Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (74)

73

— Джийн, имах съвсем основателна причина да питам на рецепцията дали си получила факс или не — започна спокойно Марк, когато отиде при нея в кафенето.

— Тогава ми я кажи — отговори му тя. Гласът й беше тих и спокоен, както и неговият.

Сервитьорката я бе настанила на същата маса, на която бяха седели предния ден. Но днес топлотата и чувството за интимност, с което бе пропита първата им среща, липсваха. Изражението на Марк беше тревожно и Джийн знаеше, че му бе прехвърлила съмненията и недоверието, които се зараждаха у нея.

Лили — по-точно Мередит, е в безопасност и скоро ще я види, мислеше си тя. Това беше важното. Алфата и омегата, които имаха значение сега. Но получаването на четката за коса миналия месец, после заплашителните факсове и червената роза на гроба на Рийд — всичко това я бе съсипало. Беше я изпълнило с тревога, от която се чувстваше разкъсана на части.

Би трябвало да получи последния факс вчера по обяд, помисли си Джийн, докато гледаше Марк. Имаше чувството, че се измерваха и проучваха, виждайки се днес в различна светлина. Мислеше, че може да вярва на Марк. Вчера бе толкова мил, разбиращ и загрижен, когато му разказа за Лили. А може би тайно се е подигравал зад гърба й?

Той също носеше екип за джогинг като нея. Неговият беше тъмнозелен и сякаш правеше очите му да изглеждат повече лешникови, отколкото кафяви. В тях се четеше тревога.

— Джийн, аз съм психиатър — започна Марк. — Моята работа е да се опитам да разбера как работи съзнанието. Знам, че си минала през достатъчно адски тревоги и без моя принос. Честно казано, надявах се, че ще продължиш да получаваш съобщения от оня, който ти ги праща.

— Защо?

— Защото това би било знак, че той или тя искат да поддържат връзка с теб. Сега вече, след като се чу с Лора, знаеш, че тя няма да нарани Лили. Но важното е, че тя се свърза с теб. Ето какво търсех вчера. Някой да се свърже с теб. И се разтревожих, когато ми казаха, че няма нищо. Защото това можеше да значи, че Лили наистина е в опасност.

Той я гледаше и тревогата му премина в удивление.

— Джийн, нима си помисли, че аз съм изпращал факсовете? Защото знаех, че онзи, който получи вчера късно следобед, е трябвало да пристигне по-рано? Наистина ли ти мина тази мисъл през ума?

Мълчанието й бе повече от красноречиво.

Вярваше ли му? — запита се Джийн. Не знаеше.

Сервитьорката застана до масата.

— Само кафе — поръча Джийн.

— Доколкото разбрах по телефона, не си яла нищо целия ден — рече Марк. — Някога в „Стоункрофт“ ти обичаше печен сандвич със сирене и домати. Все още ли го обичаш?

Тя кимна.

— Два печени сандвича със сирене и домати и две кафета — даде поръчката Марк. Изчака, докато сервитьорката се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не ги чува, и отново проговори: — Все още не си казала нищо, Джийни. Не знам дали това означава, че ми вярваш или не, или може би не си сигурна. Признавам, че намирам подозрението ти за ужасно обидно, но мога да го разбера. Просто ми отговори на следното: Все още ли си убедена, че Лора е изпращала факсовете и Лили е в безопасност?

Не бива да му казва за обаждането на Крейг Майкълсън, реши Джийн. Не можеше да си позволи да вярва на никого.

— Да, смятам, че Лили е в безопасност — отговори предпазливо тя.

Марк веднага разбра, че крие нещо.

— Бедната Джийн — рече той. — Не знаеш на кого да вярваш, нали? Не мога да те обвинявам. Но какво смяташ да правиш сега? Просто ще стоиш тук и ще чакаш, докато Лора се появи?

— Поне през следващите няколко дни — каза Джийн, опитвайки се да даде колкото е възможно по-неопределен отговор. — А ти?

— Аз ще остана до петък сутринта. После трябва да се връщам. Имам пациенти, които се нуждаят от мен. За щастие предаванията ми вече са записани, но повече не мога да отлагам работата по следващите. И освен това от петък стаята ми е резервирана от някой, който ще пристигне за конференцията на крушките, лампите или там каквото и да е.

— Ще бъдат наградени сто от най-добрите продавачи — обясни му Джийн.

— Много повече от нас — отбеляза Марк. — Надявам се всички тези сто да се върнат невредими по домовете си. Допускам, че ще отговориш на директора Доунс дали ще бъдеш на коктейла и снимките тази вечер.

— Не знам за какво говориш — изненада се Джийн.

— Той вероятно е оставил съобщение на телефона ти. Ако не, скоро ще го направи. От онова, което каза на мен, разбрах, че иска да даде вечеря, но Картър и Гордън били заети. Всъщност аз също съм зает. Баща ми отново иска да вечерям с него.

— Тогава да смятам ли, че е отговорил на въпросите, които каза, че ще му зададеш? — попита Джийн.

— Да. Джийни, ти знаеш само половината от историята. Заслужаваш да чуеш и останалата половина. Брат ми Денис умря един месец след като завърши „Стоункрофт“. През есента трябваше да отиде в Йейл.

— Знам за нещастието — каза Джийн.

— Ти знаеш само част от историята — поправи я Марк. — Тъкмо бях завършил осми клас в „Свети Томас“ и през септември постъпвах в „Стоункрофт“. Родителите ми подариха на Денис кабрио за завършването. Ти най-вероятно не си го познавала, но той изпъкваше във всичко. Беше първи по успех в училище, капитан на бейзболния отбор, председател на ученическия комитет. Красавец, изглеждаше страхотно, беше весел, имаше чувство за хумор и беше истински готин пич. След четири помятания, майка ми бе успяла да роди своето златно отроче.

— Което означава, че ти е било трудно да се съревноваваш с него — отбеляза Джийн.

— Знам, че хората си мислеха точно това. Но Денис се държеше чудесно с мен. Много го обичах. Той беше моят по-голям брат, моят герой. Обожавах го и го боготворях.

Стори й се, че говори повече на себе си, отколкото на нея.

— Играехме заедно тенис. Научи ме да играя голф. Вземаше ме със себе си в колата си и понеже непрекъснато го молех, започна да ме учи и да карам.

— Но ти си бил на не повече от тринадесет или четиринадесет години?

— Бях на тринадесет. О, никога не карах на улицата, разбира се, а и той винаги седеше до мен. Къщата ни бе на подходящо място, не беше опасно. В следобеда на инцидента цял ден бях мрънкал на Денис да покарам. Накрая, около четири часа, той ми хвърли ключовете и каза: „Добре, влизай в колата. Идвам веднага.“ Седнах и зачаках. Броях минутите и мечтаех как ще се превърна в най-великия шофьор на пистата. Тогава се появиха няколко негови приятели и Денис отиде да поиграе малко баскетбол с тях. „Обещавам ти, само няколко коша. След час ще караш — извика той. — Изгаси мотора и дръпни ръчната спирачка.“ Бях разочарован, направо побеснях. Влязох в къщата и треснах вратата. Майка ми беше в кухнята. Казах й, че ще се радвам, ако колата на Денис се изтъркаля по хълма и се разбие в оградата. След четиридесет минути тя наистина се изпързаля надолу. Баскетболното игрище беше в началото на пътя. Другите момчета успяха да се разпръснат. Денис не можа да избяга.

— Марк, ти си психиатър. Трябва да знаеш, че вината не е била твоя.

Сервитьорката се върна със сандвичите и кафето. Марк отхапа от сандвича и отпи от кафето. Джийн можеше да види съвсем ясно как се бори с чувствата, които го измъчваха.

— Разумът ми казва същото. Но никой от родителите ми след това не се отнасяше по същия начин с мен. В очите на майка ми Денис беше едва ли не младенецът Христос. Мога да я разбера. Той притежаваше всичко. Беше така надарен! Чух я да споделя с татко, че аз сигурно нарочно не съм дръпнал ръчната спирачка, не за да нараня Денис, а защото съм се надявал да му го върна заради това, че ме е разочаровал.

— И какво каза баща ти?

— По-важното е какво не каза. Очаквах, че ще ме защити, но той не го направи. Тогава едно хлапе ми подшушна, че майка ми многократно заявявала как би предпочела Бог да вземе мен, а не Денис, ако е трябвало да прибере едно от момчетата й.

— Чух тази история — потвърди Джийн.

— Ти порасна, като през цялото време искаше да избягаш от родителите си, Джийн. Аз също. Чувствах, че двамата имаме сходна съдба. И двамата се хвърлихме отчаяно да получим високо образование и държахме устата си затворена. Виждала ли си родителите си?

— Баща ми живее на Хаваите. Посетих го миналата година. Има приятелка, която е много мила, но той твърди, че съсипаният му брак го е излекувал завинаги от желанието да тръгне отново към олтара. Прекарах няколко дни по Коледа с майка си, която сега изглежда истински щастлива. Тя и съпругът й няколко пъти вече ми идват на гости. Трябва да призная, че когато гледам как двамата се държат за ръцете и се гледат влюбено, и си спомня поведението й към баща ми, ми се струва, че съм изиграна. Предполагам, че всъщност негодувам, особено от факта, че когато бях на осемнадесет години, не смеех да се обърна за помощ към тях.

— Майка ми умря, когато бях в медицинския факултет продължи Марк. — Не ми казаха, че е получила удар и че е толкова болна. Бих могъл да скоча в самолета и да се върна, за да си взема последно сбогом с нея. Но тя не го поиска. Всъщност казала, че не желае да ме вижда. Приех го като окончателно отхвърляне. Не дойдох на погребението й. След това никога не се върнах у дома и с баща ми не поддържахме връзка цели четиринадесет години. — Той сви рамене. — Може би затова реших да стана психиатър. Доктор, лекуващ себе си. Все още се опитвам.

— Какви бяха въпросите, които зададе на баща си? Каза ми, че ти е отговорил.

— Първият бе защо не ме повика, когато майка ми е умирала.

Джийн хвана чашата с две ръце и я вдигна.

— Той какво ти отговори?

— Обясни ми, че мама била напълно заблудена. Малко преди да получи сърдечния удар, ходила на психиатър, според когото по-малкият й син нарочно е освободил ръчната спирачка, защото е ревнувал брат си и е искал да му отмъсти. Тя винаги бе вярвала във възможността аз да съм го направил, но психиатърът бе сложил капака. Това може би е причинило и сърдечния удар. Искаш ли да чуеш другия въпрос, който му зададох?

Джийн кимна.

— Майка ми не понасяше никакъв алкохол, а татко обичаше да си пийва в късния следобед. Обикновено се промъкваше в гаража, където криеше бутилката на един рафт зад кутиите с блажна боя, като се преструваше, че чисти вътрешността на колата, а всъщност си устройваше малък коктейл. Понякога сядаше в колата на Денис и си пийваше там. Знам, че дръпнах ръчната спирачка. Абсолютно сигурен съм в това. Знам, че Денис не се е приближавал до колата, защото играеше баскетбол с приятелите си. Майка ми беше в кухнята и без съмнение не е припарвала до кабриото. Попитах баща ми дали е седнал в колата на Денис онзи следобед, за да глътне няколко скоча, и ако е така, дали не мисли, че е възможно случайно да е освободил спирачката.

— И той какво ти отговори?

— Призна, че е бил в колата и е излязъл от нея минута преди тя да потегли надолу. Нямал смелостта да каже това на майка ми, дори когато онзи психиатър е отровил душата й с твърдението си, че най-вероятният виновник съм аз.

— Защо според теб ти се е изповядал сега?

— Разхождах се миналата нощ из града, мислейки за това как хората изживяват живота си с нерешени проблеми и конфликти. Моята книга е пълна със случаи на пациенти, които са жив пример за това. Когато видях колата на баща ми на пътеката — на същата пътека, от която онази кола потегли надолу, реших да вляза и след четиринадесет години мълчание да изкопча истината от него.

— Видял си го снощи и ще го видиш тази вечер. Това значи ли, че сте се сдобрили?

— Той скоро ще стане на осемдесет, Джийн, и не е добре. Живял е в лъжа цели двадесет и пет години. Почти е въодушевен, като говори как иска да оправи всичко заради мен. Разбира се, че не може. Но да го виждам, може би ще ми помогне да разбера и да простя. Да оставя миналото зад себе си. Той е прав за факта, че ако майка ми бе разбрала, че е пил в колата и е причинил нещастието, още същия ден щеше да го изрита от къщи.

— Вместо него, тя изрита теб.

— Което съответно се прибави към чувството ми за неадекватност и провал, което ме преследваше в „Стоункрофт“. Опитвах се да бъда като Денис, но със сигурност не бях такъв хубавец. Не бях атлет, не бях лидер. Единственото време, през което съм преживявал нещо като приятелство, бе, когато работехме с няколко от момчетата вечер в последния клас. Сетне излизахме и ходехме да ядем пица. Вероятно добрата страна на моята история е, че ме научи на състрадание към децата с проблеми, и като възрастен се опитвам да направя пътя им по-лек и гладък.

— Според отзивите, които чувам, вършиш добре работата си.

— Надявам се. Продуцентите искат да преместим шоуто в Ню Йорк, предлагат ми да се присъединя към персонала на Нюйоркската болница. Мисля, че съм готов да направя тази промяна.

— Ново начало? — попита тя.

— Точно така. А онова, което не може да бъде забравено или простено, поне може да бъде оставено в миналото. — Той вдигна чашата си. — Ще пием ли за това, Джийн?

— Да, разбира се.

„Колкото и зле да бях наранена аз, ти си преживял нещо още по-лошо, Марк — помисли си с тъга тя. — Моите родители бяха прекалено заети да се заяждат и да се мразят един друг, за да разберат какво ми причиняват. А твоите са ти внушили, че предпочитат брат ти пред теб, а баща ти нарочно е оставил майка ти да вярва в нещо, което не е можела да ти прости. Какво е причинило това на душата ти?“

Инстинктът й подсказа да протегне ръка и да хване неговата, същия жест, с който той я успокои вчера. Но нещо я възпря. Просто не можеше да му вярва. Тогава осъзна, че иска да го пита още нещо.

— Марк, какво си работел вечер в последния клас?

— Бях чистач. Екипът ни почистваше сградата, която след години изгоря. Бащата на Джак Емерсън ни осигури тази работа. Сигурно не си била на масата, когато онази вечер се шегувахме по този повод. Всяко едно от момчетата, удостоени с почести и медали сега, е въртяло метлата и парцала и е изпразвало кошчетата за боклук.

— Всички? — попита удивено Джийн. — Картър, Гордън, Роби и ти?

— Точно така. О, да, имаше и още един. Джоуел Нийман, така нареченият Ромео. Всички работехме заедно с Джак. Не забравяй, ние бяхме онези, които нямаха талант за спорт и не пътуваха с отбора. Бяхме аутсайдери, но идеално ставахме за тази работа. — Той замълча за миг. — Почакай. Ти трябва да я знаеш тази сграда. Нали беше пациентка на доктор Конърс?

Джийн почувства как тялото й се вкамени като буца лед.

— Не съм ти казвала такова нещо, Марк.

— Трябва да си. Откъде ще го зная?

Откъде наистина? — зададе си същия въпрос Джийн, докато ставаше и буташе стола си назад.

— Марк, имам да проведа няколко разговора. Нали нямаш нищо против да не дочакам сметката?