Джени Даунам
Преди да умра (30)

31.

Пролетта е мощна магия.

Синьо. Високото небе и пухкавите бели облачета по него. Въздухът през последните седмици е по-топъл и приятен.

— Тази сутрин зората беше някак по-различна — казвам на Зоуи. — Събуди ме.

Тя се размърдва на шезлонга.

— Щастливка! Аз се събудих от схванатия си крак.

Двете седим под ябълката. Зоуи взе одеялото от дивана и се зави, но на мен не ми е студено. Днес е един от онези топли мартенски дни, когато ти се струва, че земята тича към пролетта. Из поляната никнат маргаритки, лалетата подават глави край оградата. Дори мирише различно — на влажно, на сок.

— Добре ли си? — пита Зоуи. — Днес си особена.

— Концентрирам се.

— Върху какво?

— Върху знаците.

Тя изпъшква лекичко, взима рекламната брошура за ваканции из страната и в чужбина от ръцете ми и я разгръща.

— Аз ще се тормозя с това тогава. Кажи ми, като свършиш.

Никога няма да свърша.

Онази пролука между облаците, откъдето се сипе слънчева светлина.

И онази смела птица, която пори небето.

Знаците са навсякъде. Те ме държат в безопасност.

Кал също ги познава, но е много по-практичен от мен. Нарича ги „магии, които държат смъртта надалеч“.

Провесил е чесън навсякъде, има по една глава и на четирите ъгъла на леглото ми. На входната и на задната врата е поставил табелки „Влизането забранено“.

Снощи, докато гледахме телевизия тримата с Адам, той завърза краката ни за неговия с въже за скачане. Сякаш бяхме участници в надбягване на три крака. И каза:

— Никой не може да ви вземе, ако сте вързани за мен.

— Може и теб да вземат с нас.

Той сви рамене, явно това нямаше значение за него.

— Тогава няма да могат да те отведат и в Сицилия. Няма да знаят къде си.

Утре заминаваме със самолет. Цяла седмица на слънце.

Предизвиквам Зоуи с брошурата, прокарвам пръст върху вулканичния плаж с черен пясък, там, където морето се среща с планината, после соча кафенетата и пицариите. На една от снимките се вижда Етна, самотен, криещ в себе си огън връх.

— Вулканът е активен — съобщавам й. — През нощта от него хвърчат искри и когато вали, всичко се покрива с прах.

— Но няма да вали, нали? Сигурно ще е към трийсет градуса. — Тя затваря шумно брошурата. — Не мога да повярвам, че майка ти купи билет и за Адам.

— Татко също не може да повярва.

Зоуи се замисля за момент.

— Ти не включи ли в списъка си задачата да ги събереш отново?

— Под номер седем.

— Ох, ужасно е! — Хвърля изведнъж брошурата в тревата. — Стана ми мъчно.

— Това е от хормоните.

— По-мъчно, отколкото можеш да си представиш.

— Да, от хормоните е.

Тя поглежда отчаяно към небето, но веднага връща поглед към мен и се усмихва.

— Казах ли ти, че ще ми дадат ключовете след три седмици?

Мисълта за апартамента винаги я ободрява. Съветът се съгласи да й отпусне общинско жилище и сега мисли само за ремонти и обзавеждане. Казва ми, че ще й дадат ваучери за боя и тапети. Описва ми оживено как ще боядиса и изрисува стените в спалнята и какви тропически риби ще има в банята.

Учудващо, но докато говори, тялото й сякаш започва да се къдри по ръбовете. Опитвам се да следя плана й за кухнята, но тя вибрира толкова странно, сякаш е хваната в облак от мараня.

— Добре ли си? — пита отново тя. — Изглеждаш странно.

Изправям се на стола и започвам да масажирам скалпа си. Съсредоточавам мисълта си върху болката зад очите и успявам да я прогоня.

— Да извикам ли баща ти?

— Не.

— Искаш ли вода?

— Не. Стой тук. Връщам се след минутка.

— Къде отиваш?

Не виждам Адам, но го чувам. Обръща почвата, за да може майка му да засади цветя, докато ни няма. Чувам го, като натиска лопатата с обувките си, чувам и съпротивата на мократа земя.

Промушвам се през дупката в оградата. До ушите ми достига шепотът на пролетта — пъпките се разтварят, фините зелени клонки пробиват през кората и растат.

Адам е свалил пуловера си и сега е по потник и дънки. Вчера се подстрига и извивката на врата му от основата на косата, докъдето се свързва с рамото, е невероятно красива. Той забелязва, че го гледам, усмихва се, оставя лопатата и идва при мен.

— Здрасти!

Облягам се на него и чакам да ми стане по-добре. Той е топъл, кожата му е солена и мирише на слънце.

— Обичам те.

Тишина. Хваща ме страх. Исках ли да кажа това?

Той се усмихва с кривата си усмивка.

— Аз също те обичам.

Бързам да сложа ръка на устата му.

— Не го казвай, ако не го мислиш наистина.

— Наистина го мисля.

Дъхът му овлажнява пръстите ми. Той ги целува.

Заравям тези неща в сърцето си. Устните му под пръстите ми, вкусът им в устата ми. Имам нужда от тях, те ще ми бъдат талисман за оцеляване по време на това невъзможно пътуване.

Той прокарва пръст по лицето ми, от челото до брадичката, и минава по устните.

— Добре ли си?

Кимам бавно.

Адам се вглежда в мен леко объркан.

— Много си тиха. Да дойда ли при теб, когато свърша? Може да отидем на хълма с мотора, да му кажем довиждане за една седмица.

Кимам отново. Да. Той ме целува за довиждане. Устните му имат вкус на масло.

Минавам отново през дупката и се държа за оградата. Една птичка пее сложна песен, татко стои на задната стълба и държи в ръката си ананас. Това са добри знаци. Не бива да се страхувам.

Връщам се на стола си. Зоуи се преструва, че спи, но когато сядам, отваря едното си око.

— Чудя се дали щеше да го харесваш, ако не беше болна.

— Щях.

— Джейк е по-хубав от него.

— Адам е много по-хубав.

— Бас държа, че понякога ти лази по нервите. Говори глупости или иска да те чука, когато на теб не ти е до това.

— Не.

— Все пак е човек, нали? — сумти сърдито тя.

Как бих могла да й обясня? Как да обясня чувството от докосването на ръцете му по раменете ми през нощта? От начина, по който дишането му се променя, когато заспи? Целувката всяка сутрин, когато се събуди? Ръката му върху гърдите ми, която кара сърцето ми да бие?

Татко идва по пътеката, все още с ананаса в ръка.

— Трябва да дойдеш за малко, Филипа е тук.

Но аз не искам да влизам вътре. Стените ме притискат. Искам да остана под ябълката и да дишам пролетния въздух.

— Помоли я тя да дойде.

Той свива рамене и се връща в къщата.

— Трябва да ми вземат кръв за изследване — казвам на Зоуи.

Тя бърчи нос.

— Добре. И без това стана студено.

Филипа слага стерилните ръкавици.

— Любовната магия все още ли действа?

— Утре правим десет седмици.

— Десет седмици? Тя наистина направи чудеса за теб. Ще препоръчам на всичките си пациенти големи дози любов.

Тя вдига ръката ми към небето и почиства около катетъра с напоена в спирт марля.

— Приготви ли си багажа?

— Ще взема само няколко рокли. Сандали и бельо.

— И толкова?

— Какво друго ще ми трябва?

— Като начало — крем за слънце, шапка и дебела жилетка. Не искам да те лекувам от слънчево изгаряне, като се върнеш.

Харесва ми да се суети около мен. Тя идва редовно вече месеци наред. Предполагам, че съм любимата й пациентка.

— Как е Анди?

Тя се усмихва едва.

— Настинал е. Макар че, ако питаш него, е пипнал грип. Нали ги знаеш какви са мъжете?

Не знам, но кимам с разбиране. Питам се дали съпругът й я обича, дали я кара да се чувства красива, дали лежи до нея, запленен от тлъстите й рамене.

— Защо нямаш деца, Филипа?

Тя ме поглежда в очите, докато тегли кръв със спринцовката.

— Не успях да се преборя със страха.

После тегли втора спринцовка и прехвърля чистата кръв в епруветката, облива катетъра със салин и хепарин, прибира всичко в медицинската си чанта и става. За миг ми се струва, че ще се наведе и ще ме прегърне, но не го прави.

— Приятно изкарване — казва, — и не забравяй да ми изпратиш картичка.

Проследявам я с поглед по пътеката. На стъпалата се обръща и ми маха с ръка.

Зоуи идва при мен.

— Какво толкова търси в кръвта ти?

— Болест.

Тя кима дълбокомислено и сяда в шезлонга.

— Между другото, баща ти приготвя обяд. След няколко минути ще го донесе тук.

Едно листо танцува във въздуха. Една сянка пътува над поляната.

Навсякъде има знаци. Някои са твое дело. Други сами идват при теб.

Зоуи хваща ръката ми и я притиска до корема си.

— Тя рита. Сложи си тук ръката… не, тук. Ето сега. Усети ли?

Усещам бавно превъртане, сякаш бебето прави най-мързеливото салто на света. Не искам да махна ръката си. Искам да го направи отново.

— Ти си първата, която го усеща. Усети го, нали?

— Да.

— Сега си я представи — казва тя. — Ама наистина си я представи.

Често го правя. Нарисувала съм я на стената над леглото си. Рисунката не е голяма, но всички пропорции са спазени — крачетата, коремната област, обиколката на главата.

Номер десет от списъка ми. Лорън Теса Уолкър.

— Сега гръбначният стълб е вече напълно оформен — й казвам. — Трийсет и три пръстена, сто и петдесет стави и хиляда връзки. Клепачите са отворени, знаеш ли това? И ретината си е на мястото.

Зоуи примигва срещу мен, не може да повярва, че някой знае подобни неща. Решавам да не й казвам, че собственото й сърце бие два пъти по-бързо от обикновеното и всяка минута изхвърля шест литра кръв. Това може да я изплаши.

Татко идва по пътеката.

— Заповядайте, момичета — казва и слага на тревата между нас един поднос с две купички.

Салата от авокадо и червено цвекло. Нарязано киви и ананас. Купа с френско грозде. Зоуи хленчи:

— Няма ли някакъв шанс за хамбургер?

Той мръщи вежди, но разбира, че това е шега, и се усмихва.

— Ще изкарам косачката — казва в отговор и отива към бараката.

Адам и майка му се появяват през дупката.

— Прекрасен ден, нали? — вика отдалече Сали.

— Пролет — отвръща Зоуи с червена от цвеклото уста.

— Не и преди да превъртим часовника напред.

— Тогава е от замърсяването.

Сали поглежда разтревожено.

— Един човек каза по радиото, че ако спрем да караме автомобилите си, ще дадем на човечеството още хиляда години живот.

Адам се засмива и подрънква ключовете пред нея.

— Искаш ли тогава да отидем пеша до градинския център?

— Не. Искам да купя разсад. Няма да можем да го пренесем без нея.

Той клати многозначително глава, после се обръща към нас:

— Ще се върнем след около час.

Проследяваме ги с поглед, докато вървят по пътеката. На портата той се обръща и ми намига.

— Е, това вече ми идва в повече — мърмори Зоуи.

Не й обръщам внимание. Изяждам едно парче киви.

Вкусът му напомня за други светове. Облаците се трупат по небето като майски агнета в странно синьо поле. Слънцето се показва и се скрива. Всичко се мени непрекъснато.

Татко изкарва косачката от бараката. Покрил я е със стари кърпи и сега изглежда така, сякаш става от зимен сън. Преди за татко градината беше като религия. Садеше и подрязваше, привързваше цветята и поддържаше всичко в ред. Сега всичко е подивяло — тревата е пораснала, розите пълзят по бараката.

Със Зоуи му се смеем, когато косачката не пали, но той не се ядосва, свива рамене, за да покаже, че и без това не му се коси много. Влиза отново в бараката, излиза с градинска ножица и започва да оформя храстите на живия плет.

— Казах ли ти, че влязох в една група за бременни тийнейджъри? Там те черпят с кейк и чай, показват ти как да сменяш памперси и други полезни неща. Мислех, че ще е тъпотия, но се оказа весело.

Един самолет прекосява небето и оставя след себе си бяла следа. Друг самолет пресича следата и образува знак за целувка. Нито един от тях не пада.

— Слушаш ли ме? — пита Зоуи. — Като гледам отнесената ти физиономия, не ми се вярва.

Търкам очи, за да се съсредоточа. Тя разказва, че се е сприятелила с някакво момиче… терминът им за раждане съвпадал… и нещо за акушерката. Имам чувството, че ми говори от дъното на тунел.

Забелязвам, че копчетата на гърдите й са се обтегнали до скъсване.

Една пеперуда каца на пътеката и разтваря криле.

Прави слънчеви бани. Струва ми се рано за пеперуди.

— Сигурна ли си, че ме слушаш?

Кал влиза в двора. Захвърля колелото си на поляната и прави на бегом две обиколки на градината.

— Започва ваканцията — крещи като бесен, качва се на ябълката, заклещва колене между клоните.

Синята светлина от дисплея на телефона му примигва между листата. Има съобщение. Това ми напомня за съня ми от преди два дни. Там при всяко отваряне на устата ми от нея излизаше синя светлина.

Той отговаря на съобщението и веднага получава друго. После пристига още едно, и още едно, кацат на дървото като птички.

— Седми клас печели! — най-накрая ни съобщава щастливо. — В парка си направихме бой с водни пистолети срещу десети клас и спечелихме.

Кал намира мястото си в прогимназията. Има приятели и нов мобилен телефон. Пуска коса, защото иска да изглежда като скейтбордист.

— Какво ме зяпаш? — поглежда ме той, изплезва се, скача от дървото и изтичва вкъщи.

Градината потъва в сянка. Въздухът застудява. Вятърът издухва една опаковка от бонбон надолу по пътеката.

Зоуи потръпва.

— Мисля, че е време да си ходя. — Става и ме прегръща здраво, сякаш една от нас може да падне. — Много си гореща. Нормално ли е?

Татко я изпраща до портата.

Адам минава през дупката в оградата.

— Задачата е изпълнена — докладва той, примъква шезлонга по-близо до мен и сяда. — Изкупихме половината център. Похарчихме цяло състояние, но тя си пада по цветята. Иска да посади и подправки.

Запази магията за прогонване на смъртта. Дръж здраво ръката на гаджето си.

— Добре ли си?

Слагам глава на рамото му. Като че ли очаквам нещо.

В главата ми е пълно със звуци — далечно потракване на чинии от кухнята, шепот на листа, вой на автомобилен двигател от пътя.

Слънцето се втечнява, топи се бавно на хоризонта.

— Много си гореща! — Адам слага длан на челото ми, после на бузите, гали тила ми. — Не мърдай!

Оставя ме и хуква по пътеката към дома.

Светът се върти, вятърът фучи през клоните на дърветата.

Но аз не се страхувам.

Продължавай да дишаш, просто продължавай да дишаш. Лесно е — навътре, навън.

Странно как земята се надига, за да ме посрещне. Но е по-добре да съм долу. Докато лежа, мисля за името си. Теса Скот. Хубаво име с три срички. На всеки седем години телата ни се променят, всяка клетка се сменя. На всеки седем години ние изчезваме.

— Боже! Тя гори!

Лицето на татко изгрява над мен.

— Викай линейка!

Гласът му идва от много далеч. Искам да се усмихна. Да му благодаря, че е тук, но по някаква причина не мога да сглобя думите в изречение.

— Не затваряй очи, Тес! Чуваш ли ме? Остани при нас.

Аз кимам и небето се завърта с бясна скорост, като падане от покрив на висока сграда.