Ана Зегерс
Седмият кръст (40)

IX

— Да не би и вие да сте се скарали у дома с жена си, господин Рьодер, та ви е по-добре тук при нас? — попита кръчмарят на „Финкенхьофхен“.

— Моята Лизбет и аз никога не се караме… Но тя няма да ме пусне да вляза у дома днес, ако не й занеса гратиси за мача. Утре е решителният мач на Вестенд срещу Нидеррад. По този случай съм ви толкова ранен посетител този ден, господин Финк.

Паул чакаше вече втори час Фидлер във „Финкенхьофхен“; кръчмата носеше името на собственика — стария Финк. Гледаше през прозореца към улицата. Ето вече и уличните фенери запалиха! Фидлер беше казал, че ще дойде в шест. Ала беше заръчал Паул да го чака във всички случаи.

На витрината на кръчмата имаше две шишета от корк, изрязани във формата на джуджета с шапчици. Джуджетата бяха стояли на същата витрина още когато Паул бе идвал във „Финкенхьофхен“ като дете заедно с баща си.

„Какви ли не глупости майсторят хората — помисли си Паул за тези шишета, сякаш той самият не принадлежеше вече към тези хора, които майсторят разни джунджурии. Помисли си: — Виж, баща ми беше друг човек!“ Бащата на Паул, дребен като сина си, бе умрял едва четиридесет и шест годишен вследствие на маларията, която го бе хванала по време на войната. „Едно още искам да направя през живота си — казваше баща му, — да замина за Холандия в Амеронген и да се изходя пред вратата на Вилхелм.“

„Сега най-добре ще бъде — помисли си Паул — да си поръчам една порция свински ребърца със зеле. Но не мога да нанеса такова огорчение на Лизбет, да взема да изхарча парите за неделя.“

Поръча си още една халба светло пиво. Някой го попита, минавайки край масата му:

— Отдавна ли си тук, или сега идваш?

„Ето го Фидлер, идва — потрепера Паул — и явно не е намерил никого.“

Лицето на Фидлер беше строго и напрегнато. Той сякаш не забеляза веднага Паул. Но докато стоеше пред тезгяха, непрекъснато усещаше упорито насочения към него поглед на Паул. Едва когато си тръгна, той потупа приятеля си по рамото и седна уж между другото на края на един стол на неговата маса:

— В осем и петнайсет, преди започване на филма, край кино „Олимпия“, там, където паркират колите, ще чака един малък син „Опел“. Ето ти номера. Да се качи веднага, ще го чакат… А сега внимавай, аз трябва да разбера дали всичко е минало добре. Каква причина можем да измислим, за да пратя жена си при твоята Лизбет?

Паул чак сега отмести погледа си от Фидлер. Втренчи се пред себе си. После каза:

— Да й поиска рецептата за бухтите.

— Кажи на жена си, че си ми дал да опитам от бухтите. Когато жена ми дойде да вземе рецептата, ако с Хайслер всичко е минало добре, й кажи, че ни пожелаваш „добър апетит“, а ако се е случило пешо непредвидено, кажи да ни съобщи да гледаме да не ни се разстроят стомасите.

Паул каза:

— Аз отивам веднага при Георг. Изпрати жена си чак след два ча̀са.

Фидлер стана веднага и си отиде. Ръката му се бе притиснала преди тръгване още веднъж леко върху рамото на Рьодер. Паул поседя още малко мълчалив и неподвижен. Усещаше върху рамото си лекия натиск на Фидлеровата ръка — този безмълвен знак на уважение, на братско доверие, едно докосване, което прониква в човека по-дълбоко, отколкото каквато и да е нежност. Той чак сега осъзна важността на новината, която Фидлер му бе съобщил… На съседната маса някой си свиваше цигара.

— Дай и на мене една, другарю.

По време на безработицата той беше пушил някакъв лош тютюн, за да приспива глада си, а после се беше подчинил на Лизбет и беше престанал да пуши, за да пести парите. Сега неумело завитата цигара се раздроби между пръстите му.

Той скочи. Нямаше търпение да чака трамвая на спирката и тръгна пешком към града. Улиците и хората от лявата и от дясната му страна му създаваха чувството, че и той участвува в събитията на деня. Изчака в тъмния вход зад колите да се поуспокои. Притисна се досами стената, за да пусне да мине край него една компания посетители на кръчмата. Откъм улицата се носеше шумът на съботната вечер. И той винаги се бе опитвал да се измъква в предпразничната вечер в кръчмата, тъй като му стигаше да прекара цялата неделя заедно с Лизел. Дворът беше по-многолюден от вчера. Паул забеляза Георг, който беше клекнал на пода и очукваше под светлината на фенера някаква ламарина. Беше по същото време като снощи, когато той го доведе. Прозорчето на стаичката в гаража светеше, значи, леля му е вътре.

Георг се наведе още по-ниско надолу, както винаги, когато чуваше стъпки зад гърба си. Очукваше някакво парче ламарина — щом го оправеше, отново го изкривяваше и пак започваше да го очуква. Усети, че някой се спря зад гърба му.

— Хей, Георг!

Георг вдигна бързо поглед. После пак така бързо го сведе и удари два пъти леко с чука. Лицето на Паул изразяваше нещо, което можеше да го подлуди. Изтекоха две мъчителни секунди. Той не можеше да разбере израза върху лицето на Паул — тържествена сериозност, примесена със закачливост. Паул коленичи до него и опипа тенекията. Рече му:

— Всичко е наред, Георг. В осем часа и петнайсет минути край задния вход на кино „Олимпия“ ще чака малък син „Опел“. Ето ти номера. Влез веднага в колата.

Георг изкриви отново очукания ръб.

— Кой ще ме чака?

— И аз не знам.

— Не знам дали трябва да отида.

— Трябва. Бъди спокоен. Познавам човека, който уреди въпроса.

— Как се казва той?

Паул се поколеба и каза:

— Фидлер.

Георг затърси бързо в паметта си сред хаоса от лица и имена през годините назад. Ала никакъв спомен не изплува оттам. Само Паул повтори:

— Сигурен съм, че е свестен човек.

Георг отвърна:

— Ще отида.

— Аз ще вляза сега при леля — рече Паул, — за да уредя да дойдеш веднага с мен да си прибереш нещата.

Паул почувствува голямо облекчение, когато госпожа Грабер не му възрази. Тя се дръпна зад бюрото си, което изпълваше почти цялата стаичка. Изтеглената доста ниско висяща от тавана лампа осветяваше твърдата й коса — като обвита в бели пламъци грива. Върху бюрото беше търговската й книга, имаше таблици, календар, няколко писма под преспапие от малахит. В една малка скала от малахит беше пъхнат часовник и имаше малко басейнче за мастило, както и отверстие за писалки и моливи. Като шестнадесетгодишна булка тя доста се беше радвала на това украшение. Едно най-обикновено бюро, бюро в кантора. Тук нямаше нищо необикновено освен самата нея. Тя бе извлякла от малкото предприятие, където я бе довеял случаят, всичко, което можеше да се извлече от него. Целият двор беше свидетел, когато мъжът й я биеше. Целият двор бе свидетел и когато тя започна да му отвръща. После дойде войната и тя загуби там и двамата: и мъжа си, и любимия. Детето й — умряло, задушено от коклюш — също лежеше вече двадесет години в гробищата на урсулинките в Кьонигщайн. И когато тя се върна в кантората, по учудените физиономии и опулените погледи на съседите разбра, че всички знаят малките й тайни. Шофьорите й си помислиха: „И на нея дори й е дошло много.“ А тя удари с крак в земята и изкрещя:

— Да не ви плащам да ме зяпате? Хайде, хайде, работете!

От този миг нататък никой край нея не бе видял вече мира, а най-малко тя самата.

А може пък сега да отдъхне малко, например тази вечер. Да откаже ли на този човек да отиде да си прибере дрехите от Рьодерови? Защо Паул сам не ги е донесъл? Но нека върви, щом са рекли, да си прибере вехториите. А що се отнася до заплатата, щом той се настани окончателно при нея, ще я уговорят. Той й харесва. Тя ще съумее да го направи по-разговорлив. У него има нещо, което й напомня родния край. Той е от ония места, където първо вее леден вятър, та след това хората приемат всеки повей като свеж полъх. Може да се каже, че те двамата са земляци. Но нека той най-напред се пренесе тук. Ще спи в преградената стаичка в гаража. Може да разтвори леглото на нейния покоен Грабер — и без това стои така неизползвано.

Паул се върна при Георг. Каза му:

— Е, Георг…

Георг отвърна:

— Да, Паул?

Паул се бавеше, не се решаваше да тръгне, но Георг му каза:

— Върви, върви!

И той си тръгна, без да се сбогува, без да го погледне, и излезе бързо на уличката. И двамата веднага и едновременно усетиха в сърцата си онова леко неугасимо горене, което се усеща само тогава, когато хората предугадят, че никога вече няма да се видят.

Георг застана така, че да може да вижда часовника в помещението на кръчмата. След малко госпожа Грабер излезе при него.

— Хайде приключвай — рече тя — и върви да си вземеш нещата.

Георг отвърна:

— Предпочитам преди това да свърша тук всичко сам, защото ще остана да преспя у Рьодерови.

— Че у тях има шарка.

— Аз отдавна вече съм изкарал моята шарка, не се безпокойте за мене.

Тя остана права зад гърба му, ала нямаше повод да го нахока да бърза.

— Я ела — рече неочаквано тя — да идем да изпием по чаша за назначаването ти.

Георг се стресна. Само на двора пред гаража, наведен над работата си, той се чувствуваше сравнително сигурен. Страхуваше се да не се случи нещо в последния миг. Каза:

— Откакто ми се случи онази неприятност, реших да не пия вече.

Госпожа Грабер се разсмя:

— И докога мислиш да държиш на обещанието си?

Той сякаш се замисли сериозно за миг, после рече:

— Още три минути.

В кръчмата ги посрещнаха шумно. Беше пълно с хора. Жената явно беше постоянен гост тук. След като ги обсипаха с приветствия, повече никой не им обърна внимание. Двамата останаха край тезгяха.

Тогава погледът на Георг падна върху двама възрастни хора: мъж и жена. Двамата седяха като вклещени между другите посетители зад шишета с бира — и двамата дебелички, доволни.

„Боже мой, та това са те, да, двамата Клапродови, Клапродови от боклукчийската служба. Каква ли беше оная поръчка на времето, която жената настояваше да приемат, а мъжът се противеше, докато едва не се хванаха за косите, а после разярени видяха, че всички около тях им се смеем от сърце. Ала сега вие двамата не бива да се обръщате, мило семейство Клапрод, как се случи да ви видя още веднъж! Само не бива да се обръщате към мен!“

— Наздраве! — рече му госпожа Грабер.

Чукнаха се.

„Сега вече няма да ме напусне — помисли ся жената, — вече е решено.“

— Така, а сега отивам у Рьодерови. Благодаря ви, госпожо Грабер. Хайл Хитлер! Довиждане!

И той се върна в гаража и се преоблече. Нагъна старателно чуждия работен комбинезон. През ума му мина:

„Скоро ще ти върна палтото и всички твои неща. Ще те търся и ще те намеря, където и да си. Ще отида вечерта на твоето представление. Ще погледам фокусите ти. И твоето двойно — не, не, обикновеното ти салто. А след края на представлението ще те изчакам и двамата ще има да си разправяме как сме се измъкнали от този живот. Искам всичко да науча за тебе, не бива вече да има никакво отчуждение помежду ни. А пък Фюлграбе ми каза, че си бил умрял. Кой ще седне да слуша един Фюлграбе?“

Поколеба се за миг на изхода за колите и не смееше да излезе на улицата. Струваше му се, че е забравил нещо в двора, нещо важно, неизбежно. Помисли си:

„Нищо не съм забравил. Та вече съм на улицата. Дори вече преминах три улици. Значи, че съм излязъл от двора. За всичко друго вече е късно.“

Видя току пред себе си сляпата, облепена с цветни плакати стена на края на Шефергасе, уличните светлини вече падаха пред краката му на паважа, изпочупени букви — червени и сини, без никаква връзка помежду си. Той бе преживял вече през миналия ся живот една такава нощ, изпъстрена със сини и червени светлини. Леденостудено беше вътре в катедралата и той бе обзет от детски страх. Продължи надолу по Шефергасе, край паркираните коли, видя синия „Опел“, провери номера. Беше същият. Дано само не се случи нещо!

„Ами ако Паул се е оставил да го натопят? И въпреки всичко аз няма да ти се разсърдя, Паул. Колко различни от теб хора са се оставяли да ги измамят! Само ще бъде жалко, че всичко ще се провали в последния миг.“

Когато Георг се приближи, вратичката на колата се отвори отвътре. Той влезе и колата тръгна веднага. Каква странна миризма се носи в този сандък — сладникава и тежка! Минаха през няколко улички и излязоха на улица Цайл. Георг хвърли поглед към шофьора. Той не му обръщаше никакво внимание, сякаш въобще не бе влязъл в колата, седеше мълчалив и вдървен. Очила върху дълъг тънък нос, движещи се от вълнение скули — кого, по дяволите, му напомня всичко това?

Сега колата се понесе към Източната гара. Когато отвън нахлу някаква светлина, Георг разбра откъде идва тежката миризма, която го бе обезпокоила кой знае защо: един-единствен бял карамфил стърчеше от тясна стъклена вазичка до страничния прозорец. Вече задминаха Източната гара. Стрелката отскочи на шейсет километра и мъжът на волана беше все така безмълвен, сякаш въобще не се интересуваше от госта си.

„А може пък аз действително да съм от въздух — помисли си Георг. — Кого ли ми напомня той, но да — Пелцер! Я виж ти! Ние двамата не сме могли и да мечтаем за това пътуване. Само че очилата на Пелцер се счупиха край село Бухенау, а твоите са чисти и здрави. Защо не продумваш нито дума? Къде отиваме всъщност?“

Ала той не постави на глас въпроса си, сякаш се подчиняваше на желанието на този човек и въобще не се беше качил в колата. Шофьорът не го поглеждаше; седеше неудобно встрани, сякаш присъствието на Георг щеше да стане действителност само ако го докоснеше.

Задминаха и Източния парк. Георг си помисли:

„Ей сега може да се затвори капанът. — После добави: — Не, човек, който готви някому капан, не се държи така, той ще приказва, ще се подмазва, ще гледа да те заблуди. Като този човек би се държал и Палцер в подобно положение. — После му мина друга мисъл през главата: — Ако пък все пак съм попаднал в капан, тогава…“

Колата навлезе в Ридервалдския квартал. Спряха на една тиха уличка пред малка жълта къща. Мъжът слезе. Не го погледна и сега. Кимна му само с рамо да излезе и после да влезе във входното антре, а оттам — в стаята.

Първото нещо, което Георг почувствува в новото помещение, беше силният мирис на карамфили. Върху масата имаше грамаден бял букет, който блестеше в полумрака. Стаята беше ниска, но доста обширна, така че лампата в единия ъгъл осветяваше само малка част от нея. От този ъгъл излезе една фигура, облечена в бяла престилка, полумомче-полудевойка, полужена — стопанката на дома. Тя не посрещна кой знае колко любезно новодошлите, сякаш преждевременно я бяха откъснали от книгата, която тя сега хвърли на стола зад себе си.

— Това е мой съученик, който минава през нашия град, и аз го доведох направо у дома. Ще може да пренощува у нас, нали?

Жената отвърна съвсем равнодушно:

— Че защо не.

Георг й подаде ръка. Погледнаха се бегло. Мъжът стоеше вдървен край тях и гледаше дали гостът му ще започне да се превръща от призрак в някакво реално същество. Жената каза:

— Може би искате най-напред да се качите в стаята си?

Георг погледна бързо към мъжа, който му кимна незабележимо. Може би дори той сега именно го погледна за пръв път иззад стъклата на очилата си. Жената тръгна напред.

Щом се почувствува донякъде в безопасност — това не беше сигурност, но поне надежда за безопасност, — той се зарадва на цветните постилки по стълбището, на бяло лакираната дървения, на дългите крака на жената, на късо остриганата й права коса.

Истинско чудо беше, че може да остане сам в тази стая и да се отдаде на мислите си.

Когато тя излезе, той заключи вратата. Отвъртя крановете на чешмата, помириса сапуна, пийна малко вода. Видя в огледалото образа си така променен, че се стараеше да не поглежда повече натам.

По същото това време Фидлер влезе в жилището на своя тъст, където той и жена му държаха една стая. Ако живееше сам, той сигурно би прибрал Хайслер у дома си. Но понеже това беше невъзможно, се сети за доктор Крес. Крес беше работил по-рано при Покорни, а след това при Касела. Фидлер го познаваше от едно работническо вечерно училище. Крес преподаваше там химия. Те се срещаха често, докато накрая Крес започна да се учи от ученика си. По природа Крес беше много страхлив, ала през 33-а година отстоя храбро онова, което смяташе за правилно. А ето че по-късно Крес каза веднъж на Фидлер:

„Драги ми Фидлер, не идвай вече да събираш пари за помощи, не ми носи повече забранени вестници, не искам да рискувам живота си заради някаква брошурка. Ела обаче, ако ти се случи нещо действително сериозно.“

И ето само преди три часа Фидлер му бе напомнил тези негови думи.

„Най-после“ — помисли си госпожа Фидлер, когато чу стъпките на мъжа си по стълбите; макар че най-много я измъчваше чакането, тя беше твърде горда и не отиде в кухнята при другите. Преди вечеряха цялото семейство заедно. Ала след няколко недоразумения решиха да оставят двете момчета вечер сами. Впрочем двамата й братя вече не бяха момчета, а женени повече от шест години. Ала със семейство Фидлер се случи същото, както с повечето хора след обявяването на Третия райх. Не само жизнените условия, но и връзките им бяха станали неопределени и непълноценни, притъпило се бе чувството им за време. Те сякаш живееха от ден за ден и безкрайно се учудваха, когато отминеше още една година.

Отначало Фидлерови не искаха да имат деца, защото бяха безработни и освен това смятаха, че са предопределени да изпълняват друг вид задачи, а не да отглеждат деца. Сега — така си мислеха те тогава — трябва да бъдат свободни и необвързани, за да могат да вървят на демонстрации, да се борят за свободата, щом ги призоват. Сега за сега — така си мислеха те тогава — сме все още твърде млади, съвсем млади, и си мислеха, че ще си останат вечно млади; защото това „сега“ им се струваше като „утре“ и онова „по-късно“ — като „довечера“. А двете заедно образуваха многообещаващия утрешен ден… Те не искаха да имат деца по време на Третия райх, защото се страхуваха, че по-късно ще ги заставят да облекат кафявите ризи и да станат войници.

Така малко по малко госпожа Фидлер насочи цялото си внимание към мъжа си. Пазеше го и се грижеше за него точно като за дете, което на всяка цена трябва да се отгледа, докато възрастните могат да се подлагат от време на време на всякакви изпитания. Тъкмо през последната година двамата съпрузи сякаш се бяха сраснали в едно, което беше и добро, и лошо. Защото през първата година от идването на Хитлер на власт те бяха живели заедно като двама млади хора, застрашени от същата опасност, обвивани от същия студен вятър. Любовта им не бе засегната от взаимното им старание да се пазят един друг. По-късно, когато старите им приятели бяха арестувани един подир друг или се оттеглиха, госпожа Фидлер често се питаше дали мъжът й обмисля нови възможности, или просто изчаква момента. Запиташе ли го, той обикновено й отговаряше неопределено, както отговаряше и сам на себе си. И когато тази вечер Фидлер не се прибра, тя сама си допълни неговите полуизречени отговори и колкото по-дълго го чакаше — напоследък той бе станал олицетворение на точността, — толкова повече се уверяваше сама, че го е задържало нещо, което е свързано с техния предишен живот. А този техен предишен живот беше такъв, че само един полъх, един спомен за него бе достатъчен, за да подмлади съвсем човека.

Още в коридора тя видя, че лицето на мъжа и е оживено и очите му блестят.

— Чуй ме добре, Грете — започна той, — ще трябва да отидеш сега у Рьодерови. Нали си спомняш жена му, една такава дебеличка, с голям бюст, ще поискаш да ти даде рецептата за бухтите, която тя ще ти запише, и ще ти каже едно определено изречение, което трябва да запомниш много добре. Ще ти каже или „добър апетит!“, или „не яжте много от тях!“. Ще трябва да запомниш добре какво ще ти каже. И върви по заобиколни пътища и натам, и насам. Иди веднага!

Жената кимна с глава и излезе. Значи животът им отново добиваше смисъл. Старите връзки отново бяха възстановени или никога не са били скъсвани. Щом се запъти със заобикалки към жилището на Рьодерови, изведнъж й се стори, че и други бяха тръгнали на път заедно с нея след дълго прекъсване, ала вече без страх.

Жената на Рьодер не позна веднага Фидлеровица, защото лицето й бе подпухнало от плач. Разочарована и отчаяна, Лизел гледаше непознатата посетителка, сякаш очакваше всеки миг тя да приеме образа на нейния Паул.

Фидлеровица разбра, че тук нещо не беше наред. Не искаше обаче да си върви без новини. Затова каза:

— Хайл Хитлер! Извинете ме, госпожо Рьодер, че пристигам ни в клин, ни в ръкав, и то вечер. Пък и, изглежда, не съм дошла в подходящо време. Исках само да ви попитам за рецептата за бухтите. Вашият мъж дал на моя да ги опита. Те са приятели, нали ме познахте? Аз съм госпожа Фидлер. Нима мъжът ви нищо не ви е казал за рецептата и че ще дойда да ви я искам?

А сега успокойте се, госпожо Рьодер, и седнете малко, и тъй като вече съм дошла, а мъжете ни са приятели, може би бих могла да ви помогна с нещо. Не се стеснявайте, госпожо Рьодер, няма какво да се стесняваме една от друга. Още повече пък в такива времена. Но хайде, престанете да плачете. Седнете най-после. Кажете, какво се е случило?

Междувременно двете жени бяха седнали на кушетката в кухнята. Вместо да престане, Лизел се заля в още по-обилни сълзи.

— Госпожо Рьодер, госпожо Рьодер — поде отново Фидлеровица, — каквото ви се е случило, сигурно не е чак дотам страшно. А пък ако действително е нещо сериозно, ще му намерим и на него лек. Значи, мъжът ви нищо не ви е казал? Нима не се е прибирал този следобед?

Лизел отвърна през сълзи:

— Само за малко.

Госпожа Фидлер каза:

— Някой дойде да го вземе ли?

— Сам трябваше да отиде.

— Сам?

— Трябваше, да — отвърна Лизел уморена. Тя избърса надясно и наляво лицето си с голите ръце. — Когато той дойде, аз вече бях получила призовката, а пък и той се прибра доста късно.

— Ами, значи, не може да се върне толкова скоро — отвърна госпожа Фидлер. — Успокойте се най-после.

Лизел повдигна рамене. Отвърна със съвсем отпаднал, унил глас:

— Може той, може. Или ще се върне, или ще го задържат там, сигурно ще го задържат там.

— Но откъде можете да знаете това, госпожо Рьодер, може да се е наложило да чака. Там непрекъснато викат разни хора, и денем, и нощем, без прекъсване.

Лизел седеше замислена. За известно време поне сълзите й бяха пресъхнали. Неочаквано тя се извърна към посетителката си:

— Та каква рецепта ми искахте, за бухтите? Не, не, Паул нищо не ми каза. Така се изплаши от призовката, че веднага побягна.

Тя се изправи и забърка непохватно с подути от плач очи в чекмеджето на кухненската маса. Госпожа Фидлер искаше да я разпита още, надяваше се, че ще може да изкопчи всичко от Лизел. Страхуваше се обаче да разпитва за неща, в които мъжът й не искаше да я посвети.

Междувременно Лизел бе успяла да намери малкото парченце молив. Откъсна един лист от бележника си за разходите.

— Аз цялата треперя — каза тя. — Искате ли сама да си запишете?

— Какво да си запиша? — попита госпожа Фидлер.

— За пет стотинки мая — заговори Лизел през сълзи, — един килограм брашно, мляко, колкото да стане твърдо тесто, малко сол. Трябва добре да се омеси…

На връщане към дома през нощните улици госпожа Фидлер можеше да си каже, че сега безбройните неопределени случайности, всички онези полуреални, полувъображаеми заплахи изведнъж станаха действителност и получиха образ и форма. Ала тя нямаше време за подобни мисли. Внимаваше само да върви по заобиколни пътища и никой да не я следи. Пое си дълбоко дъх. Това беше отново някогашният въздух, който гали слепоочията като студен полъх. Някогашният мрак, под закрилата на който бяха разлепвали плакати, рисували лозунги по дъсчените стени, пъхали позиви под вратите. Ако само днес по обяд някой я беше попитал за делото, за изгледите от борбата, тя би отговорила само с неясно повдигаме на рамене като мъжа си. А ето че сега не й се беше случило нищо особено, освен тази ненужна разходка до една разплакана жена, ала тя отново бе заела мястото си в своя предишен живот и неочаквано всичко отново беше станало възможно, всичко можеше да се ускори, защото ненадейно се бе оказало зависимо от нея. Всичко бе станало възможно през това отново започнало време: ще се променят отношенията им, и техните собствени, много по-бързо, отколкото бяха предполагали, защото те бяха все още млади и все още можеха да се радват на щастието си след толкова мъки. Разбира се, възможно е Фидлер да загине много по-бързо и по-страшно, и по-ужасно, отколкото тя се бе страхувала, в тази борба, в която отново бе навлязъл. Само през времена, когато нищо не е възможно, животът минава като през сянка. Ала във времена, когато всичко е възможно, и животът, и смъртта са свързани.

— Сигурна ли си, че никой не те е проследил?

— Съвсем съм сигурна.

— А сега ме чуй добре, Грете. Аз ще прибера най-необходимите си вещи. Ако някой попита къде съм, ще кажеш в Таунус. А ти самата ще направиш следното: ще заминеш в Ридервалдското предградие; на улица Гьотеблик, номер осемнайсет, живее доктор Крес в една хубава жълта къща.

— Това Крес от вечерните курсове ли е? Един с очила? Дето все се караше с Балцер заради християнството и класовата борба.

— Да, той е, но ако някой те попита — ти не си виждала никога през живота си този Крес. А на него ще кажеш, че съм ти заръчал да му съобщиш: Паул е в гестапо. Остави го малко да преглътне съобщението ти. После го попитай къде можем да го намерим по-нататък. Мила моя Грете, внимавай добре, през целия си живот не си участвувала в толкова опасна акция. Не ме питай нищо повече.

И така, аз си отивам. Но няма да замина веднага за Таунус. Утре заран ела на мястото ни в бараката. Ако полицията дойде нощес у дома, ще си облечеш зимното яке. Ако не дойде, ще си облечеш новото тънко костюмче. Не дойдеш ли, ще знам, че са те откарали.

Ако си облечена в новото костюмче, значи, аз мога спокойно да вляза в бараката. Значи, разминало ни се е. Имаш ли още от парите, отделени за храна?

Грете му пъхна в ръката няколкото марки, които й бяха останали. Направи мълчаливо малък вързоп с най-необходимото. Не се целунаха на раздяла, а се хванаха здраво за двете ръце. Щом мъжът й излезе, жената облече веднага винтягата, защото по природа беше практична жена; рече си, че едва ли ще й остане време да се преоблича, ако се случи нещо лошо. А ако нощта мине спокойно, утре и без това ще може спокойно да си облече новото костюмче.

 

 

Крес стоеше все още на същото място в тъмната част на стаята. Жената седна, без да го погледне, на старото си място. Отвори книгата на мястото, докъдето бе стигнала при влизането на двамата мъже. Гладките й прави коси, които денем бяха по-скоро тъмноруси, сега блестяха по-силно от светлината, която ги позлатяваше. Тя приличаше на слабо момче, което на смях си е наложило на главата шлем. Тя каза, наведена над книгата:

— Когато ме гледаш, не мога да чета.

— Цял ден си имала време да четеш. Нека се разговорим.

Без да вдига очи от четивото, жената рече:

— Защо да говорим?

— Защото гласът ти ме успокоява.

— Че защо ти е необходимо да те успокояват? У дома спокойствие не липсва.

Мъжът продължи да я гледа втренчено. Тя превърна две-три страници. Той каза неочаквано с променен глас:

— Герда!

Жената смръщи чело. Овладя се обаче, явно по навик, и защото си рече, че Крес е неин съпруг и е уморен от работа и те ще трябва и тази вечер да прекарат заедно. Сложи отворената книга върху коляното си и запуши. После каза:

— Кого всъщност си довел? Странен човек.

Мъжът мълчеше. Тя сви несъзнателно вежди и го погледна по-остро. В сумрака не можеше да различи чертите на лицето му. От какво блести то така? Нима е толкова пребледнял?

Най-после той каза:

— Фрида няма да идва до утре, нали?

— До вдругиден сутринта.

— Чуй ме, Герда, ти не бива никому да казваш, че сме имали гост. Попита ли те някой, ще кажеш, че е бил мой съученик.

Тя отвърна без изненада:

— Добре.

Мъжът пристъпи към нея. Сега вече тя почти различаваше лицето му.

— Слуша ли по радиото за бягството от Вестхофен?

— Какво? По радиото? Не.

— Избягали неколцина — рече Крес.

— Виж ти!

— И ги заловили всичките.

— Жалко.

— С изключение на един.

Очите на жената блеснаха. Тя вдигна лице. Така грейнало той го бе видял само веднъж — в началото на съвместния им живот. Но и тогава то отново бе станало студено като сега. Тя го изгледа внимателно отгоре додолу и каза:

— Виж ти!

Той чакаше.

— Наистина не съм очаквала от тебе такова нещо. Виж ти!

Той отстъпи назад. Рече:

— Какво? Какво не си очаквала?

— Това. Всичко това. Да, наистина — прощавай!

Крес каза:

— За какво говориш всъщност?

— За нас двамата.

 

 

Горе в стаята Георг мислеше:

„Ще сляза долу. На какво ли се надявах, като реших да се кача горе? Защо да стоя сам?“

Защо трябваше да се измъчва в този заключен отвътре бункер в синьо и жълто, покрит с ръчно тъкани постилки, с вода, течаща от никелирани кранове, с огледало на стената, което безмилостно му натрапваше същото, както и мракът — него самия.

От бялото ниско легло се носеше мирис на свежо прано бельо. А той, изморен до краен предел, крачеше напред и назад, от вратата до прозореца, сякаш му бе запретено да се допре до постелята… „Нима това ще бъде последната ми квартира? Последната, разбира се, но какво ме очаква след това? Ще трябва да сляза долу при хората…“ И той отключи вратата.

Още по стълбището чу гласовете на мъжа и жената, приглушени, но пронизващи. Учуди се. И двамата му се бяха сторили едва ли не неми или поне безкрайно мълчаливи. Поколеба се пред вратата. Крес тъкмо казваше:

— Защо ме измъчваш всъщност?

Георг чу малко ниския глас на жената:

— Нима това те измъчва?

Крес отвърна по-спокойно:

— Тогава и аз ще ти кажа нещо, Герда, на теб ти е все едно защо човек се намира в опасност, все едно ти е кой е той дори — за теб то няма никакво значение. Ти се вълнуваш само от опасността. Дали става дума за бягство или за автомобилно състезание, важното е нещо да те възбуди. Такава си беше, такава си и остана.

— Ти хем имаш право, хем нямаш. Може би по-рано някога съм била такава, може би отново съм станала такава. А искаш ли да знаеш защо? — Тя изчака един миг. И все едно дали мъжът й искаше да знае всичко, или предпочиташе да не знае нищо, тя продължи с решителен глас: — През всичкото това време ти казваше, че в случая нищо не може да се помогне, че сме безсилни и че трябва да чакаме. Да чакаме, си мислех аз, той иска да чака, докато всичко, което му е било скъпо, се унищожи. Помъчи се да ме разбереш. Когато аз се махнах от дома и дойдох при теб на времето, нямах още двайсет години, но напуснах дома си, защото всичко у дома ме отблъскваше — и баща ми, и братята ми, и тишината всяка вечер в нашата семейна всекидневна. Но тук, у дома, напоследък също стана тихо както в бащиния ми дом.

Крес слушаше навярно още по-изненадан от стоящия пред вратата Георг. Хиляди вечери поред той се бе опитвал с мъка да издърпва думите между зъбите й.

— И после, още нещо: в бащиния ми дом нищо не биваше никога да се променя. Това именно им беше гордостта — че всичко трябва да си остане както си е било… А после дойде ти! И най-неочаквано ми обясни, че дори и в камъка и за секунда нищо не остава неизменно й каменно, та камо ли в човека… Разбира се, аз не влизам в сметката! Това ли искаш да кажеш? Защото току-що твърдеше, че аз съм такава, каквато съм била.

Крес изчака за миг, за да види дали е свършила. После сложи ръка върху главата й. Тя пак го погледна равнодушно, дори леко заинатено. Той сграби косата й, вместо да я погали. Косата й беше нежна и неподатлива — създадена навярно да я галят, да я поучават, а може би и да я променят. Той леко я разтърси.

Георг влезе в стаята. Мъжът и жената бързо се разделиха. Защо, по дяволите, му е трябвало да разкаже на жена си всичко?… Върху лицето й не бе изписано вече предишното равнодушие, а хладно любопитство. Георг каза:

— Не мога да спя. Разрешавате ли да остана за малко тук при вас?

Крес втренчи поглед в него, застанал опрян на стената: няма съмнение, гостът му беше тук, връщане назад нямаше. И той каза с глас на домакин:

— Какво искате да пиете, чаша чай? Или ракия? Или някакъв сок? Или бира?

Жената каза:

— Той е гладен.

— Чай и ракия — отвърна Георг, — а за ядене, каквото има.

При тези думи мъжът и жената се засуетиха в продължение на няколко минути. Подредиха бързо масата за вечеря. Наслагаха чинии й чинийчици. Отваряха бутилки. О, да яде като в приказката от седем малки чинийчици, да пие от седем малки чашчици, при това и тримата не са кой знае колко спокойни, домакините ядат само за компания. Георг пъхна бялата салфетка в джоба си — чудесна превръзка за разрязаната му ръка. После я измъква отвътре и я оглади на масата. Засити се и почувствува умора до припадък. Само да не остане отново сам! Разбута приборите и чиниите пред себе си и положи глава върху масата.

Когато той отново вдигна глава, вече беше късна вечер. Масата пред него отдавна беше прибрана, стаята — опушена. Георг не можа да се опомни веднага. Усети, че зъзне. Крес стоеше отново облегнат на стената. Георг се опита, кой знае защо, да му се усмихне: отражението на усмивката му върху лицето на домакина беше също така разкривено и измъчено. Крес предложи:

— А сега да пийнем.

И той върна бутилките обратно. Започна да налива, при което ръката му леко трепереше и няколко капки намокриха покривката. Именно това треперещо наливане успокои Георг напълно.

„Порядъчен човек е той. Един човек, който е знаел, че рискува всичко, ако ме приеме. И все пак ме прие.“

Жената се върна, седна край масата и запуши мълчаливо, тъй като и мъжете мълчаха.

Отвън пясъкът по тротоара заскърца — приближаваха се бързи леки стъпки. Те се спряха пред външната врата. Тримата чуха скърцането на обувките по площадката отвън, сякаш някой търси звънеца. И двамата мъже потрепераха, когато звънецът иззвъня, макар че го очакваха.

— Ще кажете, че сте ме срещнали случайно пред киното — каза Георг тихо и твърдо. — Познавате ме от курса по химия.

Крес кимна. Както става със страхливите хора, и той се успокояваше, щом усетеше опасността. Жената стана и отиде до прозореца. Лицето й изразяваше надменност и лека подигравка, които го озаряваха винаги в минути на опасност. Вдигна щората, погледна навън и каза:

— Някаква жена.

— Идете да й отворите — каза Георг, — но я оставете навън.

— Тя иска да говори с теб, с мъжа ми. Изглежда съвсем порядъчна.

— А откъде знае, че аз съм си у дома?

— Знае. Ти си разговарял в шест часа с мъжа й.

Крес излезе навън. Жена му седна отново на масата до Георг. Пушеше и от време на време поглеждаше косо към него, сякаш и двамата бяха увиснали на някакъв завой или на някакъв замръзнал, ужасно отвесен, недостъпен склон.

Крес се върна. По лицето му Георг разбра, че се бе случило най-страшното.

— Поръчаха ми да ви кажа, Георг, че вашият Паул е в ръцете на гестапо. Мъжът на тази жена за всеки случаи напуснал дома си. Тя иска ние да й кажем къде ще вървим сега — или може би вие къде ще отидете, Георг, за да могат да ви намерят там. — И той си наля една чаша.

„Сега не изцапа покривката“ — помисли си Георг.

Главата му беше съвсем празна, сякаш из един път всичко се бе измело отвътре, вместо да влезе нещо.

— Бихме могли да ви откараме някъде с колата или може би смятате, че трябва всички да се махнем оттук? Тримата заедно с колата? Просто нанякъде? Или направо на Източната гара? Или някъде във вътрешността на страната? Към Касел? Или може би е най-добре веднага да се разделим?

— Моля ви, замълчете за миг…

Мислите отново нахлуха в опразнената му глава.

Значи, Паул се е провалил. Но чакай, как така провалил? Дошли са да го вземат ли? Или са го извикали на разпит? Това не му казаха. Така или иначе, той е загазил. А как се държи Паул? Ако могат да докажат, че той го е прибрал у дома си, ако действително могат да докажат това — Паул никога няма да изкаже новото му убежище. Изобщо той знаеше ли го? Убежището сигурно не знае. Ако посредникът е бил здрав човек, действително от нашите хора, той няма да му е казал никакво име. Но Паул знае номера на колата, а това е достатъчно; Георг си припомни други, далеч по-силни от Паул мъже, с огромни сили, опитни и изобретателни, устояли на всякакви борби още от младежки години. Но и тях ги бяха сломили и когато ги обземаше ужасът пред смъртта, съобщенията бяха изтичали от порите им. Но Паул няма да го издаде. В главата на Георг се оформи смелото решение, за което му бе необходимо цялото му безстрашие и бърза решителност. Той вярва на Паул, той ще остане там, където други преди него са стояли със здраво стиснати зъби и упоритото им мълчание постепенно се е превръщало в облекчение и окончателно решение.

Може пък само да го разпитат. Той ще стои пред тях глуповатичък, дребничък и ще ги залива предпазливо хитро с безобидни отговори…

Георг каза:

— Ще останем тук.

— Няма ли да бъде по-добре да избягаме за всеки случай?

— Не. Всичко друго ще усложни работата. Другарите ще ни изпратят тук съобщение. Ще ми изпратят пари и документи. Ако трябва да се махна оттук, отново съм загубен.

Крес мълчеше. Георг долови мислите му.

— Ако искате да ме отпратите, защото ви е страх…

Крес отвърна:

— Дори и да се страхувам, никога не бих ви отпратил. Само вие познавате този Паул. Вие трябва да решите какво да правим по-нататък.

— Да, добре — отвърна Георг, — кажете тогава на жената навън, че оставаме, където сме.

Крес излезе веднага. Постепенно той бе започнал да се харесва на Георг все повече с готовността, която караше по-слабата част на съществото му да се подчинява на по-силната, макар и след кратка вътрешна съпротива, дори с честността на този страх, който нито за секунда не се превръщаше в хвалби или гръмки думи. Той допадаше на Георг повече от жена си, която вече бе изпушила цяла кутия цигари и току разпръскваше дима из стаята. Жена му явно никога досега не бе притежавала нищо, което се страхуваше да не изгуби.

Крес се върна и се облегна отново на стената. Заслушаха се в отдалечаващите се към предградието стъпки. Когато всичко утихна, жената каза:

— Да се качим за разнообразие горе.

— Добре — каза Крес, — и без това няма да спим.

Крес се беше настанил под покрива в малка стаичка сред стотици томове книги. От прозореца тук се виждаше, че къщата се намира на края на една нова улица, малко встрани от Ридервалдското предградие. Небето беше безоблачно. Колко отдавна не бе виждал Георг свободно звездно небе, защото над Рейн вечно имаше мъгли. Вдигна очи нагоре като всички, изпаднали в най-тежка беда, които се надяват небесният покров да ги скрие. Жената придърпа капаците на прозорците и завъртя крана на отоплението — неща, за които Крес сам имаше грижата, щом се върнеше рано след обяд у дома. Тя освободи няколко стола и края на масата от натрупаните книги.

„Сега Паул го измъчват — помисли си Георг, — а Лизел седи у дома и го чака.“

Сърцето му се сви от страх и съмнение. Правилно ли бе постъпил, като се свърза с Паул? Имаше ли Паул достатъчно сили? Но сега вече бе късно да мисли за това. Не можеше да промени вече нищо. Съпрузите Крес стояха мълчаливо, смятаха, че той заспива. А той, скрил лицето си с ръце, търсеше съвет от Валау. Успокой се — му казваше другарят, — целият този случай само случайно ще бъде свързан в продължение на една седмица с името Георг.

Неочаквано Георг се извърна весело към домакина и го попита колко е годишен и каква е специалността му. Крес отвърна, че е трийсет и четири годишен. Специалността му е физикохимията. Георг попита какво значи това. Крес се опита, донякъде също поуспокоен, да обясни. Отначало Георг слушаше внимателно, после отново се замисли за Паул, за това, че сега той навярно целият е облян в кръв, и за Лизел, която го очаква. Крес изтълкува по своему мълчанието на Георг.

— Сега е време да предприемем каквото и да е — каза тихо той.

— Време за какво?

— За да се махнем оттук.

— Нали решихме вече, че ще останем? Не мислете повече за това.

Ала сам Георг не можеше да мисли за нищо друго. Изправи се и започна да рови из книгите. Две-три му бяха познати още от времето, когато живееше при Франц. Това време бе най-веселото през целия му живот. Ала спокойните и обикновени дни се криеха под настойчивите спомени на следващите бурни години.

„Защо човек забравя най-главното? — мислеше си Георг. — Защото то не се уталожва и не напуска човека, а се впива в него безшумно.“

Без никакъв преход Георг се обърна към жената и я попита за нейното семейство и за детството й. Тя трепна леко — Крес се учуди, защото никога не бе забелязвал такова нещо у жена си. Тя заразказва веднага:

— Баща ми постъпил съвсем млад във войската. Нямаше някакви особени способности, така че още четиридесет и четири годишен влезе в запаса като съвсем млад майор. В къщи бяхме четирима братя и аз. Така че той спокойно можеше да ни командува, докато пораснахме.

— А майка ви?

Ала Георг не успя да чуе нищо за майка й, защото навън една кола спря толкова наблизо, че и тримата затаиха дъх. Колата тръгна отново, ала вече не им се говореше. Георг мислеше отново за Паул, молеше го да му прости, задето току-що се беше изплашил, сякаш и той като Крес очакваше всякакви опасности. И въпреки всичко, когато мина нова кола, той пак потрепера. Вече не разговаряха, нощта се влачеше безкрайна в пълната с цигарен дим таванска стая.