Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (8)

7

Марк Флайшман се нуждаеше от повече време, отколкото бе предвидил, за да стигне от Бостън до Корнуол. Беше се надявал, че ще има няколко часа, за да се разходи из града, преди да се срещне с бившите си съученици. Искаше да се възползва от шанса да направи разликата между своето собствено възприятие за момчето, което бе, когато учеше тук, и мъжа, който бе станал сега, така както той го разбираше. „Нима се надявам да изгоня собствените си демони?“ — мислеше си Марк.

Докато караше с вбесяващо бавна скорост към претъпкания с коли пункт за плащане на пътна такса „Кънектикът“, той не спираше да мисли за изявлението, което чу тази сутрин от бащата на един свой пациент.

— Докторе, вие знаете точно толкова добре, колкото и аз, че децата са жестоки. Те бяха жестоки по мое време, не са се променили и днес. Приличат на стадо млади лъвове, горделиво заобиколили ранената плячка. Точно така се държат сега с моето момче. Същото правеха и с мен, когато бях на неговите години. И знаете ли какво, докторе? Аз съм доста преуспял човек, но когато отида на поредната среща със съучениците си, за десет секунди преставам да бъда в списъка на 500-те най-преуспели мениджъри на компании в света. Отново се чувствам като онова несръчно хлапе, с което всеки си правеше майтапи. Пълна дивотия, нали?

Когато за пореден път трябваше да забави ход в трафика, Марк реши, че пунктът за плащане на магистрална такса „Кънектикът“ е в постоянна нужда от спешна помощ, ако се използваше медицинска терминология. Тук винаги се извършваше някакво голямо строителство покрай пътя или се осъществяваше поредното преустройство, което събираше трите пътни ленти в една, причинявайки по този начин неописуемо задръстване.

Неочаквано откри, че прави сравнение между проблемите на пътя и проблемите, които откриваше у своите пациенти, като момчето, чийто баща бе дошъл за консултация. Миналата година то беше направило опит за самоубийство. Друго хлапе, пренебрегвано и измъчвано, какъвто бе самият той някога, имаше желание да вземе пушка и да я насочи срещу съучениците си. Гневът, обидата и унижението се преплитаха, промъкваха се в опасна смесица и си търсеха изход. Когато това се случеше, някои хора се стремяха да унищожат себе си, други насочваха яростта срещу мъчителите си.

Като психиатър, специализирал детско-юношеска психиатрия, Марк водеше телевизионно предаване на живо, което напоследък се излъчваше по няколко канала и бе станало популярно. Отзивите бяха много ласкави. „Висок, строен, жизнен, забавен и мъдър, доктор Марк Флайшман не говори глупости, докато се опитва да помогне при решаване на проблемите в онази болезнена преходна възраст, наречена пубертет“ — това бе написал един критик за неговото шоу.

„Може би ще успея да оставя всичко това зад гърба си след този уикенд“ — мислеше си Марк.

Тъй като не му остана време да обядва, веднага след като пристигна в хотела, той отиде на бара и си поръча сандвич и светла бира. Когато обаче барът неочаквано започна да се пълни с участници в срещата, Марк бързо поиска сметката, остави сандвича си недояден и се прибра в стаята.

Беше пет и четвърт и сенките започнаха да приближават и да стават по-плътни и тежки. Той застана за няколко минути пред прозореца. Мисълта за онова, което трябваше да направи, му тежеше. Но след това щеше да остави всичко зад гърба си, помисли си Марк. Дъската щеше да бъде отново чиста. И тогава наистина би могъл да бъде жизнерадостен и забавен. А може би и мъдър.

Почувства как очите му се навлажниха и рязко се отдръпна от прозореца.

Гордън Амори слезе с асансьора, като остави идентификационната си карта в джоба. Щеше да си я закачи чак когато се присъедини към приема. Засега му бе много по-забавно да остане неразпознат от бившите си съученици и да наблюдава техните имена и снимки, докато влизаха в асансьора на всеки етаж.

Джени Адамс беше последната, която се качи. Като дете беше доста ячка дебеланка и въпреки че сега бе малко поотслабнала, все още бе едра жена. Имаше нещо провинциално и селско в евтиния костюм от ламе и неподходящото бижу, купено очевидно от амбулантен търговец. Придружаваше я як мъж, чиито биволски рамене и бицепси опъваха до спукване шевовете на прекалено тясното му сако. Двамата се усмихнаха широко и поздравиха всички, когато влязоха в асансьора.

Гордън не отговори. Останалите шестима, всички със своите карти, отвърнаха в хор. Триш Канън, която Гордън помнеше като спринтьорка и която все още си беше тънка като щека, изписка.

— Джени! Изглеждаш страхотно!

— Триш Канън! — Ръцете на Джени обгърнаха бившата й съученичка. — Хърб, това е Триш. Двете си подсказвахме по математика. Триш, запознай се със съпруга ми Хърб.

— А това е моят Баркли — представи на свой ред мъжа си Триш. — И…

Асансьорът спря на мецанина. Когато излязоха от него, Гордън моментално извади идентификационната си карта и я закачи на ревера си. Скъпата пластична операция, която си бе направил, го бе променила до неузнаваемост и той изобщо не приличаше на момчето с лице като на невестулка, какъвто бе на училищната снимка. Сега носът му беше прав, клепачите на очите, които преди тежаха и почти ги скриваха, бяха опънати, а очите — широко отворени. Брадичката му бе правилно изваяна, а ушите прилепваха към черепа. Имплантанти и професионалната работа на фризьор от висша класа бяха превърнали тънката и рядка косица в гъста мъжка грива с цвят на конски кестен. Единствената външна следа от измъченото момче, което беше някога, бе, че в момент на голям стрес започваше да си гризе ноктите. Така и не можа да се раздели с този свой детски навик.

Оня Горди, когото всички познаваха в училище, вече не съществуваше, напомни си той и се упъти към зала „Хъдсън Вали“. Усети, че някой го тупа по рамото, и се обърна.

— Господин Амори?

Непознато червенокосо момче с бебешко лице и бележник в ръка стоеше пред него.

— Аз съм Джейк Перкинс, репортер на „Стоункрофт Газет“. Вземам интервюта от забележителностите на вашия випуск. Може ли да отнема една минута от времето ви?

Гордън се опита да се усмихне топло.

— Разбира се.

— Може ли да започна с констатацията, че сте се променили много за тези двадесет години?

— Предполагам, че е така.

— Вече притежавате основния пакет от акциите на четири кабелни телевизионни канала. Защо купихте и „Максимум“?

— „Максимум“ има репутацията на силна телевизионна програма с широка семейна аудитория. Реших, че ще бъде подходящо чрез нея да разширим нашите възможности и да стигнем до онази част от публиката, която искам да направим наши зрители.

— Носят се слухове за нов сериал, както и клюката, че кашата бивша съученичка Лора Уилкокс ще играе главната роля. Вярно ли е това?

— Досега не е имало кастинг във връзка със сериала, за който говорите.

— Вашият канал, отразяващ престъпленията и наказанията, бе критикуван като прекалено натуралистичен и изпълнен с насилие. Съгласен ли сте?

— Не, не съм. Той показва самата реалност, случки от живота, а не някакви сълзливи и изкуствени, измислени ситуации, които са в основата на комерсиалните телевизионни мрежи. Ще ме извините ли?

— Само още един въпрос, моля. Бихте ли хвърлили един поглед на това?

Гордън Амори нетърпеливо пое листа хартия от Перкинс.

— Познавате ли тези имена?

— Изглежда са на някои от моите съученички.

— Това са пет жени от вашия клас, които са умрели или изчезнали през последните двадесет години.

— Не знаех това.

Перкинс посочи с пръст листа.

— И аз бях удивен, когато започнах разследванията си. Първата е Катерин Кейн, загинала преди деветнадесет години. Колата й пада в Потомак, когато е първокурсничка в университета „Джордж Вашингтон“. Синди Ланг изчезва, докато кара ски в Сноубърд. Глория Мартин неочаквано се самоубива. Дебра Паркър пилотира собствения си самолет и преди шест години катастрофира с него. Миналия месец Алисън Кендал се удави в басейна си. Ще се съгласите ли, че определението випуск с много лош късмет е подходящо, и дали бихте направили предаване на тази тема във вашата телевизия?

— Бих предпочел да го нарека трагичен випуск. Но нямам намерение да правя предаване за тях. А сега, ако ме извините…

— Разбира се. Само още един въпрос. Какво означава за вас получаването на медал от „Стоункрофт“?

Гордън Амори се усмихна. „Нищо не означава, бих казал, чумата да те вземе! Въпреки подигравките, които изтърпях тук, и нещастния живот, който живях, успях да се издигна и да стана голям“ — ето какво си мислеше Гордън. Вместо това отговори:

— Подобно отличие е сбъдване на мечтата ми да бъде приет като преуспял човек в очите на моите съученици.