Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (21)

20

— Това наистина е голяма работа, нали, Джийн? — попита Гордън Амори.

Бе седнал до нея, на втория ред на платформата, където вяха настанени почетните гости. Под тях местният конгресмен, кметът на Корнуол-он-Хъдсън, спонсорите на вечерята, директорът на „Стоункрофт“ и няколко членове на управителния съвет на училището наблюдаваха препълнената зала със задоволство.

— Така е — съгласи се тя.

— Минавало ли ти е през ум да поканиш родителите си на това голямо събитие?

Ако не бе доловила в гласа му ироничната нотка, сигурно щеше да се разсърди. Но тя уважи чувството му за хумор и отговори подобаващо.

— Не. А ти покани ли твоите?

— Разбира се, че не. Както може би си забелязала, никой от удостоените ни приятели не е довел поне един сияещ родител, който да сподели този миг на триумф на чедото си.

— От което разбирам, че повечето от родителите ни не живеят вече тук. Моите си отидоха същото лято, когато се дипломирах. И се разделиха, както може би си чул — добави тя.

— Както и моите. Докато гледах как седим тук ние шестимата — гордостта на нашия випуск, осъзнах, че от всички нас единствено Лора беше щастлива, докато живееше и растеше в този град. Мисля, че ти бе доста нещастна, както и аз, Роби, Марк и Картър. Роби беше посредствен ученик от семейство на интелектуалци и винаги е бил заплашван, че ще загуби стипендията си в „Стоункрофт“. Хуморът стана неговото оръжие, броня и убежище. Родителите на Марк направиха така, че целият свят да разбере колко биха искали брат му да бе останал жив, а той да умре. Реакцията му, естествено, бе да стане психиатър, занимаващ се с непълнолетни. Не бих се учудил, ако се опитва да лекува вътрешната си инфантилност.

Психиатър, лекуващ себе си, помисли си Джийн и през ума й мина подозрението, че Гордън може и да е прав.

— Хауи, или Картър както настоява да го наричат, имаше баща, който честичко поступваше и него, и майка му — продължи Гордън. — Той гледаше да е навън колкото е възможно повече време. Нали знаеш, че обичаше да наднича в чуждите прозорци? Какво ли се е опитвал да види? Може би е искал поне за секунда да зърне нормален домашен живот. Не смяташ ли, че може това да е причината пиесите му да са толкова мрачни?

Джийн реши да прескочи отговора.

— Оставаме аз и ти — рече спокойно тя.

— Моята майка беше изключително немарлива домакиня. Може би си спомняш, че когато къщата ни изгоря, из града се шегуваха, че това било единственият начин да бъде изчистена. Сега аз имам три къщи и трябва да призная, че съм истински обсебен от манията за чистота във всяка една от тях, което вероятно е причина бракът ми да се провали. Впрочем, той си беше грешка от самото начало.

— А моите родители бяха скандалджии и побойници. Нали точно това си спомняш за мен, Гордън?

Знаеше, че е така.

— Знам колко лесно децата биват наранени и объркани. Спомням си, че с изключение на Лора, която винаги си е била златното момиче на випуска, на теб, Картър, Роби, Марк и мен ни се паднаха тежки редове за копане. Със сигурност нямаше нужда родителите ни да ги правят още по-тежки, но по един или друг начин те го сториха. Виж какво, Джийн. Аз исках да се променя толкова много, че си направих чисто ново лице. Но когато настъпва някой важен, критичен момент, понякога се събуждам и откривам, че съм все още неудачникът Горди. Глупаво изглеждащото момче, което заекваше и с което всички си правеха майтап. Ти направи академична кариера и сега си написала книга, която не само е превъзнасяна от критиците, но се е превърнала в бестселър. Но коя си всъщност ти отвътре?

„Коя съм наистина? Прекалено често дълбоко вътре в себе си аз все още съм бедното отхвърлено момиче, нуждаещо се от обич“ — помисли си Джийн, но Гордън неочаквано се усмихна съвсем по момчешки и й спести отговора, като каза:

— Човек не бива да бъде толкова философски настроен по време на вечеря. Ще си развали храносмилането. Може би ще се почувствам различно, когато ми окачат медала. Ти какво мислиш, Лора?

Той се обърна към нея, а Джийн — към Джак Емерсън, който седеше от лявата й страна.

— Изглежда имахте много разгорещен спор с Гордън — отбеляза Джак.

Тя забеляза върху лицето му изписано силно любопитство. Последното, което искаше, бе да продължи разговора, който бе водила с Гордън, сега и с Джак.

— О, просто си приказвахме за детството си тук — рече безгрижно.

„Тогава бях толкова несигурна в себе си, неуверена, уплашена — помисли си тя. — Така слаба и боязлива. Косата ми висеше на влакна. Непрекъснато, всеки миг, денем и нощем очаквах мама и татко да започнат да се карат и да се хванат за гушите. Чувствах се безумно виновна, когато ми казваха, че единствената причина да са заедно е заради мен. Исках само да порасна и да избягам надалеч, възможно най-надалеч. И го направих.“

— Корнуол беше хубаво място да расте и живее човек — усмихна се сърдечно Джак. — Не можах да разбера защо никой от вас не се установи тук или поне не си купи земя или имот, след като вече сте толкова богати и преуспели. Между другото, ако решиш да придобиеш собственост тук, Джийни, имам няколко терена, за които най-отговорно мога да ти заявя, че са истински бисери.

Джийн се сети, че Алис Самърс й бе споменала за слуха, според който може би Джак Емерсън е новият собственик на къщата й.

— Има ли нещо в моята стара махала? — попита го тя.

Той поклати глава.

— Не. Говоря ти за места с изглед към реката, от които ще ти падне шапката. Кога може да ти ги покажа?

Никога, помисли си Джийн. Не бе дошла, за да живее тук. Искаше само да се махне. Но първо трябваше да открие кой й пишеше за Лили. Това бе само предчувствие, но можеше да заложи живота си, че същият човек в момента седеше в тази зала. Искаше й се вечерята вече да е свършила, за да може да се срещне с Алис и детектива, който тя щеше да доведе. Искаше да вярва, че той ще успее да й помогне да намери Лили и да отстрани всяка заплаха за сигурността й. И когато се увери, че дъщеря й е добре и е щастлива, щеше да се върне към своя свят. Престоят й тук, макар и за двадесет и четири часа, вече я накара да осъзнае, че за добро или за лошо, онова, което бе станала, се дължеше на живота, прекаран тук. Искаше да се примири с миналото. Трябваше да се примири и да го приеме.

— О, не мисля, че горя от желание да си купя къща в Корнуол — отговори на Джак тя.

— Може би не сега, Джийни — кимна той, а очичките му странно блеснаха. — Но съм готов да се обзаложа, че някой ден, при това много скоро, ще ти намеря място, за да останеш. Всъщност съм сигурен в това.