Ана Зегерс
Седмият кръст (10)

VIII

Сигурно не само Франц не можеше да заспи през тази есенна нощ и разсъждаваше буден в леглото: а какво ли, ако и моят близък е сред тях? Сигурно не само той се измъчваше от мисълта, че сред бегълците от лагера можеше да бъде и този, за когото той мислеше. Франц се въртеше насам и натам в леглото в малката стаичка, която си бе издействувал, след като бе започнал да плаща на роднините си, задето живее и се храни у тях. Снощи късно набързо бяха заковали още няколко дъски на стената му, за да подредят на новите полици пребогатата ябълкова реколта.

Франц стана и се наведе през прозореца навън, защото миризмата на ябълките го зашеметяваше. Добре, че щяха да ги отнесат във вторник на пазара. И въпреки че коремът му вече беше пълен и никак не му се ядяха ябълки, той отново взе една, изяде я набързо и хвърли огризката в градината. Стъкленото кълбо на високата стойка, което денем се синееше красиво над астрите и над златния лак, сега блестеше като сребърно, сякаш самият месец се беше отърколил от небето в градината. Тъй като местността се изкачваше насам, небето започваше непосредствено зад високата ограда на Марнетови — осеяно с блестящи звезди, спокойно и близко.

Франц въздъхна. Върна се в леглото.

„Защо пък тъкмо той да бъде сред тях? — помисли си за стотен път. После си рече: — Той или някой друг…“

Този, за когото Франц си мислеше сега, беше Георг, приятелят му от младежките години — всъщност беше ли той действително негов приятел?

„Разбира се, дори най-добрият ми приятел, единственият“ — помисли си неочаквано Франц. Това заключение съвсем го разстрои.

Кога се беше запознал с Георг? През 27-ма година във ваканционния лагер „Фихте“. Ами, много по-рано. Бяха се срещали още на футболното игрище в Ешенхайм, скоро след като бяха завършили училище. Франц беше толкова лош футболист, че никой не се биеше да играе заедно с него в един отбор. Затова той се присмиваше на младежи като Георг, които не мислеха за нищо друго освен за футбол.

— Знаеш ли, Георг, ти имаш футболна топка на раменете си вместо глава.

Очите на Георг бяха станали мънички и зли. И на другия ден след обяд Георг сигурно запрати топката съвсем неслучайно в корема на Франц. Тогава Франц престана да ходи на игрището, където никак не беше подходящо място да се прояви, макар че доста съжаляваше. Дори по-късно веднъж сънува, че е станал вратар на Ешенхаймския младежки отбор.

Четири години по-късно той срещна отново Георг на курса, който сам ръководеше във ваканционния лагер „Фихте“. Според думите на самия Георг, той бил попаднал в лагера благодарение на евтиния курс по жиу-жицу; а пък в курса дошъл просто от нямане какво друго да прави — така поне твърдеше сам. Той дори и не предполагаше, че преподавателят Франц беше същият онзи някогашен загубен Франц от футболното игрище, който тук неочаквано се бе оказал преподавател. Очите на Георг отново се стесниха и в тях заблестяха дребнички точици омраза, сякаш той имаше за какво да си отмъщава — за някаква обидна дума или претърпян срам. Той сякаш бе решил да провали курса на Франц. Ала когато неговите усилия да смущава занятията не намериха никакъв отклик у останалите курсисти, а само съпротива, още след втората лекция той се отказа да посещава курса; Франц не го изпускаше из очи. Върху красивото загаряло лице на Георг често се изписваше презрение; той ходеше твърде много изправен, сякаш му беше жал за всички около него, които не можеха да бъдат така красиви и силни като него. И само когато гребяха с лодките или се бореха, той се забравяше и лицето му ставаше добро и весело, сякаш се освобождаваше от злобата си. Подтикван от някакво необяснимо и за него самия любопитство, Франц потърси да види формуляра на Георг; момъкът бе завършил училище по автомонтьорство, ала след завършване на учението не бе успял да си намери работа.

През следващата зима Франц срещна Георг на януарската демонстрация. Върху лицето му отново бе замръзнала почти презрителната усмивка. Едва когато всички запяха, чертите на лицето му се смекчиха. После Франц го зърна сред главната охрана, когато демонстрантите се разпръснаха. Подметката на едната гуменка на Георг се беше отпрала върху хлъзгавия градски сняг. През ума на Франц като светкавица мина мисълта, че Георг е от тези, които не бяха се отделили от демонстрацията докрай, дори ако трябва да вървят боси. Попита го кой номер обувки носи. Георг отвърна:

— Синът на майка ми сам ще си поправи обувката.

Франц го попита не би ли желал да види няколко снимки от летния им лагер. И него, Георг, го имало на някои. Георг отвърна, че на драго сърце би видял тези снимки, щом като и него го има на състезания по плуване и жиу-жицу.

— Разбира се, че бих ги видял при случай — отвърна той.

— Имаш ли нещо уговорено за тази вечер? — попита го Франц.

— Какво мога да имам уговорено? — отвърна Георг.

От тези думи и двамата се смутиха без видима причина. През всичкото време, докато вървяха по улиците на стария град, не размениха повече ни дума. Франц напразно търсеше някакъв предлог, за да се раздели с Георг. Какво ли му беше хрумнало да го кани на гости? Нали имаше намерение да си чете? И все пак той влезе в един магазин и купи салам, сирене и портокали. Георг остана да го чака пред витрината; сега по лицето му не се виждаше обичайната усмивка, то беше почти мрачно, което Франц съвсем не можеше да си обясни, докато час по час поглеждаше над подредените стоки през витрината към чакащия го Георг.

Тогава Франц живееше на Хиршгасе в една стаичка под един от красивите гърбати, покрити с плочи покриви. Стаичката беше малка, с полегат таван и излизаше направо на стълбището.

— Нима живееш тук съвсем сам? — попита го Георг.

Франц се разсмя:

— Още си нямам семейство.

— Значи, живееш тук само за себе си — рече отново Георг, — е, тогава е ясно. — Сега лицето му бе станало съвсем мрачно.

От това Франц разбра, че Георг живее натъпкан с многобройното си семейство в малко жилище. „Е, тогава е ясно“ — означаваше: „Значи, така си живееш ти. Тогава не е чудно, че напредваш.“

Франц попита:

— Може би искаш да дойдеш да живееш заедно с мен?

Георг втренчи поглед в него. Върху лицето му нямаше нито следа от усмивка, никакво високомерие, сякаш твърде бързо го бяха надвили, за да има време да се въоръжи с обичайния си израз.

— Аз? Да се преселя тук?

— Ами да.

— Сериозно ли говориш? — тихо попита Георг.

Франц отвърна:

— Аз винаги говоря сериозно.

Всъщност съвсем не го бе казал сериозно, думите сами се бяха изплъзнали от устата му. Чак по-късно всичко стана сериозно, дори твърде сериозно. Георг беше пребледнял. Едва сега Франц разбра, че неговото случайно предложение беше от неизмерима важност за Георг, повратна точка в живота му. Франц сграби ръката му.

— Тогава решено!

Георг изтегли ръката си.

„Той веднага ми обърна гръб — мислеше си Франц в пълната с ябълки стаичка, — отиде до прозореца и моето малко прозорче се изпълни от фигурата му. Беше вечер, зиме. После аз запалих печката. Георг обязди стола. Красивата му кестенява коса падаше гъста и права от темето надолу, докато той белеше портокали за мен и за себе си. Аз взех каната — продължаваше да си мисли Франц, — за да донеса вода от чешмата на стълбището. Застанах на вратата, а той ме гледаше иззад облегалката на стола си. Сивите му очи бяха съвсем спокойни и злите странни точици, от които винаги се бях страхувал като момче, сега бяха изчезнали. Той каза:

— Знаеш ли, аз смятам да боядисам цялата стаичка. От този сандък ще ти направя полица за книгите, а пък от онзи другия, с ключалката, ще ти пригодя малко шкафче, ще видиш.“

… Скоро след това и Франц трябваше да напусне работата си. Събираха обезщетението, което им плащаха за безработица, както и случайно припечелваните пари.

„Необикновена зима“ — мислеше си Георг и не можеше да я сравни с нищо преживяно преди или по-късно. Стаичката с наклонения таван междувременно бе боядисана в жълто. Върху покривите имаше снежни шапки. Добре бяха погладували и двамата тази зима.

Както всички тогава, които трябваше да мислят за глада и да се борят с него, и те най-малко мислеха за собствения си глад. Работеха и учеха и ходеха заедно по демонстрации и събрания; винаги заедно ги викаха, когато в техния район имаше нужда от двама другари. А когато биваха сами, тогава благодарение на това, че Георг питаше, а Франц отговаряше, се породи „техният взаимен свят“ — който сам се подмладява, колкото по-дълго го живеят двама души, и който става все по-богат, колкото повече черпят те от него.

Така поне изглеждаше всичко за Франц. С течение на времето Георг стана по-мълчалив и започна да пита по-малко.

„Сигурно го обидих с нещо тогава — мислеше си Франц. — Защо исках непременно да го накарам да чете? Навярно съм го измъчил безкрайно. Георг откровено ми бе признал, че не би могъл да запомни всичко това, то не било работа за него. После започна да остава да пренощува при своя някогашен приятел от футбола Паул, комуто не се сърдеше, че му се присмива, задето изведнъж е станал толкова учен и току му държи речи. Сигурно е скучал, когато аз не се прибирах в къщи. После започна да нощува от време на време при семейството си и често довеждаше в нашата стаичка по-малкия си брат — едно слабо, дребно дяволче с весели очички. Всичко започна още тогава. Той несъзнателно се бе разочаровал от мен. Навярно си беше мислил, че след като дели с мен стаята ми, ще ме има изцяло… А стаята скоро започна да го отегчава, защото аз бях различен от него. Изглежда го карах да чувствува известно разстояние помежду ни, макар че всъщност нямаше такова разстояние, защото аз го мерех с друга мярка.“

Към края на зимата Георг започна да става неспокоен. Започна често да излиза. Сменяше твърде бързо момичетата си по най-необясними причини. Раздели се неочаквано с най-красивата девойка от неговата група от ваканционния лагер и тръгна с някакво глуповато сакато същество, модистка при „Тиц“. Ухажваше младата жена на хлебаря, докато предизвика скандал. После една неделя ненадейно тръгна с една слабичка дребна другарка с очила.

— Тя знае повече и от тебе, Франц — му бе казал по-късно.

А друг път му бе заявил:

— Ти не си никакъв приятел, Франц. Никога не ми разказваш нищо за себе си. Аз ти водя всичките си момичета да те запознавам с тях и ти разказвам всичко. Но ти сигурно таиш нещо, навярно си имаш някоя съвсем екстрена, постоянна.

Франц бе отвърнал:

— Ти просто не можеш да си помислиш, че човек може да живее известно време и сам.

Франц си мислеше:

„Запознах се с Ели Метенхаймер на двадесети март 1928 година към седем часа вечерта, малко преди да затворят пощата. Стояхме на едно и също гише. Тя носеше коралови обици. Когато за втори път се срещнахме в градинката, тя смъкна обиците от ушите си и ги скри в чантичката си по моя молба. Казах й, че само негърките носят такива дрънкулки по ушите и носовете си. Тя се разсмя и всъщност беше жалко — коралите така отиваха на кестенявите й коси.“

Той беше скрил познанството си от Георг. Една вечер случайно го срещнаха по улицата. По-късно Георг му каза:

— Тъй, тъй.

И всякога, когато в неделя вечер Франц се връщаше у дома, Георг го подпитваше със скрита усмивка:

— Е, как беше? — Бодливите точици в погледа му се бяха умножили невъобразимо бързо.

Франц сбърчи чело.

— Тя не е такава — отвърна му.

Веднъж Ели отказа да се видят. Той упрекна за това строгия й баща — тапетаджията Метенхаймер. Причака Ели в понеделник пред службата. Тя избяга, като извика, че бързала, и скочи в минаващия трамвай. През цялата седмица той виждаше, че Георг непрекъснато го наблюдава. Искаше му се да го изхвърли навън. В събота Георг се облече съвсем старателно. На излизане каза на Франц, който подреждаше книгите си пред прозореца, за да подготви в празничния ден следващата си лекция:

— Приятно забавление, Франц.

В неделя вечерта Георг се върна загорял от слънцето и весел. Каза на Франц, който седеше пред прозореца, сякаш не бе ставал оттам двата дни:

— И на това трябва да се учи човек.

Няколко дни по-късно Франц неочаквано срещна Ели по улицата. Сърцето му подскочи буйно. Лицето й беше червено и цялото пламтеше. Тя каза:

— Мили Франц, предпочитам аз сама да ти кажа всичко. Георг и аз… не ми се сърди. Човек не може да се бори срещу това, разбираш ли, няма лек срещу тая работа.

Той отвърна само „добре, добре“ и избяга. Обикаля часове наред в спусналия се мрак, в който пламтяха само две червени точици — две коралови обици.

Георг седеше на дъската пред прозореца, когато Франц влезе в стаичката. Франц веднага се зае да прибира нещата си. Георг го следеше зорко. Втренченият му поглед дори принуди Франц да извърне лице към него, макар че сега той имаше едно-единствено желание — никога през живота си да не срещне повече погледа на Георг. Георг се усмихна леко. Франц усети парещо желание да го удари по лицето, по възможност в очите. Последвалата секунда навярно беше първата в техния съвместен живот, в която те двамата напълно се разбраха. Франц усети как всички желания, които ръководеха до този миг постъпките му, изгаснаха — с изключение на едно-единствено. А Георг навярно за пръв път истински пожела да излезе от цялата тази каша и тя да бъде единствената друга цел извън объркания му неспокоен живот. Затова каза спокойно:

— Няма защо да се изнасяш оттук заради мене, Франц. Ако ти е неприятно да живееш повече с мен — а то сигурно е така, сега разбирам, че винаги съм ти бил малко неприятен, — аз и без туй няма повече да остана да живея тук. Ние двамата с Ели ще се оженим веднага.

Франц искаше да не каже нищо, ала все пак се изпусна:

— Ти и Ели?

— Ами да, защо не? — отвърна Георг. — Тя е различна от всички други. Това ще бъде за цял живот. Освен туй баща й ще ми намери работа.

Бащата на Ели, тапетаджията, комуто този зет още от пръв поглед не бе направил добро впечатление, настоя двамата веднага да се оженят, тъй като то вече беше наложително. Плати им наема за една стая, защото — според собствените му думи — не искаше да бъде свидетел как любимата му дъщеря сама се погубва.

Излегнал се върху тясното легло в пълната с ябълки стаичка, скръстил ръце под главата си, Франц си припомняше всяка дума, която си бяха разменили тогава, всяка промяна върху лицето на Георг. Години наред се бе старал да не си спомня за това. И ако все пак нещо му минеше през ума, той цял потреперваше. Сега бавно прекара всичко пред мисления си взор. Не изпитваше нищо друго освен учудване. Мина му през ума:

„Та аз не изпитвам вече никаква болка. Всичко ми е безразлично. Колко страшни неща трябва да съм преживял междувременно, за да не усещам вече никаква болка!“

Три седмици по-късно Франц видя Георг отдалече на една пейка в Бокенхаймската градинка с някаква невъобразимо дебела жена. Бе прехвърлил ръка през гърба й, ала не можеше да я обгърне изцяло. Ели се бе върнала при родителите си, още преди да се роди детето. Но Франц разбра от съседите, че баща й неочаквано принудил Ели да се върне при съпруга си, защото смятал, че щом като тя сама е поискала да се омъжи и ще има дете от него, трябва да живеят заедно. А междувременно Георг отново беше станал безработен, защото бе бунтувал хората — според думите на тъста си. Ели тръгна пак на работа. Малко преди да замине, Франц разбра, че Ели окончателно се е върнала при родителите си.

Съществува детска игра, при която играещите трябва да подреждат разноцветни стъкла върху многоцветна картинка. В зависимост от цвета на стъклото се получава различна фигурка. Тогава Франц виждаше приятеля си само през едно стъкло, което му го представяше в определена светлина. През други стъкла той не поглеждаше. Скоро след това те повече не се видяха. Градът бе опротивял на Франц и той потърси да се пресели някъде. Толкова сериозни последствия имаше за него цялата тази история, която друг навярно би разрешил само с един хубав бой. Ала за хора като Франц всичко оставя последствия. Така той замина при майка си, която не бе виждал от години. Майка му се бе преселила да живее при омъжената си дъщеря в Северна Германия. И Франц остана там. Тази промяна се отрази благоприятно на по-нататъшния му живот. Той дори забрави повода, поради който се бе преселил тук, и се срасна с новата си среда, с новите другари. Външно беше един от многото безработни, прехвърлил се от един град в друг. Все едно студент, сменил института си. Може би щеше дори да се почувствува щастлив, ако сам се беше убедил, че действително обича спокойната и сериозна девойка, с която живя известно време.

След смъртта на майка си, в края на 1933 година, той се върна да живее близо до града, където бе живял преди. Три повода станаха причина за това завръщане: тук горе, на север, той бе станал твърде известен, почвата бе започнала да гори под краката му. А долу имаха нужда от него — човек, който познаваше хората и условията, а самия него вече са го забравили. Настани се да живее при чичо си Марнет. Всички познати, които срещаше понякога случайно, си казваха: и тоя по-рано друго говореше. Или пък: и този се е отметнал. Един ден Франц отиде при единствения човек от своята среда, който знаеше всичко за него — железопътния работник Херман. Херман му каза спокойно, една степен по-спокойно от обикновено, че през предишната нощ е направен опасен арест. Опасен, първо, защото арестуваният държал всички връзки в ръка, и, второ, защото бил получил този пост съвсем отскоро, и то само тъй като преди това имало други арести. Херман допълни спокойно и тихо, ала все пак ясно възможността арестуваният да се разприказва — било от слабост, било от неопитност. Без да проявява несправедливо недоверие, все пак негов дълг било да действува така, както му диктува съмнението: да преустрои всички връзки, да предупреди хората, за които арестуваният е знаел. Той млъкна неочаквано и попита рязко Франц дали всъщност не познава отпреди този човек, след като е живял по-рано тук — онзи се казвал Георг.

Франц успя да се овладее, ала не съвсем, и Херман веднага видя вълнението, което се изписа по лицето му, защото Франц чуваше това име за пръв път след няколко години. Франц се опита да обрисува с няколко изречения обективно Георг, нещо, което не би могъл да направи и при съвсем спокойни обстоятелства. Херман си обясни смущението му по свой начин. Застанали над шахматната дъска, двамата уговориха всички необходими мерки.

„Взетите от нас мерки се оказаха излишни — мислеше си по-късно Франц. — Нямаше нужда да преустройваме връзките, да предупреждаваме другарите. Не беше необходимо да си отивам с разтуптяно сърце от Херманови.“

Защото само след няколко седмици Херман го свърза с един освободен от Вестхофен затворник. Той разказа за Георг:

— С него те искаха да ни покажат как може да се унищожи на бърза ръка един здрав като канара човек. Но се получи тъкмо обратното. Показаха ни само, че няма сила, която да сломи човек като него. И все още продължават да го измъчват. Защото сега вече целта им е да го уморят. И да знаеш само какво беше лицето му винаги! Все с такава една усмивка, която съвсем ги вбесяваше, а пък очите му какви бяха — с такива едни странни дръзки точици вътре… Сега обаче красивото му лице е смазано. Изобщо той целият се е съсухрил.

Франц се изправи. Издаде глава колкото е възможно навън през малкия прозорец. Наоколо беше съвсем тихо. За първи път Франц не усети покой в безкрайната тишина — светът не бе утихнал, а бе замлъкнал. Той изтегли несъзнателно ръката си изпод лунната светлина, която прониква като никоя друга светлина във всички плоскости и вдлъбнатини.

„Как можех да подозирам тогава — мислеше си Франц, — че той е такъв, какъвто се оказа? Как можех да знам това тогава? Неочаквано нашата чест, и нашата слава, и нашата сигурност се събраха в неговите ръце. Всичко, случило се преди, всички ония женски истории, всички негови магарии — всичко това е било само глупост, а не главното. Но откъде можех да го знам тогава? Ако аз бях на негово място, може би нямаше да издържа, макар че всъщност аз го въведох в движението…“

Изведнъж Франц се почувствува съвсем отпаднал. Върна се в леглото. И продължи да мисли:

„Може пък той въобще да не е сред тези бегълци. Навярно е твърде слаб, за да може да предприеме подобен риск. Но който и да е избягал — Херман е прав: един избягал затворник, това при всички случаи е важно, то разтърсва умовете. И хвърля съмнение върху тяхното всесилие. То е провал за тях.“