Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (49)

48

В шест и половина Бухала се върна в къщата и се изкачи по стълбите. Този път Лора или усети присъствието му, или очакваше да я посети, защото, когато влезе в стаята и светни лампата, видя, че тя вече трепери.

— Здрасти, Лора — прошепна Бухала. — Радваш ли се да ме видиш?

Дишането й беше накъсано и задъхано. Той забеляза, че се опитва да се отмести върху матрака, сякаш да избяга по-далеч от него, с непохватни движения на тялото си.

— Лора, трябва да отговориш на въпроса ми. Чакай да разхлабя лепенката. Дори нещо повече, ще я сваля. Донесох ти ядене. Е, радваш ли се да ме видиш?

— Д-д-да, радвам се — прошепна тя.

— Я виж ти! Заекваш ли? Изненадан съм. Ти се подиграваше на хората, които заекват. Покажи ми как го правеше. Не, няма значение. Не мога да остана дълго. Донесох ти сандвич с фъстъчено масло и сладко и чаша мляко. Когато бяхме в началното училище, ти всеки ден ядеше това. Спомняш ли си?

— Да… да.

— Радвам се, че си спомняш. Не трябва да забравяме миналото, важно е. Сега ще ти позволя да използваш банята. Сетне може да изпиеш млякото и да изядеш сандвича.

С бързо движение той я вдигна и сложи в седнало положение, като сряза въжето на китките й. Беше толкова светкавично и неочаквано, че Лора се люшна и вдигна ръка, за да запази равновесие. При това инстинктивно се хвана за ръката на Бухала.

Той простена от болка и сви юмрука си, за да я удари, но се спря.

— Ти няма как да знаеш, че ръката ме боли, така че няма да те накажа. Но никога повече не ме докосвай. Ясно ли ти е?

Тя кимна.

— Стани! След като използваш банята, ще ти позволя да седнеш на стола и да ядеш.

Лора се подчини с несигурни, нестабилни стъпки. Светлината на нощта бе достатъчна да види мивката в банята и да завърти крановете. Тя наплиска набързо лицето си с вода, изми ръцете си и приглади косата си. „Ако мога да остана жива — помисли си Лора. — Те сигурно вече ме търсят. Моля те, Господи, нека да ме търсят! Не може да не са забелязали, че съм изчезнала!“

Дръжката на вратата се задвижи.

— Лора, време е.

Време ли? За какво е време?! Нима вече смяташе да я убие? Господи… моля те…

Вратата се отвори. Бухала посочи стола до шкафа. Тя отиде мълчаливо до него и седна.

— Хайде — заповяда й той. — Яж! — Запали фенерчето си и насочи светлината към шията й, така че да наблюдава изражението на лицето й, без да я заслепява. Беше доволен да види, че отново плаче.

— Лора, ти се страхуваш, нали? Обзалагам се, че се чудиш как съм научил, че ми се подиграваш. Нека ти разкажа една история. Преди двадесет години по същото време една група от нас се бяхме прибрали вкъщи за Деня на Колумб от различни колежи. Чухме се, видяхме се. Решихме да си направим купон. Както знаеш, аз никога не съм бил част от вас, от вашия приятелски кръг. Дори обратното. Но поради неизвестни причини също бях поканен. И ти беше там. Хубавата Лора. Седеше в скута на последното си завоевание — Дик Кормли, нашата някогашна бейзболна звезда. Щях да си изям сърцето от яд, защото все още продължавах да те харесвам и желая. Алисън също беше на купона, при това доста пияна. Дойде при мен. Никога не съм я обичал, нито харесвал. Честно казано, страхувах се от езика й. Беше остър като бръснач, когато го обърнеше срещу някого. Тя ми напомни, че в последния клас съм имал безразсъдството да те поканя на среща. „Ти! — изсъска с подигравателен тон и се разсмя. — Представете си, Бухала поканил Лора на среща!“ После демонстрира как си ме имитирала, когато сме играли в училищната пиеса във втори клас: „Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на дър-дър-дървото.“ Имитацията ти била съвършена. Алисън ме увери, че всички момичета пищели от смях и ритали с крака под масата за обяд всеки път, когато се сетели за това. След което ти си им напомнила, че съм се напикал на сцената, преди да побягна.

Тя тъкмо бе захапала сандвича. Той видя как го изтърва в скута си.

— Съжалявам…

— Лора, все още не си разбрала, че живееш двадесет години в повече. Чакай да ти обясня. На онова парти аз се напих. Много. Толкова много, че забравих, че се бяхте преместили в друга къща. Дойдох тук през онази нощ, за да те убия. Знаех къде държите резервния ключ — под изкуствения каменен заек в задния двор. Новите собственици също го държаха там. Влязох в тази къща и се качих в тази стая. Видях разпиляна по възглавницата руса коса и не се усъмних, че си ти. Направих грешка, като намушках с ножа Карън Съмърс. Аз убивах теб, Лора. Теб Събудих се на другата сутрин и смътно си спомнях, че бях идвал тук. След това открих какво се бе случило и осъзнах, че съм велик. — Гласът на Бухала се изпълни с възбуда от спомена. — Не познавах Карън Съмърс. Никой никога нямаше да се сети да я свърже с мен. Но тази грешка ме освободи. Същата сутрин разбрах, че притежавам власт над живота и смъртта. И оттогава я упражнявам, Лора. Оттогава упражнявам своята власт върху жените в цялата страна.

Той стана. Очите на Лора се бяха уголемили от страх и ужас, устата й бе отворена, а сандвичът лежеше в скута й. Бухала се надвеси над нея.

— Сега трябва да вървя, но ти не спирай да мислиш за мен. Мисли за това какъв късмет си извадила да живееш двадесет години в повече.

С бързо движение той отново завърза ръцете й, запечата устата й, повлече я от стола, хвърли я на леглото и затегна тялото й с дългото въже.

— Всичко започна в тази стая и тук ще свърши — рече той. — Последната фаза на плана ми вече е в действие. Краят наближава. Опитай се да отгатнеш какъв ще бъде.

Бухала излезе. Навън изгряваше луната и от леглото Лора можеше да види неясните очертания на мобилния телефон върху скрина.