Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (19)

18

След като се върнаха в „Глен-Ридж“ в Корнуол, Джийн се качи в асансьора заедно с Лора и я изпрати до стаята й.

— Лора, скъпа, трябва да говоря с теб.

— О, Джийни! Тъкмо се канех да си взема гореща вана и да си почина — протестира глезено Лора. — Разходките из Уест Пойнт и футболният мач може да са интересни, но аз не съм от хората, които много обичат природата. Не може ли да се видим по-късно?

— Не — отвърна твърдо Джийн. — Трябва да говорим сега.

— Само защото си най-добрата ми приятелка — въздъхна Лора и пъхна пластмасовата карта в ключалката. — Добре дошла в Тадж Махал. — Отвори вратата и натисна ключа за осветлението. Лампите от двете страни на леглото и върху бюрото светнаха, хвърляйки недостатъчна светлина в стаята, която вече бе потънала в сенки от късното следобедно слънце.

Джийн седна на края на леглото.

— Лора, слушай! Наистина е важно. Ти ходи днес на гробището заедно с групата, нали?

Лора започна да откопчава копчетата на коженото сако, което бе облякла за Уест Пойнт.

— Ъхъ. Знам, че ти често ходеше там, когато бяхме в „Стоункрофт“, но аз отивам за пръв път. Господи, като си помисли само човек колко известни хора са погребани там! Генерал Къстър. Мислех, че всички го обвиняват, защото е обърнал онази атака, а сега ми стана ясно, че благодарение на жена му са го направили герой. Като стоях днес пред гроба му, се сетих нещо, което ти ми каза преди много време. Че индианците го наричали вожда Жълтата коса. Ти винаги знаеше толкова интересни неща!

— Всички ли дойдоха на разходката в гробището, Лора?

— Всички, които бяха в автобуса. Някои от хората, които водеха и децата си, пристигнаха със собствените си коли и обикаляха сами. Искам да кажа, че не бяха с нас. Когато беше дете, искаше ли да надникнеш в гробниците? — Лора закачи сакото си в гардероба. — Джийни, обичам те, но трябва да си полегна. Ти също. Тази нощ ще бъде голям празник. Ще ни дадат медал или плочка, или там каквото са намислили. Няма да ни накарат да изпеем химна на гимназията, надявам се. Ти как мислиш?

Джийн стана и сложи ръце на раменете на Лора.

— Чуй ме, важно е! Забеляза ли някой в автобуса да носи роза, или да слага роза на нечий гроб?

— Роза ли? Не, разбира се, че не. Видях разни хора да оставят цветя на някои гробове, но никой от тях не бе от нашата група. Че кой от нашите може да познава човек, погребан в това гробище, и да му носи цветя?

„Би трябвало да се досетя — помисли си Джийн. — Лора не обръща внимание на никого, който не е важен за самата нея.“

— Ще мина да те взема — обеща тя. — В колко трябва да сме долу?

— Коктейлът е в седем, а вечерята в осем. Ще получим медалите си в десет. За утре остава службата в памет на Алисън и късната закуска в „Стоункрофт“.

— Веднага ли се връщаш в Калифорния?

Лора импулсивно прегърна Джийн.

— Все още нямам определен план, но да речем, че може да получа по-добро предложение. Ще се видим по-късно, скъпа.

Когато вратата се затвори, Лора извади пътната си чанта от гардероба. Веднага след края на вечерята щеше да се измъкне. Както беше й казал той: „Писна ми от този хотел, Лора. Приготви си багажа, аз ще сложа чантата ти в моята кола преди вечеря. Но дръж устата си затворена. Няма нужда всички да знаят къде ще прекараме нощта. Ще ти покажа какво си загубила, като не си открила какъв страхотен пич бях преди двадесет години“.

Тя сложи в чантата жилетката от кашмирска вълна, коя то смяташе да облече на другата сутрин, и се подсмихна сама на себе си. Беше му казала, че на всяка цена иска да отиде на службата за Алисън, но й е все едно, ако пропусне закуската.

А той бе отвърнал:

— О, аз за нищо на света не бих пропуснал службата за Алисън.

Разбира се, сигурно имаше предвид, че ще отидат заедно.