Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (38)

37

Тя сигурно вече е получила факса. Все още не знаеше защо му бе приятно да я измъчва, особено сега, след като реши, че ще я убие. Защо завърташе ножа в раната, като заплашваше Мередит, или Лили, както Джийн наричаше дъщеря си? Почти двадесет години тайната за нейното раждане и за осиновителите й бе един от онези дребни факти, които изглеждат безполезни, като подаръците, които не можеш да върнеш, но никога няма да свалиш от рафта.

Едва когато срещна родителите на момичето на един обяд миналата година и разбра кои са, направи така, че да завържат приятелски отношения. През август дори ги покани да му гостуват, като доведат и Мередит, която бе във ваканция. Тогава му дойде наум и идеята да вземе нещо, което може да бъде доказателство за произхода й. Нещо, което би могло да се използва за ДНК анализ.

Възможността да открадне четката й за коса му бе поднесена на тепсия. Всички бяха в басейна, когато мобилният й телефон иззвъня, докато тя решеше косата си след плуване. Мередит отговори на повикването и се отдалечи, за да говори насаме. Той пъхна четката в джоба си и сетне се смеси с гостите. На другия ден изпрати първото си съобщение заедно с четката на майка й, на Джийн.

Да притежава силата да се разпорежда с живота и смъртта, беше страхотно изживяване! Беше го изпитал, докато наказваше петте момичета от масата, както и когато убиваше много други жени, случайно избрани. Чудеше се кога ли ще открият тялото на Хелън Уилан. Дали не бе допуснал грешка, като сложи бухала в джоба й? Досега бе оставял символа си само на тайни, скрити места. Винаги незабележим, винаги ненатрапчив. Както миналия месец, когато мушна едно бухалче в кухненското чекмедже в къщичката край басейна, където бе изчакал появата на Алисън.

Светлините в къщата бяха изгасени. Той извади от джоба си очилата за нощно виждане, пъхна ключа в ключалката, отвори задната врата и влезе вътре. Затвори я и я заключи, след което премина през кухнята към задното стълбище и безшумно се изкачи по стълбите.

Лора беше в спалнята, която бе нейна преди семейството й да се премести на Конкорд Авеню, когато бе на шестнайсет. Беше вързал ръцете и краката й и бе натикал един парцал в устата й. Тя лежеше на леглото, а златистата й вечерна рокля проблясваше в тъмнината.

Не беше го чула да влиза в стаята, така че, когато се надвеси над нея, долови ужасената й въздишка.

— Върнах се, Лора — прошепна той. — Радваш ли се?

Тя се опита да се отдръпне от него.

— Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на-на-на дървото — прошепна той. — Мислеше си, че е много смешно да ме имитираш, нали? Сега мислиш ли, че е смешно, Лора?

Благодарение на очилата за нощно виждане зърна ужаса в очите й. От гърлото й излезе сподавен звук, когато поклати глава в знак на отрицание от ляво на дясно.

— Това не е правилният отговор, Лора. Ти трябва да мислиш, че е смешно. Всички момичета смятахте, че е много смешно. Покажи ми, че мислиш така. Покажи ми!

Този път тя започна да клати главата си нагоре-надолу. С едно бързо движение той дръпна парцала.

— Не повишавай глас, Лора — прошепна. — Никой няма да те чуе, но ако извикаш, ще сложа тази възглавница върху лицето ти и ще я държа, докато… Разбираш ли ме?

— Моля те — промълви Лора. — Моля те…

— Не, Лора, не искам да ми се молиш. Искам да ме имитираш, като повториш думите ми, след което искам да се смееш.

— Аз… аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на-на-на дървото.

Той кимна доволен.

— Правилно. Ти си чудесна имитаторка. Сега си представи, че си заедно с момичетата на масата и се кикотите, и се хилите, и ми се подигравате. Искам да видя как се забавлявахте, след като ти ме правеше за смях.

— Не мога… съжалявам…

Той вдигна възглавницата и я наведе многозначително над лицето й.

Лора отчаяно започна да се смее. Беше писклив, накъсан, истеричен смях.

— Ха… ха… ха… — От очите й се стичаха сълзи — Моля те…

Той сложи ръка върху устата й.

— Щеше да ме наречеш по име. Това е забранено. Но можеш да ми казваш Бухала. Ще трябва да се упражняваш, за да имитираш по-добре как са се забавлявали момичетата. Сега ще ти отвържа ръцете и ще ядеш. Донесъл съм ти супа и хляб. Нали съм много добър? Сетне ще ти позволя да използваш банята. А след това, когато отново си в легнало положение, ще набера номера на хотела от моя мобилен телефон. И ти ще кажеш на дежурния, че си с приятели, че все още не си решила какво ще правиш, така че да запазят стаята ти. Разбра ли ме, Лора?

Отговорът й бе почти недоловим.

— Да.

— Ако се опиташ по някакъв начин да поискаш помощ, ще умреш моментално. Разбра ли и това?

— Да.

— Много добре.

След двадесет минути автоматичната телефонна система в „Глен-Ридж“ свърза някой, който набра отвън с номер 3 за резервации.

Телефонът на рецепцията иззвъня. Дежурният го вдигна и се представи.

— Рецепцията, Еми слуша. — Сетне въздъхна с облекчение. — Госпожо Уилкокс, добре, че се обадихте. Всички се притеснявахме за вас. О, приятелите ви ще бъдат щастливи да узнаят, че сте звънила. Разбира се, че ще запазим стаята ви. Сигурна ли сте, че сте добре?

Бухала прекъсна връзката.

— Справи се много добре, Лора. Гласът ти издаваше, че си малко стресирана, но то е естествено. Може би наистина притежаваш качества на актриса. — Той отново запуши устата й. — Ще се върна скоро. Опитай се да поспиш. Позволявам ти да ме сънуваш.