Ана Зегерс
Седмият кръст (9)

VII

Георг лежеше под откритото сивосиньо небе в една бразда на нивата. Стотина метра надалеч от него минаваше шосето за Опенхайм. Само да не остане сега да лежи тук! Вечерта трябва да бъде в града. Градът, това беше същинска пещера, с множество скрити ъгълчета, с всевъзможни скрити входове. Такъв беше и някогашният му план. До настъпването на нощта да бъде във Франкфурт и веднага да отиде при Лени. Отиде ли веднъж при Лени, след това всичко му се струваше съвсем просто. Нима нямаше да успее да преодолее този час и половина път с влака между живота и смъртта? Та нали досега всичко бе минало добре? Съвсем добре, точно според плана му? Само дето беше закъснял с три часа. Наистина небето все още се синееше, ала откъм реката над полята вече се надигаше мъгла. Скоро по шосето колите ще запалят фаровете въпреки следобедното слънце.

Измъчваше го непреодолимо желание, по-силно от всички страхове, по-силно от глада и жаждата, и от това ужасно силно туптене в ръката му, на която парцаливата превръзка отдавна бе нагизнала в кръв: да остане да лежи тук, и без това настъпва нощта.

„Ей сега ще те покрие мъглата, над паяжината, която се стеле над лицето ти, слънцето вече бледнее. През нощта никой няма да те търси тук. Най-после ще имаш мѝра.“

Опита се да си представи какво би го посъветвал Валау. Не можеше да се съмнява в съветите на Валау.

„Щом ти се мре, остани да си лежиш. Откъсни едно парче от якето си. Превържи си отново ръката. Върви в града. Всичко останало е безсмислено.“

Той се извърна по очи. Сълзи потекоха по бузите му, когато се зае да смъкне засъхналата превръзка от ръката си. После отново му прилоша, като погледна палеца си — едно вдървено посиняло-черно парче месо. Извъртя се по гръб, докато придърпваше със зъби новия възел. Утре ще трябва да намери някой, който да му почисти раната. Неочаквано си представи, че новият ден ще му донесе избавление, сякаш времето от само себе си повлича човека в своя ежедневен поток.

Колкото повече се сгъстяваше мъглата над полята, толкова по-сини ставаха есенните минзухари край него. Георг ги забеляза чак сега. Ако не успее преди идването на нощта да стигне до Франкфурт, то поне би било добре да уведоми Лени. Дали да даде за това марката, която бе намерил в джоба на якето? Откакто бе избягал, не бе мислил за Лени, освен най-много както човек си припомня за нещо видяно по пътя, да речем за първия сив камък. Колко много сили бяха отишли напразно, колко много полезен сън бе пропуснал заради мечтите си по тази девойка, която щастието бе изпречило на пътя му точно двадесет и един дена преди арестуването му.

„Та аз въобще не мога да си я представя вече — помисли си той. — Валау и всички останали си ги представям.“

Ако все пак виждаше пред очите си най-ясно Валау, то останалите бяха неясни, защото сега ги забулваше мъглата. И ето още един ден си отива, един от постовите се приближава до сами него и му говори:

„Е, Хайслер, докога ще издържим?“ — и го поглежда със странен хитър поглед. Георг мълчи. Съзнанието, че е изгубен, се смесва с първата мисъл за бягството.

По шосето тръгнаха първите светлини. Георг се прехвърли през канавката. Някаква сила го блъсна в главата: никога няма да ме хванат! Същата сила го прехвърли отзад на един камион за бира. После му се зави свят от болка, защото при скачането се бе хванал с болната ръка. Камионът тръгна веднага, поне на него така му се стори, а всъщност едва след четвърт час, и влезе в един двор на една улица в Опенхайм. Шофьорът едва сега забеляза, че е карал пътник. Измърмори:

— Ще слизаш ли най-после!

Скачането на Георг от колата му се стори странно, както и първите му олюляващи се стъпки, и затова той извърна още веднъж глава към него:

— Ако искаш, мога да те откарам до Майнц?

— Добре — рече Георг.

— Тогава почакай — рече шофьорът.

Георг беше пъхнал болната си ръка в джоба на якето. Досега беше виждал шофьора само откъм гърба. И сега не успя да види лицето му, защото шофьорът пишеше нещо, опрял кочана с квитанции на стената. После той влезе през портата и прекоси двора.

Георг остана да чака. Пред портата улицата се изкачваше нагоре. Тук мъглата още не се беше спуснала, закъснелият летен ден си отиваше, светлината му се плъзгаше меко по паважа. Отсреща имаше бакалница, до нея пералня, а след това месарница. Звънчетата на вратите на магазините дрънчаха. Излязоха две жени с пакети, едно момченце, което гризеше салам. Силата и блясъкът на обикновения живот — как ги бе презирал той преди! А сега изведнъж си представи колко би било добре да можеше да влезе вътре, вместо да чака тук навън, да бъде прислужник на месаря, разносвач в бакалницата или да влезе на гости в някое от тези жилища. Във Вестхофен той другояче си бе представял улиците. Мислеше си, че върху всяко лице, върху всяко паве на улицата се е изписал позорът, стъпките и гласовете на хората, дори и игрите на децата са приглушени от мъка. А тази улица тук беше съвсем спокойна, хората изглеждаха доволни.

— Ханес! Фридрих! — извика една възрастна жена от прозореца над пералнята на двама млади мъже, облечени в униформата на щурмовите отреди, разхождащи се заедно с годениците си. — Качете се, ще ви сваря по едно кафе.

Дали и Майснер, и Дитерлинг се разхождат така с годениците си, когато ги пуснат в отпуск? И когато четиримата млади хора се посъветваха за миг и след това извикаха нагоре „да“ и влязоха шумно в къщата, а жената затвори прозореца си с добродушна, доволна усмивка, че ще й дойдат на гости приятни млади хора, навярно роднини, Георг изведнъж усети такава мъка, каквато не бе изпитвал никога през живота си. Беше готов да заплаче, ако не бе дочул онзи успокоителен глас, който дори и в най-тъжния сън ни успокоява, че всичко това няма никакво значение. И все пак има значение — помисли си Георг. В това време шофьорът се върна — беше здравеняк, с месесто лице и малки черни птичи очички.

— Качвай се! — каза той кратко.

Когато излязоха от града, вече се беше свечерило.

Шофьорът ругаеше мъглата.

— Какво ще правиш в Майнц? — попита неочаквано.

— В болница отивам — рече Георг.

— В коя?

— Дето бях преди.

— Изглежда, много обичаш да ти вони на хлороформ — рече шофьорът. — Мен пък и насила не можеш ме откара в болница. Миналия февруари по време на поледицата…

Насмалко не налетяха върху две коли, които спряха една зад друга. Шофьорът натисна спирачката, изруга. Двете предни коли тъкмо получиха разрешение от есесовския патрул да продължат пътя си. Патрулът се приближи към колата на бирената фабрика. Шофьорът му подаде документите, после отдолу се дочу:

— А вие там?

„Досега всичко мина горе-долу добре — мислеше си Георг, — две неща обаче направих погрешно. За жалост всичко не може да се предвиди.“ — Изпита съвсем същото усещане, както тогава при първото му арестуване, когато неочаквано обградиха къщата — чувствата и мислите му из един път се подредиха, той мигновено отхвърли от съзнанието си всичко дребнаво, сякаш се прощаваше с всичко и ето…

Той беше облечен с кафяво яке от кадифе — в това нямаше никакво съмнение. Патрулът сравни данните.

„Учудващо е колко много мъже в кадифени якета могат да се задържат само за три часа между Вормс и Майнц!“ — бе казал комисарят Фишер, когато преди малко Бергер бе отвел при него един с такова яке. Изглежда, по тези краища е на мода тази дреха. С изключение на описанието на дрехите данните в обявата за търсене на избягалите бяха извлечени от дневника за приемане на нови затворници във Вестхофен от декември 1934 година. Освен якето обаче, мислеше си патрулът, този човек по нищо друго не отговаря на данните. Всъщност той би могъл да бъде баща на търсения, защото онзи беше на негова възраст, свеж младеж, с гладко дръзко лице, докато този тук имаше такава плоска жалка мутра, с дебел нос и издути устни. И патрулът им кимна да си вървят:

— Хайл Хитлер!

Продължиха пътуването няколко минути мълчаливо с осемдесет километра в час. Неочаквано шофьорът на бирената фабрика за втори път спря сред пустото открито шосе.

— Слизай! — заповяда той.

Георг понечи да отвърне нещо.

— Слизай! — повтори заплашително шофьорът, дебелото му лице се разкриви, защото Георг още се двоумеше.

Шофьорът сякаш понечи да изхвърли Георг насила от кабината. Тогава Георг изскочи навън. При скачането отново засегна ръката си и леко изстена. Тръгна по пътя, олюлявайки се, докато светлините на бирения камион прелетяха край него и скоро изчезнаха в мъглата, която бе припаднала през последните минути. На кратки интервали край Георг профучаваха коли, ала той не смееше да спре никоя вече. Не знаеше дали му остава да върви още часове, дали бе вървял вече часове. Опита се да си изясни на кое място между Опенхайм и Майнц се намира всъщност. Тъкмо минаваше през едно малко селце със светещи прозорци. Не посмя да попита за името на селото. От време на време някой минаващ край него го стрелваше с поглед, или някой надвесил се над прозореца си така се вглеждаше в лицето му, че той прокарваше ръка по него. Но какви бяха тези обувки, които бе откраднал, та непрекъснато го носеха все напред и напред, докато той самият съвсем бе изгубил желание и воля да продължава да върви? После до ушите му достигна звънтене досами него. Трамвайни релси завършваха на един малък площад, който му заприлича на селски мегдан. Смеси се с група чакащи на последната спирка на някакъв трамвай. Плати тридесет пфенига от марката в джоба на якето. Отначало в колата седяха малко хора, след третата спирка пред изхода на някаква фабрика обаче цялата се напълни. Георг седеше със сведени очи. Докато не поглеждаше към никого, той усещаше само приятната топлина около себе си и наблъсканите един до друг хора и се чувствуваше спокоен и в безопасност. Но побутнеше ли го някой случайно или го погледнеше, той усещаше ледени тръпки.

Слезе на една спирка, която се наричаше „Аугустинерщрасе“, и тръгна по трамвайната линия, навътре към града. Изведнъж се почувствува съвсем бодър. Ако не го болеше ръката, дори щеше да му е съвсем леко. Това чувство явно се дължеше на навалицата по улицата, изобщо на града, където човек никога не се чувствува сам или поне си мисли, че не е сам. Всъщност някоя от тези хиляди врати можеше да се отвори гостоприемно и за него, стига само той да знаеше коя. Влезе в една хлебарница и си купи две кифли. Чу разговора на една възрастна и на една млада жена край него за цената и качеството на хляба и за децата и за мъжете, за които те го купуваха — нима тези разговори ще се водят, докато свят светува?

„Така си е, Георг — каза си той, — те никога не са прекъсвали и никога няма да прекъснат.“

Изяде кифлите по пътя. Изчисти брашното, което бе попадало от тях върху якето на Хелвиг. През портата на един двор видя вътре чешма, край която момчета пиеха вода от закаченото на верига канче, и той влезе и също се напи. После продължи пътя си и стигна един обширен площад, който въпреки фенерите и минаващите хора изглеждаше мъглив и пуст. Как му се искаше да седне! Ала не смееше. В това време се разнесе камбанен звън, толкова близо и силно, че оградата, на която той се бе облегнал от изтощение, се разтърси. Тъй като мъглата на площада се разсея, той си помисли, че навярно Рейн е вече наблизо. Попита някакво момиче, което му отвърна веднага:

— Още днес ли мислите да се давите?

Чак сега забеляза, че девойката не беше вече дете, а само твърде слаба, но с дръзко и жадно лице. Тя позабави крачка, за да разбере дали той не би желал да го придружи надолу към реката. Всъщност нейните думи предизвикаха тъкмо обратния ефект и мислите, които досега непрекъснато се въртяха в главата му, неочаквано се превърнаха в решение. В никакъв случай не биваше да премине на другия бряг през някой от големите мостове, а непременно да остане да пренощува тук, в града. Тъкмо сега от двете страни на всеки мост сигурно има двойна стража.

По-трудният път винаги е по-разумен. Трябва да остане на левия бряг. Да измисли някакъв повод, за да стигне на отсрещния бряг някъде далече надолу по течението на реката. Не бива да влиза в своя град направо, а по най-заобиколни пътища. Изпрати девойката с разсеян поглед. Дали нещо в бързата и неравномерна походка му напомни неговата девойка, или може би всяко момиче сега би му напомнило за неговото? За част от секундата успя да си представи образа й. Припомни си я също как си отиваше и как също като тази девойка и тя навремето бе повдигнала повторно рамене. През това време камбанният звън бе престанал. И неочаквано разлялата се над площада тишина, както и това, че стената, на която се бе облегнал, беше престанала да трепери, сякаш отново се бе превърнала в каменна, още веднъж му припомни колко силно и мощно бе прозвучал преди малко камбанният звън. Той дори отстъпи настрана и вдигна поглед нагоре към върха на църквата. Свят му се зави, докато достигна най-високото кубе, защото над двете по-ниски и кълбести се издигаше самотно нагоре още едно кубе към вечерното есенно небе, с такава спокойна дързост и лекота, че той усети чак болка. После неочаквано през ума му мина, че в такава голяма катедрала не може да няма места за сядане. Потърси с очи входа. Беше обикновена врата, а не голяма порта. Учуди се, когато наистина се намери вътре. Отпусна се на най-близкия край на най-близката пейка.

„Тук ще мога най-после да си отпочина!“ — му мина през ума.

Чак тогава се огледа наоколо. Толкова дребен не се чувствуваше дори под безбрежния свод на небето. И когато забеляза пръснатите тук-таме три-четири женски фигури, също така дребни като него, и прецени колко грамадно е разстоянието между него и следващата колона, както и разстоянието между отделните колони и понеже от мястото си, додето му стигаха очите не виждаше никакъв край — нито над себе си, нито пред себе си, — а само някакво безкрайно помещение, той леко се учуди; може би най-учудващото от всичко бе, че за миг забрави собственото си положение.

Клисарят обаче, който вървеше спокойно из мрака, тъй като помещението му беше съвсем познато и защото вършеше работата си, веднага сложи край на учудването му. Той вървеше между колоните към Георг, обявявайки шумно и почти ядосано:

— Затваряме катедралата — а на жените, които не можеха да се отделят от молитвите си, той рече повече наставнически, отколкото утешително, че господ бог ще бъде и утре тук.

От страх Георг скочи на крака. Жените бавно заизлизаха през една близка до тях врата, където стоеше клисарят. Георг се върна назад към вратата, откъдето беше влязъл. Ала тя се оказа заключена и той трябваше да побърза, за да прекоси средния кораб на църквата и да настигне жените. Тогава му хрумна едва мисъл. Вместо да изтича напред, той се приведе зад една голяма каменна купел и чу как клисарят заключи отвън.

 

 

Ернст Овчаря прибра стадото. После подсвирна на кутрето си. Тук горе още не беше се свечерило напълно. Над хълмовете и дърветата небето бе станало жълтеникаво, както ленените чаршафи пожълтяват, когато жените ги държат твърде дълго затворени в скриновете си. Над долината мъглата беше толкова гъста и плоска, че изглеждаше, сякаш равнината се е вдигнала нагоре заедно с всичките си големи и дребни купчини светлини и село Шмидхайм не се е проснало по склона, а на края на долината. Откъм мъглата се разнесоха сирените на заводите на Хьохст и свирките на влаковете. Новата смяна постъпваше на работа. В селата и градовете жените приготвяха масите за вечеря. Долу по шосето вече се разнесе дрънкането на първите велосипедисти. Ернст се изкачи на канавката край шосето. Издаде единия си крак напред, скръсти ръце на гърдите. Погледна надолу, където шосето започваше да се изкачва край кръчмата на Траубе; около устните му отново затрептя насмешливата подигравателна усмивка, отправена сякаш към бога и към целия свят. Радваше се, когато гледаше всяка вечер как велосипедистите трябваше да слизат в началото на височинката и да тикат нагоре велосипедите си.

След десет минути първите започнаха да минават край него, запотени, посивели, уморени.

— Ехей, Ханес!

— Здрасти, Ернст. Хайл Хитлер!

— Щом ти казваш!… Здрасти, Паул!

— Здравей, Франц.

— Днес нямам никакво време, Ернст — отвърна Франц.

Той тикаше велосипеда си по неравния път, по който бе подскачал така весело тази сутрин. Ернст се обърна и го проследи с поглед.

„Какво му е тая вечер — помисли си Ернст, — навярно отива при някоя мома.“

Из един път той разбра, че не обича кой знае колко Франц.

„За какво ли му е пък на него девойка — помисля си той. — Ако някой има нужда от момиче, то това съм аз.“

И той похлопа на кухненския прозорец на Манголдови.

Франц веднага влезе в кухнята на Марнетови.

— Здравейте!

— Здравей, Франц — изръмжа леля му.

Супата вече бе разлята в паниците, картофена супа с наденици. По две наденички за всеки мъж, по една за всяка жена и по половинка за всяко дете. Мъжете бяха: старият Марнет, най-големият му син, зетят и Франц; жените бяха: госпожа Марнет и Аугусте. Децата бяха: Хенсхен и Густавхен. За децата имаше мляко, за големите — бира. И също така хляб и салам, защото супата беше малко. Войната бе научила госпожа Марнет сама да си произвежда всичко, от което имаше нужда семейството й — да дои и да коли собствен добитък, заобикаляйки всички разпоредби и забрани. Паниците и чашите, облеклото и лицата, картините по стените и речта им — по всичко личеше, че Марнетови не са нито бедни, нито богати, нито съвсем граждани, нито съвсем селяни, нито вярващи, нито невярващи.

— А това, че малкия не го пуснаха веднага в отпуск, е добре, нека види, че не може винаги да пробива стените с коравата си глава! — рече госпожа Марнет за най-малкия си син, който служеше в Майнц в сто четиридесет и четвърти полк.

Всички около масата, с изключение на Франц, се съгласиха, че е добре да понаучат в близкия град малкия на подчинение, изобщо много е добре, дето им стягат по малко коланите на хлапаците в казармата.

— Но днес е понеделник! — рече госпожа Марнет на Франц, когато той се изправи, още щом изпразни паницата си. Домакините се бяха надявали, че Франц ще им помогне да внесат последните ябълки вътре.

Помърмориха още малко и след като той излезе. Но не можеха много да му се сърдят, защото той бе сръчен и никак не си жалеше труда, за да им помогне, само дето непрекъснато се мъкнеше при Херман в Брайлсхайм да играят шах.

— Като си намери свястно момиче — обади се Аугусте, — няма да ходи да играе.

Франц яхна велосипеда си и се понесе този път в обратна посока, по полския път надолу към Брайлсхайм, който по-рано бе село, е сега се бе сраснал с Грисхайм чрез новопостроения квартал. Откакто се беше оженил повторно, Херман живееше в новия квартал, на което имаше право като железничар. Изобщо той неочаквано бе получил право на какви ли не неща, всевъзможни привилегии и заеми, когато през тази пролет се ожени повторно за Елзе Марнет, една съвсем млада братовчедка на Марнетови. Елзе беше от Шлосборнеровите Марнетови, което обясняваше правото й да се числи както към живеещите в Таунус, така и към пръснатите в многобройни села роднински клонове на големия Марнетов род. Когато стана дума сред другарите му за всички нови преимущества, които бе добил поради женитбата си, Херман добави:

— Нашата леля Марнет — от съседния клон на рода — ще ни подари и един сребърен десертен сервиз. Тя е кръстница на Елзе. На всеки рожден ден й подарява по една сребърна лъжичка.

— Твоята Елзе май би предпочела да получава от същите тези Марнетови през цялата година по един тиган мас — отвърнаха другарите му.

— Те са навикнали за всеки празник да си правят подаръци — рече Херман. — Затова пък Елзе трябва да ходи и да им помага по време на жътва и когато имат голямо пране или колят добитък, защото е член на семейството.

А Елзе истински се бе радвала на новия сервиз и изобщо на новия си дом. Тя имаше кръгло личице, беше осемнадесетгодишна и имаше весели зелени очички. Правилно ли бе постъпил, питаше се Херман, като се бе оженил за това дете? Но тя беше толкова мила и млада, а той бе толкова самотен вече години наред и така непоносимо самотен през последните три години…

Сега Елзе пееше в кухнята. Гласът й не беше нито особено силен, нито особено чист, но именно защото тя си пееше от сърце, той подскачаше като поточе — ту весело, ту тъжно, — тъкмо според нейното настроение.

Херман сбърчи чело с леко чувство за виновност. Поставиха шахматната дъска помежду си. Направиха, без да мислят, трите първи хода, с които обикновено започваха играта си. Франц бързо заразказва. През целия ден така нетърпеливо бе очаквал тази минута, че когато сега имаше възможност най-после да разкаже всичко, думите му се застигаха объркани. Херман го прекъсваше от време на време с кратки въпроси. Да, и той самият бе чул вече нещо, ала съвсем неопределено. Във всеки случай ще трябва да бъдат в готовност. Възможно е да има нещо вярно във всичко това и да се яви някой, който се нуждае от помощ. Херман скри дори от Франц онова, което сам бе дочул: че някогашният секретар на районната партийна организация Валау, един чудесен другар, когото той лично познаваше, бил избягал от лагера Вестхофен. Бе чул дори, че и жената на Валау била замесена в бягството — обстоятелство, което силно го бе обезпокоило. Защото, ако това беше истина, никой не биваше да го узнае. Но що се отнася до този Георг, за когото Франц сега повторно го попита, не, за него той нищо не беше чул.

— Трябва да се има пред вид — добави Херман, — че едно сполучливо бягство означава доста нещо.