Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (27)

26

Джейк Перкинс преброи присъстващите на службата около гроба на Алисън Кендал. Бяха тридесет. Другите очевидно бяха предпочели да отидат направо на закуската. Той не ги упрекваше. Виновен беше дъждът. Краката му бяха подгизнали в меката, мокра трева. Няма нищо по-лошо от това да умреш в дъждовен ден, помисли си и си напомни да запише тази мъдра мисъл по-късно.

Кметът също не присъстваше, но директорът Доунс, въз пял вече щедростта и таланта на Алисън Кендал, сега предлагаше да прочетат молитва, която със сигурност щеше да задоволи всеки, с изключение на някой заклет атеист, ако случайно такъв бе сбъркал да дойде на службата.

Тя може и да е била талантлива, мислеше си Джейк, но всъщност щедростта й бе довела всички тези хора на гроба, с риск да си навлекат пневмония. Сещаше се обаче за един човек, който не е рискувал. Джейк се огледа още веднъж, за да бъде сигурен, че не е пропуснал присъствието на Лора Уилкокс. Не, тя определено не бе дошла. Всички останали обаче бяха тук. Джийн Шеридан стоеше близо до Доунс и без съмнение беше искрена в скръбта си. На няколко пъти попи сълзите си с кърпичка. Всички останали изглеждаха така, сякаш се молеха директорът да свърши по-бързо, за да влязат на сухо и да си поръчат „Блъди Мери“.

— Нека си спомним за нейните съученички и приятелки, които също спят вечния си сън — продължи тъжно Доунс. — Катерин Кейн, Дебра Паркър, Синди Ланг и Глория Мартин. Випускът, завършил преди двадесет години, създаде много преуспели хора, но никога преди него не е имало випуск с толкова много преждевременно отишли си от този свят.

Амин, каза си наум Джейк и реши, че със сигурност ще използва снимката на седемте момичета от масата за хранене, когато пише репортажа си за срещата. Вече имаше дори и заглавие. Доунс току-що му го подсказа: „Никога преди не е имало випуск с толкова много умрели“.

В началото на церемонията две ученички от втори курс раздадоха по една роза на всеки от присъстващите. Сега, след заключителните думи на директора, всички, един по един, поставиха своята роза в подножието на надгробния камък и тръгнаха да излизат от гробището към съседната сграда на училището. Колкото повече се отдалечаваха от гроба, толкова по-бързо вървяха. Можеше да прочете мислите им. „Ох, слава на Бога, че свърши. Направо щях да замръзна.“

Последна си тръгна Джийн Шеридан. Стоеше до гроба и вече не изглеждаше толкова тъжна, колкото замислена. Джейк забеляза, че доктор Флайшман спря до нея и я изчака. Шеридан посегна и докосна с ръка името на Алисън върху надгробния камък, сетне се обърна и Джейк видя, че очевидно се зарадва на доктор Флайшман. Двамата тръгнаха заедно към училището.

Преди да успее да я спре, една от второкурсничките му подаде роза. Той не беше много по церемониите, но реши, че ще остави розата при другите. Когато се наведе, забеляза нещо на земята. Наведе се и го взе.

Беше малко метално бухалче, дълго около един инч^[1]. Можеше да види с просто око, че не струва повече от няколко долара. Може би някое хлапе или защитник на природата, тръгнал на кръстоносен поход за спасяване на бухалите, го бе изтървал. Тъкмо щеше да го хвърли, когато промени решението си. Избърса значката и я пъхна в джоба си. Скоро беше Хелоуин. Щеше да я подари на детето на братовчедка си и да му каже, че е изкопал бухалчето специално за него от един гроб. Звучеше подобаващо зловещо.