Джени Даунам
Преди да умра (18)

19.

На поляната има мъртва птичка, крачетата й са тънки като бъркалки за коктейл. Седя на шезлонга под ябълката и я наблюдавам.

— Определено мръдна — казвам на Кал.

Той спира с жонглирането, приближава се и се вглежда в нея.

— Това е от червеите в корема й — заявява след малко. — Вътре може да стане толкова горещо, че тези, които са в центъра, трябва да се придвижат към краищата, за да се охладят.

— Откъде ги знаеш тия работи?

Той свива рамене.

— От интернет.

Започва да побутва птицата с обувката си, докато коремът й се пука. Отвътре се изсипват стотици червеи, гърчат се по тревата, заслепени от слънчевата светлина.

— Виждаш ли? — казва той, кляка до тях и започва да рови с една пръчка. — Едно мъртво тяло си има собствена екосистема. При нормални обстоятелства за човешкото тяло са достатъчни девет дни, за да се разпадне и да изгние до кокал.

Вдига глава, поглежда ме и казва:

— Но това няма да се случи с теб.

— Защо?

— Обикновено се случва с убити и захвърлени навън хора.

— А с мен какво ще стане?

Имам усещането, че каквото и да каже, ще е вярно. Кал е велик магьосник, свързан с космоса. Но той вдига рамене и казва:

— Ще потърся информация и ще ти кажа.

После отива до колибата да вземе лопата.

— Пази птичката! — вика оттам.

Вятърът роши перушината на мъртвата птица. Тя е много красива, черна, с лъскави сини точки, като нефтени петна в морето. Червеите също са красиви. Бързат панически из тревата; търсят птицата, търсят се един друг.

Адам прекосява поляната и идва при мен.

— Здрасти. Как си?

Изправям гръб и се намествам по-удобно.

— Как дойде? Оградата ли прескочи?

Той клати глава.

— Не. На едно място има дупка.

Днес е с дънки, ботуши и кожено яке. Държи нещо зад гърба си.

— Заповядай — казва и ми подава букет от зелени горски листа. Между тях има яркооранжеви цветя. Приличат ми на фенери или на миниатюрни тикви.

— За мен ли са?

— За теб.

Направо ме заболява сърцето.

— Опитвам се да не събирам нови неща.

— Живите неща не се броят… предполагам — замисля се той.

— Те се броят още повече.

Адам сяда на тревата до стола ми и оставя цветята между нас. Земята е влажна. Ще намокри дънките му. И той ще настине. Не му го казвам. Не му казвам и за червеите. Искам да полазят в джобовете му.

Кал се връща с градинска лопатка.

— Садиш ли нещо? — пита го Адам.

— Мъртва птица — казва Кал и сочи към мястото, където лежи трупчето й.

Адам се навежда напред.

— Това е полска врана. Котката ли я хвана?

— Не знам, но ще я погреба — отвръща Кал и отива до задната ограда, намира място в цветната леха и започва да копае.

Земята е влажна като сурово тесто. Лопатката се удря в малките камъчета и звукът напомня на ходещи по чакъл обувки.

Адам откъсва няколко стръка трева и ги стрива между пръстите си.

— Съжалявам за това, което казах онзи ден.

— Няма нищо.

— Не се изразих правилно.

— Не, наистина, всичко е наред. Няма нужда да го обсъждаме.

Той кима сериозно, все още трие тревата между пръстите си, все още не поглежда към мен.

— Ти заслужаваш човек да се потруди за теб.

— Така ли?

— Да.

— Значи искаш да бъдем приятели?

— Ако ти искаш — поглежда ме той.

— И си сигурен, че си заслужава?

Прави ми удоволствие да гледам как се черви, как очите му шарят объркано из градината. Може би татко е прав и аз наистина се предавам на гнева.

— Да, мисля, че си заслужава — казва той.

— Тогава ти прощавам.

Протягам ръка и той я стиска. Неговата е толкова топла!

Кал идва при нас, целият омацан с кал и с лопатка в ръка. Прилича на млад откачен гробокопач.

— Гробът е готов — осведомява ни той.

Адам му помага да претърколят враната в лопатката. Тя е вкочанена и изглежда тежка. Удареното се вижда ясно — дълбока, червена рана отзад на врата. Главата й се люшка пиянски, докато я носят към дупката. Кал й говори тихичко:

— Бедната ми птичка! Хайде, време е да си починеш.

Мятам одеялото на раменете си и тръгвам след тях през тревата, за да видя какво ще направят. Едното око на птицата проблясва към нас. Гледа ни спокойно, дори с благодарност. Сега перушината й изглежда още по-тъмна.

— Какво се казва в такива случаи? — пита Кал, когато я слагат в дупката.

— Например, „Сбогом, птиче“ — предлагам аз.

Той кима.

— Сбогом, птиче. Благодаря ти, че дойде при нас. И късмет!

Натрупва отгоре й кал, но оставя главата й непокрита, в случай че птичката реши да хвърли последен поглед наоколо.

— Ами червеите? — пита той.

— Какво червеите?

— Няма ли да се задушат?

— Остави им отвор, за да дишат — съветвам го аз.

Той изглежда доволен от идеята, посипва главата на птичката с пръст и я покрива. После хваща една пръчка и прави дупка за червеите.

— Тес, събери малко камъни да украсим гроба.

Подчинявам се и тръгвам да търся камъни. Адам остава с Кал и му разказва, че враните са много дружелюбни и че тази врана сигурно има много приятели, които ще са му благодарни, че се е погрижил за нея.

Мисля, че се опитва да ме впечатли.

Тези два бели камъка са почти съвършени сфери. Ето и една раковина от охлюв. Червено листо. Меко, сиво перо. Вземам ги всичките в шепата си. Толкова са красиви, че трябва да се подпра на стената на бараката и да затворя очи.

Оказва се грешка. Сякаш пропадам в тъмна бездна.

По главата ми има пръст, студено ми е. Червеите ровят. Термити и мокрици пъплят към мен. Опитвам се да мисля за хубави неща, но е толкова трудно да изпълзя оттам. Отварям очи и се заглеждам в кривите пръсти на ябълковите клони. Между тях трепти сребриста паяжина. Продължавам да стискам камъните между топлите си ръце.

Всичко топло ще изстине. Ушите ми ще окапят. Очите ми ще се разтопят. Челюстта ми ще се вкочани. Устните ми ще се разтекат.

Идва Адам.

— Добре ли си? — пита уплашено.

Концентрирам се върху дишането. Навътре. Навън.

Но дишането води до обратното. Дробовете ми ще изсъхнат и ще се свият като книжно ветрило. Навън. Навън.

Той слага ръка на рамото ми.

— Теса?

Нито вкус, нито мирис, нито допир или звук. Нищо пред погледа ми. Пълна празнота завинаги.

Кал тича към нас.

— Какво става?

— Нищо.

— Имаш странен вид.

— Наведох се и ми се зави свят.

— Да доведа ли татко?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Свърши си погребението, Кал. Ще се оправя.

Давам му събраните неща и той изчезва. Адам остава.

Един кос прелита ниско над оградата. Сивото небе е осеяно с розови точици. Като сито. Дишай. Навътре. Навътре.

— Какво стана? — пита Адам.

Как да му обясня?

Той слага ръка на гърба ми. Не знам какво означава това. Пръстите му са уверени, движат се на малки нежни кръгове. Разбрахме се да бъдем приятели. Това ли правят приятелите?

Усещам топлината му през дебелото одеяло, през якето, пуловера и тениската. През кожата. Боли. Толкова силно боли, че не мога да намеря мислите си. Тялото ми забравя да прави друго, освен да усеща.

— Спри, Адам!

— Какво да спра?

Решавам да го разкарам.

— Просто си иди!

И веднага се чува шум, сякаш нещо много малко се чупи на хиляди парченца.

— Сигурна ли си, че искаш да си тръгна?

— Да, и не се връщай!

Той тръгва през тревата. Казва „довиждане“ на Кал и минава през дупката в оградата. Като изключим цветята до стола, все едно че изобщо не е идвал. Взимам букета. Оранжевите главици на цветята ми кимат мило, когато ги подавам на Кал.

— Ето ти за птичката.

— Супер!

Той ги слага върху влажната земя и ние заставаме един до друг, загледани в малкия гроб.