Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (93)

92

— Моля, обърнете колата — каза Мередит. — Не ми е позволено да напускам територията на академията. Когато ме помолихте да седна, помислих, че искате да говорите с мен за минута. Съжалявам, че сте оставили писмото на майка ми в другия си джоб, но то ще трябва да почака. Моля да ме върнете, господин…

— Стоп! Смяташе да използваш името ми, Мередит! Не те съветвам да го правиш. Можеш да се обръщаш към мен с името Бухала.

Тя го загледа стреснато и почувства как настръхва и я обзема страх.

— Не разбирам. Върнете ме обратно! — Мередит сграбчи дръжката на вратата. „Ако спре на светофар, ще скоча — помисли си тя. — Той е различен. Изглежда различен! Не, различен не е точната дума. Прилича на луд!“ Съмнения и въпроси, въпроси без отговори минаваха шеметно през ума й. Защо баща й я помоли да обещае, че няма да напуска Уест Пойнт? Защо искаше да си спомни къде е загубила четката си? Какво общо има всичко това с родната й майка?

Почувства, че скоростта на колата се увеличи и се отправят на север по шосе 218. Той превишава доста определеното ограничение, помисли си с надежда Мередит. О, Господи! Дано ги спре полиция. Боже, дано някой полицай да ги забележи! Обмисляше дали да грабне волана и да го завърти, но в обратната посока срещу тях минаваха коли и невинен човек можеше да бъде убит при тази нейна маневра.

— Къде ме водите? — попита Мередит. Нещо твърдо притискаше гърба й. Тя се наведе напред, но то продължи дай убива. Какво беше?

— Мередит, аз те излъгах, когато ти казах, че съм срещнал приятелка на майка ти на срещата. Аз срещнах майка ти там. Сега ще те заведа при нея да я видиш.

— Майка ми?! Джийн! Водите ме при нея?

— Да. А след това двете ще се присъедините към родния ти баща на небето. Ще си направите прекрасна среща, сигурен съм. Ти приличаш досущ на него. Или поне той изглеждаше така, преди да го размажа на пътя. Знаеш ли къде се случи това, Мередит? Близо до поляните за пикник в Уест Пойнт. Това е мястото, където умря баща ти. Сигурен съм, че случайно си минавала покрай гроба му. Името му е изписано на надгробния камък: Карол Рийд Торнтън младши. Щеше да се дипломира точно след една седмица. Чудя се дали ще ви погребат всички заедно? Ти и Джийни — до него. Няма ли да бъде прекрасно? Каква идилия!

— Баща ми е бил в Уест Пойнт и вие сте го убили?

— Разбира се, че го убих. Нима си мислиш, че беше честно той и Джийн да са толкова щастливи, а аз да зъзна отвън на студа? Мислиш ли, че това беше честно, Мередит!?

Бухала обърна глава и я загледа. Очите му блестяха. Устните бяха стиснати плътно една към друга и поради това устата му изглеждаше изчезнала под ноздрите.

Той е луд, помисли си тя.

— Не, сър, не изглежда честно — отговори, опитвайки се да запази гласа си спокоен. Не бива да му покаже колко е уплашена!

Бухала сякаш се поуспокои.

— Твоето уестпойнтско възпитание! „Да, госпожо“, „Не, сър“. Не съм ти казал да ме наричаш сър. Настоявам да ми казваш Бухала.

Подминаха отбивката за Сторм Кинг Маунтин и вече бяха в покрайнините на Корнуол. „Къде ли отиваме? — помисли си Мередит. — Дали наистина ще ме заведе при майка ми? Дали наистина е убил баща ми и има намерение да убие и нас? Какво мога да направя, за да го спра? Само без паника — нареди си тя. — Не се паникьосвай и не губи самообладание! Огледай се! Виж дали има нещо, което би могла да използваш, за да се защитиш! Може би някъде тук има бутилка вода. С нея бих могла да го ударя в лицето. Ще спечеля достатъчно време, за да стигна до ключа в стартера и да изгася двигателя. Сега покрай нас минават доста коли, все някой ще види борбата.“ Но като се огледа, не видя нищо, което да използва за тази цел.

— Мередит, мога да чета мислите ти. Не се мъчи да привлечеш внимание към себе си, защото, ако го направиш, няма да излезеш жива от тази кола. Имам оръжие и ще го използвам. Поне ще ти предоставя шанса да видиш с майка си, преди да умреш. Не бъди толкова глупава и не го отхвърляй.

Мередит вкопчи ръцете си една в друга. Какво притискаше така гърба й? Може би беше нещо, което щеше да й даде възможност да спаси себе си и живота на майка си? Много внимателно тя отпусна ръце и пъхна дясната зад гърба си. Поизправи се на седалката и я плъзна между възглавниците. Пръстите й докоснаха предмет, който й се стори познат.

Беше мобилен телефон. Трябваше да го издърпа, за да го освободи, а Бухала сякаш не забелязваше движението й. Сега пътуваха по улиците на Корнуол и той се оглеждаше на двете страни, сякаш се страхуваше, че ще бъде спрян.

Мередит бавно плъзна ръката си и хвана телефона. Отвори го, погледна надолу и набра с пръста си 91…

Не видя ръката му, но почувства как сграбчи врата й. Той я блъсна напред, като същевременно грабна телефона, свали прозореца от своята страна и го изхвърли на пътя.

След по-малко от десет секунди един камион за мляко мина върху него и го смаза на малки парченца пластмаса.