Джени Даунам
Преди да умра (1)

1.

Искам да си имам приятел. Да живее на закачалка в гардероба. Да мога да го извадя оттам, когато си поискам, и той да ме погледне, както момчетата по филмите гледат своите момичета, сякаш съм най-красивата на света. Да не говори много, но да диша тежко, докато съблича коженото яке и разкопчава дънките си. Да носи бели слипове и да е толкова готин, че да ми идва да припадна само като го видя. Да свали и моите дрехи и да прошепне: „Теса, обичам те. Обичам те ужасно много. Ти си прекрасна.“ Искам, докато ме съблича, да казва точно тези думи.

Сядам в леглото и паля нощната лампа. Намирам химикалка, но няма листове, затова пиша на стената зад мен: „Искам да почувствам тежестта на гаджето си върху мен.“ После лягам отново и поглеждам небето. Цветът му е странен — едновременно червен и тъмносив като въглен, сякаш денят се ражда от него сред локви кръв.

Подушвам наденички. В събота вечерята винаги е наденички. Към тях ще има пюре, зеле и лучен сос. Татко е попълнил фиш от тотото, Кал е избрал числата, двамата ще седнат пред телевизора и ще вечерят от подносите на коленете си. Ще гледат „Хикс фактор“, после „Стани богат“. След това Кал ще си вземе душ и ще си легне, а татко ще пие бира и ще пуши, докато стане време за лягане.

По-рано тази вечер той дойде в стаята ми. Отиде до прозореца, дръпна завесите и приседна на края на леглото. Аз задържах дъха си. Ако успееш да го задържиш достатъчно дълго, пред очите ти започва да танцува бяла светлина. Пресегна се, погали ме по главата и пръстите му започнаха да масажират нежно скалпа ми.

— Дишай, Теса — прошепна той.

Грабнах шапката от масата до леглото и скрих лицето си в нея. Той си тръгна.

Сега е долу, пържи наденички. Чувам цвърченето на мазнината и пръскането на соса в тигана. Нямам представа как е възможно звукът да достигне чак дотук, на втория етаж, но вече нищо не ме изненадва. Чувам Кал да сваля ципа на якето си, току-що се е върнал от магазина с горчицата. Преди десет минути татко му даде един паунд и каза:

— И не говори с непознати.

Той излезе, а татко остана на стъпалата и запали цигара. Чувах ясно шепота на падащите по тревата листа. Есента приближава с бързи крачки.

Кал е с маратонки. Въздухът в подметките им въздиша, докато изкачва стълбите и влиза в стаята ми. Правя се, че спя, но това не го смущава. Навежда се над мен и прошепва:

— Не ми пука дори и ако никога повече не ми проговориш.

Отварям очи и виждам точно пред мен лицето му.

— Знаех си, че се преструваш — ухилва се щастливо той. — Татко пита дали искаш къпини.

— Не.

— Какво да му кажа?

— Кажи му, че искам малко слонче.

Той се смее.

— Ще ми липсваш — казва и излиза, без да затвори вратата, и аз оставам на течение.