му мързеливо проследяват извивките на тялото ми и това ми харесва. Не бързаме, целуваме се нежно на примигващата светлина от свещта. Но това не продължава дълго. Целувките стават по-настойчиви, езикът му навлиза по-надълбоко, сякаш иска да стигне до най-съкровените ми места, но не може. Ръцете му сега са трескави, притискат и мачкат. Може би търси нещо конкретно? Непрекъснато повтаря „о, да, о, да“, но не мисля, че го казва на мен. Очите му са затворени, а устните му се разхождат по гърдите ми.

— Погледни ме! — казвам. — Искам да ме погледнеш.

Той се подпира на лакът и пита замаяно:

— Какво?

— Не знам какво да правя.

— Няма нужда да правиш нещо. Супер си.

Очите му са толкова тъмни, че не мога да го позная. Сякаш се е сменил с друг, а момчето, което познавах поне малко, е изчезнало някъде.

— Всичко ще бъде наред.

И отново се навежда над мен, целува врата ми, гърдите, стомаха, после лицето му изчезва от погледа ми.

Ръцете му също слизат надолу и аз не знам как да му кажа да не го прави. Отдръпвам се, но той не спира. Пръстите му ровят между краката ми и аз се задъхвам от шока, защото досега никой не ме е докосвал там.

Какво не ми е наред, че не мога да се справя с това?

Мислех си, че ще знам какво да правя, че съм наясно как ще протекат нещата. Но това тук се случва без моето участие, поне Джейк го прави така, а се предполага, че аз също трябва да съм в играта.

Сключвам ръце на гърба му и го потупвам нежно, сякаш е куче, което не познавам.

Той се отдръпва, сяда на леглото и пита:

— Всичко наред ли е?

Аз кимам.

Той се присяга към масичката и взима презерватива. Гледам го, докато го поставя. Прави го бързо. Явно е специалист по презервативите.

— Готова ли си?

Кимам отново. Струва ми се неучтиво да кажа „не“.

Той ляга, разтваря краката ми със своите и се притиска с цялата си тежест към мен. Всеки момент ще го почувствам в себе си и ще разбера за какво е цялата тази врява. Нали това беше идеята?

Докато червените неонови цифри на електронния му часовник се придвижват от три и петнайсет до три и деветнайсет, забелязвам много неща. Забелязвам, че си е подредил обувките до вратата. А вратата не е затворена добре. Забелязвам в далечния ъгъл на тавана странна сянка с формата на човешко лице. Прилича ми на онзи дебелак, когото видях една сутрин да тича надолу по улицата, а от него се лееше пот като от чешма. Мисля си за ябълка. Мисля си за безопасно място. Ако ми трябва безопасно място, трябва да го търся под леглото или в скута на мама.

Той се подпира с ръце на леглото, движи се бавно върху мен, лицето му е извърнато на една страна, очите му са плътно затворени. Значи, това е. Наистина се случва. Преживявам го в момента. Сексът.

Той свършва, а аз оставам да лежа неподвижно под него, чувствам се безсловесна и съвсем мъничка. Оставаме така известно време, после той ляга до мен и ме поглежда в тъмното.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

Не смея да го погледна, затова се приближавам и заравям лице дълбоко в него, крия се под рамото му. Знам, че се държа като пълна глупачка. Разплаквам се и го омазвам с лиги и сополи като бебе. Какъв ужас! Той рисува с пръстите си кръгове по гърба ми, шепне в ухото ми „шшшт“, накрая се надига и ме поглежда в очите.

— Защо плачеш сега? Нали няма да ми кажеш, че не си го искала?

Избърсвам сълзите си в чаршафа. Сядам, краката ми се люлеят от ръба на леглото. Обръщам му гръб и търся с поглед дрехите си. Те са като непознати сенки, разпръснати по пода.

Когато бях малка, татко обичаше да ме носи на раменете си. Бях толкова дребничка, че трябваше да ме държи с две ръце, за да не падна, и в същото време бях толкова висока, че можех да докосвам листата на дърветата. Никога не бих споделила това с Джейк. За него то няма да има никакво значение. Отдавна си мисля, че думите ни не достигат до хората. Може би нищо не достига до тях.

Пъхам крака в обувките и събирам разпилените неща от чантата на Зоуи.

— Не е нужно да си тръгваш — казва Джейк и се повдига на лакът. Гърдите му изглеждат бели на светлината на свещта.

— Така искам.

Той отново се отпуска върху възглавницата. Ръката му увисва надолу, пръстите му докосват пода и се свиват. После поклаща глава невероятно бавно.

Слизам долу. Зоуи спи на дивана. До Напушения. Двамата лежат с обърнати едно към друго лица и вплетени пръсти. Хваща ме яд, че й е било добре. Дори е облякла ризата му. Малката редица от копчета по гърдите й ме кара да си спомня за онази захарна къщичка от детската приказка. Коленича до тях и я потупвам лекичко по ръката. Кожата й е топла и аз започвам да я галя, докато накрая отваря очи. Примигва няколко пъти и пита шепнешком:

— Хей, свърши ли?

Кимам и неволно се усмихвам, което е доста странно. Тя се измъква от ръцете на Напушения, сяда и опипва пода с крак.

— Има ли нещо за събуждане?

Намирам кутия с кола, подавам й я, после отивам в кухнята и си наливам вода. Очаквам да ме последва, но тя остава в хола. Как бихме могли да говорим пред онзи? Изпивам водата, оставям чашата на плота, връщам се при нея и сядам в краката й. Тя взима едно листче, облизва го, слага отгоре му още едно, отново лиже, после ги навива умело и завъртва краищата им.

— Е — пита ме най-накрая, — как беше?

— Добре.

Между завесите се прокрадва лъч светлина и ме заслепява. Успявам да видя само блясъка на зъбите й.

— Добър ли беше?

Мислите ми се връщат горе при Джейк. Виждам пръстите му да докосват пода.

— Не знам.

Зоуи вдишва, оглежда ме любопитно, издишва.

— Трябва да свикнеш, за да ти е хубаво. Веднъж мама ми каза, че сексът е триминутно удоволствие. „И това ли е всичко? — помислих си тогава. — За мен ще бъде нещо повече.“ И наистина е така. Ако успееш да ги накараш да си мислят, че са велики, тогава става по-добре и за теб.

Ставам, отивам до прозореца и дърпам завесите. Уличните лампи все още светят. Утрото е далече.

— И го остави горе сам? — пита Зоуи.

— Да, защо?

— Защото е малко гадно. Трябва да се качиш и да го направите още веднъж.

— Не искам.

— Не можем да си тръгнем сега. Аз съм аут.

Тя гаси джойнта в пепелника, настанява се отново до Скот и затваря очи. Заглеждам се в повдигането и спадането на гърдите й. Струва ми се, че изминава цяла вечност. През прозореца наднича лъч електрическа светлина и очертава блестяща линия по килима. Малко по-натам има и друго килимче, овално напръскано в синьо и сиво, като морето.

Връщам се в кухнята и слагам чайника на котлона. На плота намирам лист хартия, на който е написано нещо. Сирене, масло, боб, хляб. Сядам на стола до масата и добавям: „шоколад «Бътърскоч», комплект шоколадови яйца“. Много обичам шоколадови яйца, особено онези за Великден. До Великден остават двеста и седемнайсет дни.

Не, трябва да съм малко по-голям реалист. Задрасквам „шоколадови яйца“ и пиша: „Шоколадов Дядо Коледа в червено-златиста обвивка и звънче около врата.“ Вероятността да го получа е далеч по-голяма. До Коледа остават сто и тринайсет дни.

Обръщам листа от другата страна и пиша: „Теса Скот“. Хубаво име с три срички, както казва татко. Ако успея да изпиша петдесет пъти името си върху листчето, всичко ще бъде наред. Започвам да пиша със съвсем дребни букви, като онези, с които феята на зъбите отговаря на детските писма. Китката ме заболява, чайникът започна да свири. Кухнята се изпълва с пара.