Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (78)

77

„Да заспя и ако имам късмет, да сънувам“ — мислеше си Джийн, докато се въртеше в леглото от едната страна на другата. Накрая светна лампата и стана. В стаята беше прекалено топло. Тя отиде и отвори по-широко прозореца. Може би сега щеше да заспи.

Снимката на бебето Лили бе на нощното шкафче. Джийн седна на леглото и я взе. Как бе могла да я изостави? — помисли си нещастно тя. Защо? Имаше чувството, че се е качила на въртележка и от люлеенето й се вие свят. Тази вечер щеше да се срещне с мъжа и жената, които са взели Лили веднага след раждането й. Какво трябваше да им каже? — мислеше си Джийн. Че им е благодарна? Наистина бе благодарна, но се срамуваше да си признае, че им завижда. Искаше й се да не бе пропуснала нищо от това, което те са преживели с детето й. Ами ако променят решението си и сметнат, че все още не бива да я види?

Трябваше да я види и след това да си върви у дома. Искаше да се махне от „Стоункрофт“ и от всички хора тук. Миналата вечер атмосферата на коктейла при директора Доунс беше тягостна, сети се тя, докато гасеше лампата и отново си лягаше. Всички изглеждаха напрегнати, но всеки по различен начин. Марк — какво ли ставаше вътре в него? — запита се Джийн. Беше мълчалив и сякаш я избягваше. Картър Стюарт беше в отвратително настроение, постоянно мърмореше, че си бил загубил деня да търси сценариите на Роби. Джак Емерсън бе порядъчно пиян и продължаваше да се налива с уиски. Гордън изглеждаше добре, докато директорът Доунс не предложи да му покаже чертежите за новата сграда. Тогава избухна. Напомни на всички, че е дал чек за 100 000 долара. Не бе за вярване, че повиши глас и попита останалите дали са забелязали как колкото повече даваш, толкова повече хората гледат да измъкнат още нещо от теб.

Картър беше груб както обикновено. Каза, че след като никога не правел дарения за нищо, нямал подобни проблеми. Джак Емерсън последва примера им и с лаещ глас обяви, че е дарил почти половин милион за новия комуникационен център.

Само Марк и тя не казаха нищо, помисли си Джийн.

Ако тя направеше дарение, щеше да бъде за стипендии, а не за строежи.

Не искаше да мисли повече за Марк.

Погледна часовника. Беше пет и четвърт. Какво ли да облече довечера? Не беше си донесла много дрехи. Какви ли са родителите на Лили? Дали се обличат официално, или предпочитат по-обикновеното облекло? Кафявото сако от туид и панталоните, с които пътуваше насам, може би са най-подходящи. Не са претенциозни, но са елегантни.

Тези снимки, които фотографът направи у Доунс, ще станат ужасни. Май никой от мъжете дори не направи опит да се усмихне, а тя самата се хилеше като Чеширския котарак. След това, когато онова изнервящо хлапе Джейк Перкинс се появи и помоли да направи една обща снимка за училищния вестник, й се стори, че Доунс щеше да получи сърдечен удар. Стана й мъчно за бедното хлапе, Доунс практически го изхвърли.

Надяваше се Джорджтаун да не е в списъка на университетите, избрани от този умник Джейк. Макар че животът около него винаги беше интересен. Момчето имаше дарба за това.

Мисълта за Джейк Перкинс накара Джийн да се усмихне и да се отпусне за миг. Напрежението, обзело я от мига, в който разбра, че ще се срещне с родителите на Лили, сякаш намаля.

Усмивката й обаче изчезна така бързо, както се появи. Къде ли беше Лора? Днес започваше петият ден, откакто бе изчезнала. Не можеше да стои тук до безкрайност. Следващата седмица имаше лекции. Защо продължаваше да се самозалъгва, че ще получи новини от нея?

Нямаше да успее да заспи, реши накрая Джийн. Все още бе много рано да става, но поне можеше да почете. Дори не бе отворила вчерашния вестник и не знаеше какво става по света.

Тя отиде до бюрото, взе вестника и си легна с него в леглото. Подпря гърба си с възглавницата и започна да чете, но очите й се затвориха. Дори не усети как вестникът падна от ръцете й и тя потъна в дълбок сън.

В седем и четвърт иззвъня телефонът. Когато Джийн погледна часовника, гърлото й се сви. По това време новините можеха да бъдат само лоши, помисли си отчаяно тя. Нещо се е случило с Лора… Или с Лили! Тя грабна слушалката.

— Ало? — почти извика, трепереща от нерви.

— Джийни… аз съм…

— Лора! Къде си? Как си?

Лора хълцаше така нещастно, че почти не се разбираше какво казва.

— Джийн… помогни ми. Толкова съм уплашена. Направих нещо… една лудост… Извинявай… Факсовете… за Лили…

Джийн се вцепени.

— Ти никога не си виждала Лили! Знам това със сигурност!

— Роби… той… той… взе четката й… Беше… негова идея.

— Къде е Роби?

— На… път… за Калифорния. Той… ме об-об-вини… Джийни, ела моля те. Сама… Сама.

— Лора, къде си?

— В… мотел… Някой… ме разпозна… Трябва да… вървя…

— Лора, къде да те намеря?

— Джийни… Луукаут.

— Имаш предвид Сторм Кинг Луукаут?

— Да… да…

Хлиповете на Лора станаха още по-силни.

— Аз… ще се… самоубия.

— Лора, слушай ме! — извика Джийн. — Ще бъда там след двадесет минути. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти, всичко!

На другия край на линията Бухала прекъсна връзката.

— Боже, Боже, Лора! — прошепна одобрително той. — Ти си била голяма актриса все пак. Беше направо за „Оскар“. Страхотно изпълнение!

Лора падна назад върху възглавницата, като обърна глава, а хлипанията й преминаха в накъсано дишане.

— Направих го само защото каза, че няма да закачаш дъщерята на Джийн.

— И ти ми повярва? — изсмя се Бухала. — Лора, сигурно си гладна. Не си яла нищо от вчера сутринта. Не мога да ти предложа друго, освен кафе. Продавачът в кафенето, което е в началото на улицата, стана прекалено любопитен. Затова трябваше да пазарувам от друго място. Но я виж какво съм донесъл?

Тя не отговори.

— Обърни главата си, Лора! Погледни ме!

Лора уморено обърна глава. През подутите си клепачи можа да види, че държи три пластмасови торбички.

Бухала започна да се киска.

— Това са подаръци — обясни той. — Една за теб, една за Джийн и една за Мередит. Лора, можеш ли да отгатнеш какво смятам да правя с тях? Отговори ми, Лора! Можеш ли да отгатнеш какво смятам да правя с тях?