Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (26)

25

— Смятам да остана още няколко дни — заяви Джийн на чиновника от рецепцията, който й се обади в неделя сутринта. — Ще представлява ли проблем?

Знаеше, че не. Всички останали гости на срещата без съмнение щяха да си тръгнат към домовете след закуската в „Стоункрофт“, така че би трябвало да останат много празни стаи.

Макар че беше само осем и петнадесет, тя вече бе напълно облечена и допиваше кафето и сока, като гризеше от поничките, включени в закуската, която си бе поръчала. След официалната закуска в „Стоункрофт“ щеше да се върне в къщата на Алис Съмърс. Сам Дийган щеше да я чака там и можеха да поговорят на спокойствие, без да бъдат прекъсвани от когото и да било. Сам й бе казал, че колкото и тайно да е било осиновяването, все някъде трябва да е било регистрирано и някой адвокат трябва да е изготвил документите. Беше я попитал дали има копие от документа, който е подписала, отказвайки се от правата си върху бебето.

— Доктор Конърс не ми даде нищо — обясни му тя. — А може би аз не исках да имам каквото и да било, което да ми напомня за постъпката ми. Не си спомням наистина. Бях онемяла, ослепяла и оглушала. Имах чувството, че някой изтръгна сърцето от тялото ми, когато докторът я взе от мен.

Но този разговор наведе мисълта й в друга насока. Тя имаше намерение преди службата за Алисън да отиде на утринната литургия в девет в църквата „Свети Томас от Кентърбъри“. Това беше енорията, в която бе израснала, но докато говореше със Сам Дийган, си спомни, че доктор Конърс също беше енориаш там. Сред мъглата на един от безсънните й часове през нощта й дойде наум, че е твърде възможно родителите, осиновили бебето й, също да са били енориаши от „Свети Томас“.

Бе казала на доктор Конърс, че иска Лили да бъде възпитана като католичка, спомни си Джийн. Ако осиновителите й са католици и членове на църквата „Свети Томас от Кентърбъри“, много е вероятно момиченцето да е било кръстено точно там. Ако успееше да надникне в архивите на църквата от края на март до средата на юли онази година, това можеше да бъде началото на търсенето на Лили.

Когато се събуди в шест тази сутрин, почувства, че по бузите й се стичат сълзи и се чу да произнася молитвата, останала като част от подсъзнанието й. Господи, не позволявай да я наранят. Пази я, Господи, моля те!

Знаеше, че в неделя канцеларията на църквата не е отворена. Но може би след литургията щеше да успее да говори със свещеника и да си определи среща. Поне имаше чувството, че прави нещо и не седи със скръстени ръце. Може би реше да открие някой възрастен отец, който е служил в църквата преди двадесет години. И не бе невероятно той да си спомни за хора, осиновили бебе по онова време.

Чувството за нещо неизбежно, нарастващата сигурност, че Лили е заплашена и е в опасност, бяха станали толкова силни, че Джийн бе убедена, че няма да преживее деня, ако не предприеме някакво действие.

В осем и половина тя слезе долу и взе колата си от паркинга. До църквата имаше само пет минути път. Беше решила, че най-подходящото време да говори със свещеника след литургията, когато той застане на входа, за да поздрави хората.

Тръгна по Хъдсън Стрийт, но осъзна, че е подранила поне с двадесет минути, затова импулсивно зави по Маунтин Роуд, за да мине покрай къщата, в която бе израсла.

Тя бе почти по средата на виещата се стръмна улица. Когато живееше в нея, беше кафява с бежови капаци на прозорците. Сега хората, които я обитаваха, не само я бяха разширили, но и украсили с бели камъчета и боядисани в горскозелено дървени капаци. Новият собственик очевидно бе стигнал до извода, че повече дървета и растения ще разхубавят относително скромния дом. Сега той изглеждаше като малко бижу в ранната утринна мъгла.

Съседната кафява къща с гипсова мазилка, в която някога живееше семейство Съмърс, също изглеждаше добре поддържана, помисли си Джийн, макар че очевидно в момента не бе обитавана. Транспарантите на всички прозорци бяха спуснати, но черчеветата бяха прясно боядисани, живият плет бе скоро подстриган и дългата каменна алея до предната врата имаше нова настилка.

„Винаги съм обичала тази къща — помисли си Джийн, като спря колата, за да я огледа по-добре. — Бащата и майката на Лора я поддържаха с любов, докато живееха тук, а сетне и семейство Съмърс. Спомням си, когато бяхме на девет или десет, Лора каза, че според нея нашата къща била грозна. Аз също мислех, че кафявото е грозно, но не се съгласих с нея, за да не й направя кефа. Интересно дали ще я одобри в сегашния й вид.“

Не че има някакво значение, каза си Джийн, направи завой и тръгна надолу към Хъдсън Стрийт. Лора никога не я обиждаше нарочно. Беше си такава по природа. Освен това бе възпитана да бъде егоистка, но това едва ли й помогна или й донесе особено голямо добро. Последния път, когато бе говорила с Алисън, тя бе споделила, че се опитва да намери работа на Лора в нова телевизионна мрежа, но й било трудно да го постигне.

Каза още, че Горди, при което се засмя и се поправи, като го нарече Гордън, би могъл да уреди нещата, но според нея това щяло да стане на куково лято.

Лора винаги е била златното момиче. Беше направо сърцераздирателно да я гледа как флиртува с почти всички момчета, дори и с Джак Емерсън. За Бога! У него имаше нещо откровено неприятно и отблъскващо, помисли си с тръпка на погнуса Джийн. Защо е толкова сигурен, че някой дои би си купила къща тук?

Сутринта й се стори, че мъглата може би ще се разсее, но сега, точно в стила на октомврийското време, облаците станаха още по-гъсти и мъглата се превърна в ситен и студен дъждец. Джийн си помисли, че денят е същият като онзи далечен ден, в който разбра, че е бременна. Майка й и баща й тъкмо бяха провели поредната си кавга, макар че я завършиха с нещо подобно на мир. Джийн щеше да отиде в колеж със стипендия. Значи нямаше нужда да останат заедно. Бяха Изпълнили задълженията си като родители и вече можеше да поемат всеки по своя път.

Стигнаха до съгласие да обявят къщата за продажба и с повече късмет до август щяха да се отърват от нея. От къщата, усмихна се горчиво тя.

Спомни си как слезе тихо по стълбите, измъкна се от дома си и вървя, вървя, вървя.

Не бе сигурна какво ще каже Рийд. Безпокоеше се дали няма да реши, че е излъгал надеждите и очакванията на баща си.

Преди двадесет години бащата на Рийд бе генерал-лейтенант в Пентагона. Това бе една от причините никога да не отидат на купон или да общуват със съучениците му, спомни си Джийн. Рийд не искаше баща му да научи, че ходи сериозно с момиче.

А и тя не желаеше да го запознае с нейните родители.

Ако беше останал жив и се бяха оженили, колко ли щеше да продължи бракът им? Беше си задавала този въпрос милион пъти през изминалите двадесет години и винаги бе стигала до един и същи отговор. Да, щеше да е завинаги. Въпреки евентуалното неодобрение от страна на родителите му, въпреки факта, че вероятно щяха да й трябват години, за да получи образованието, което искаше, връзката им щеше да устои.

Бяха заедно толкова кратко време, помисли си Джийн, докато караше към паркинга на църквата. Преди него не бе имала друг мъж. Нито приятел. И един ден, докато си седеше на стълбите пред паметника в Уест Пойнт, той седна до нея. Върху тетрадката, която носеше със себе си, бе написано името й.

— Джийн Шеридан — прочете Рийд и продължи: — Харесвам музиката на Стивън Фостър. Знаеш ли за коя песен си мисля в момента?

Тя, разбира се, не знаеше. Той каза:

— Започва така: „Мечтая си за Джийни с коса с цвета на кестен…“

Тя паркира колата. Три месеца след тази среща Рийд беше мъртъв, а тя бременна, помисли си тъжно. И когато срещна доктор Конърс в тази църква и чу, че уреждал осиновявания, това бе като дар Божи, като небесно знамение, което й подсказа какво да направи.

Имаше нужда от този дар Божи и сега. Отново.