Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (25)

24

Джейк Перкинс остана до късно, за да напише статията си, посветена на банкета, за „Стоункрофт Газет“. Домът му на Ривър банк Лейн гледаше към Хъдсън и той високо ценеше този изглед, така както ценеше няколко неща в живота си. На шестнадесет години се смяташе за нещо като начинаещ философ, талантлив писател и добър ученик, проницателно изучаващ човешкото поведение.

В момент на дълбокомислено разсъждение Джейк реши, че приливите и вълните на реката символизират настроенията и страстите на хората. Той обичаше да включва подобни, според него задълбочени умотворения в новинарските си истории. Знаеше, разбира се, че статията, която иска да напише, никога няма да мине през ситото на господин Холанд, учителя по английски, който бе и главен редактор, и цензор на вестника. Но за свое собствено удовлетворение Джейк седна и написа онова, което искаше, преди да напише онова, което трябваше.

„Доста овехтялата банкетна зала на позападналия «Глен-Ридж Хаус» бе леко поосвежена от сините и бели знамена на гимназията «Стоункрофт». Храната, естествено, беше ужасна, започвайки с нещо, което би трябвало да мине за коктейл от морски дарове, последвано от филе миньон, което хрускаше като пясък между зъбите, гарнирано с леко претоплени пържени на тиган картофи, които съвсем успешно можеха да се използват като смъртоносно оръжие, и повехнали зърна боб. Разтопеният сладолед с шоколадов сос бе венецът на опита на главния готвач да поднесе изискана вечеря.

Жителите на града се присъединиха към събитието в чест на завършилите преди двадесет години възпитаници, които някога са живели в Корнуол. На всички бе известно, че Джак Емерсън, председателят на инициативния комитет и движеща сила на срещата, има и друга цел, скрита зад усилието му да събере в братска прегръдка бившите си съученици. Банкетът също така бе посветен на събирането на помощи за осъществяване строителните планове на «Стоункрофт». Те включват една пристройка, която ще бъде издигната върху земя, притежавана от Емерсън, и построена от предприемач, известен като негов човек.

Шестимата удостоени с медал за постиженията си седяха на трибуната редом до кмета Уолтър Карлсон, директора на «Стоункрофт» Алфред Доунс и част от управителния съвет…“

Имената им нямаха значение за тази версия на статията, реши Джейк.

„Лора Уилкокс беше първата, която получи медал «Изтъкнат възпитаник на гимназията». Златистата й рокля от ламе накара почти всички присъстващи мъже да не чуят нито дума от онова, което каза. А то бе от рода на баналностите колко била щастлива, че прекарала детството си в този град. Тъй като никога не се е връщала тук и никой не е виждал очарователната мис Уилкокс да се разхожда по главната или да спира в наскоро откритото студио да си направи татуировка, спомените й бяха посрещнати с вяли ръкопляскания от учтивост и няколко многозначителни подсвирквания.

Доктор Марк Флайшман, психиатър и телевизионна звезда, произнесе скромна, съдържателна и добре приета от публиката реч, в която предупреди родители и учители за задължението им да работят върху морала и възпитанието на децата си. «Светът ги очаква с нетърпение, за да ги унищожи. Вашата задача е да ги подготвите за борба, като ги накарате да се чувстват добре, дори и да им поставяте подходящи и приемливи ограничения».

Картър Стюарт, драматургът на мрачни «ъндърграунд» пиеси, произнесе реч на две нива, в която заяви, че жителите и учениците, които е използвал като прототипове за героите в своите пиеси, в момента присъстват в банкетната зала. Той също така влезе в противоречие с доктор Флайшман, като оповести, че баща му твърдо вярвал в старите ценности и правила за възпитание, и се съгласи, че спестяването на боя при децата само ги разглезвало. След което благодари на покойния си татко, че е бил такъв праволинеен привърженик на «камшичената правда», и изтъкна, че благодарение на неговото възпитание е придобил онова мрачно отношение към живота, което сега му служело изключително добре.

Речта на Стюарт бе посрещната с нервен смях и вяли, кратки ръкопляскания.

Комикът Роби Брент развесели публиката с много живите и смешни имитации на учителите, които преди години така го били наплашили, че ще се провали, та той наистина щял да загуби стипендията си за «Стоункрофт». Един от тези учители присъстваше и се усмихваше на безмилостната пародия на Брент на неговите жестове и маниери, както и на убийствената имитация на гласа му. Но госпожица Ела Бендър, желязната шефка и страшилище на математическия отдел, едва не се разплака при безжалостното и злостно изпълнение на Брент, който перфектно пародира нейния писклив глас и нервен кикот.

— Аз бях най-малкият и най-некадърният от фамилията Брент — каза в заключение Роби. — Вие никога не ми позволихте да забравя това. Хуморът стана моята защита, за което ви благодаря.

След което премига с очи и присви устни точно както директор Доунс го прави и до ден-днешен и му връчи чек от един долар — своя принос към фонда за строителството.

Аудиторията ахна, той извика: «Шегувам се» и размаха чек за десет хиляди долара, който връчи церемониално на Доунс.

Част от присъстващите решиха, че това е страшно смешно. Друга част, като доктор Джийн Шеридан, бяха потресени от шегите на Брент. По-късно тя сподели, че според нея хуморът не бива да бъде жесток.

Гордън Амори, нашият некоронован цар на кабелната телевизия, беше следващият оратор.

— Аз така и не се сприятелих с никого в «Стоункрофт» — откровено сподели той. — Не можете да си представите колко горещо се молех да получа възможност да стана атлет — което доказва старата поговорка «Внимавай за какво се молиш. Може и да се сбъдне». Слава Богу! Благодарение на жестокото прогонване от футболния отбор станах телевизионен наркоман, след което започнах да анализирам глупостите, които слушах и гледах на екрана. След време осъзнах, че мога да обясня защо някои програми или предавания, или комедии, или драми стават, а други не. Това беше началото на кариерата ми. Тя е основана върху отхвърляне, неодобрение и болка. Преди да си тръгна обаче, позволете ми да опровергая един слух. Аз не запалих пожара в дома на родителите ми нарочно. Пушех цигара и не забелязах, че след като изключих телевизора и си легнах, едно въгленче е паднало зад празната кутия от пица, която майка ми бе забравила на дивана.

Преди аудиторията да има време да реагира, господин Амори връчи чек от 100 000 долара за новата постройка на директора Доунс с думите:

— Нека работата по формиране на мозъци и сърца в гимназията «Стоункрофт» да продължава и в бъдеще.“

Със същия успех би могъл да каже: „Вървете да се удавите в езерото“, помисли си Джейк, спомняйки си как Амори бе седнал на мястото си на трибуната със самодоволна усмивка.

„Последният удостоен, доктор Джийн Шеридан, говори за детството си в Корнуол, градът, който е бил територия на богатите и привилегированите почти сто и петдесет години.

— Като ученичка със стипендия знаех, че ще получа отлично образование в «Стоункрофт». Но извън сградата на училището имаше и друго място, което предлагаше богат материал за учене — този град и околностите му. Точно там оцених историята, която оформи бъдещия ми живот и кариера. За което съм му вечно благодарна.“

Доктор Шеридан не каза, че е била щастлива тук, нито спомена, че всички жители от едно време сигурно все още помнят семейните войни на родителите й, които оживявали и развеселявали града, помисли си Джейк Перкинс, нито че често избухвала в плач по време на час след някои от схватките в тези войни, получили по-широка публичност.

Е, утре беше последният ден на цялата дандания, помисли си Джейк, като се протегна и отиде до прозореца. Светлините от Колд Спринг, градчето от другата страна на Хъдсън, бяха леко размити заради падналата мъгла. Дано утре да се вдигне, помисли си той. Щеше да отрази заупокойната служба на гроба на Алисън Кендал и сетне да отиде на кино. Беше подочул, че имената на другите четири момичета, завършили гимназията и умрели, също щели да бъдат почетени на службата.

Джейк се върна на бюрото си и погледна снимката, която бе изровил, след като бе покопал из архивите. По невероятен обрат на съдбата и петте покойници не само бяха споделяли една и съща маса през последната година в гимназията заедно с две от присъстващите почетни гостенки — Лора Уилкокс и Джийн Шеридан, но бяха умрели в реда, в който бяха седели.

Което означаваше, че Лора Уилкокс трябва да бъде следващата, помисли си отвлечено Джейк. Можеше ли това да е просто случайно и странно съвпадение, или някой се бе погрижил да стане така? Но подобно предположение беше лудост! Тези жени бяха намерили смъртта си в период от двадесет години, по различни начини и на различни места в цялата страна. Една от тях дори беше карала ски и най-вероятно бе попаднала на лавина. Тялото й така не било намерено.

Съдба. Беше съдба и нищо друго, реши Джейк.