Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (82)

81

Столът, към който я бе вързал, беше подпрян до стената, близо до прозореца и гледаше към леглото. Имаше нещо познато в тази стая. С все по-силно нарастващ ужас и чувството, че се намира в някакъв кошмар, Джийн се напъваше да чуе неясните приглушени излияния на Лора. Тя говореше почти непрекъснато и, изглежда, от време на време изпадаше в безсъзнание, след което отново идваше на себе си и се опитваше да говори през парцала, с който бе запушена устата й. В резултат гласът й излизаше гърлен и звучеше почти като ръмжене.

Не посмя да произнесе името му. Наричаше го само Бухала. Понякога рецитираше репликата му от пиесата, която бяха играли във втори клас: „Аз съм бухалът и живея на дървото.“ След това неочаквано млъкваше и настъпваше тишина. Само откъслечното потрепване на тялото й показваше, че все още диша.

Лили. Лора бе казала, че той ще убие Лили. Но тя беше в безопасност. Сигурно беше. Крейг Майкълсън бе обещал, че дъщеря й ще бъде в безопасност. Дали Лора се заблуждаваше? Тя сигурно е тук поне от събота вечер. Каза, че е гладна. Нима не беше я хранил? Сигурно е яла нещо. Трябва да е яла.

О, господи! — помисли си Джийн, като си спомни Дюк, бармана в деликатесния магазин с кафене в началото на улицата. Той бе подхвърлил, че някакъв непознат мъж, вероятно от срещата на випуска, редовно спирал да купува храна от него. Дюк й бе говорил за него! За Бухала!

Тя завъртя ръце в усилието си да опита да разхлаби въжетата, но те бяха вързани много стегнато. Възможно ли бе да е убил Карън Съмърс в тази стая? Възможно ли бе нарочно да е връхлетял върху Рийд в Уест Пойнт? Беше ли убил Катерин, Синди, Дебра, Глория и Алисън, както и онези две жени в района, които бяха намерени мъртви през изминалата седмица? Бе го видяла да спира на паркинга на хотела в събота сутринта, спомни си Джийн. Колата му бе с изгасени фарове. Може би, ако бе казала тогава на Сам, той щеше да го разследва. Щеше да го спре!

Мобилният й телефон е в колата му, сети се Джийн. Ако го открие, ще го изхвърли. Но ако не го открие, и ако Сам се опита да установи местоположението му по същия начин, както телефона, който Лора използва, за да й се обади, може би имаше някакъв шанс. Моля ти се, Боже, преди да нарани Лили! Нека Сам да намери телефона.

Дишането на Лора стана накъсано, но Джийн все пак успя да долови думите.

— Торбички за боклук… торбички за боклук… не… не…

Въпреки тъмните капаци на прозорците в стаята влизаше слаба светлина. Джийн видя очертанията на найлонови торбички, провесени на закачалки, които висяха от рамото на лампата край леглото. На едната, точно насреща й, бе написано нещо. Какво беше то? Не беше ли име? Не беше ли… Не можеше да го прочете ясно.

Рамото й се опираше в тежкия транспарант. Тя пренесе тежестта си на една страна, сетне на другата, докато столът се премести няколко сантиметра и с рамото си отмести малко транспаранта от прозореца.

Допълнително влязлата светлина й позволи съвсем ясно да прочете големите букви, написани с черен маркер върху торбичката. ЛИЛИ/МЕРЕДИТ.