Ана Зегерс
Седмият кръст (38)

VII

В четири часа следобед дежурството на Цилих свърши. И в обикновени дни той също така не знаеше как да използва свободното си време. Не го привличаха излетите на другарите му до близките градове, не го привличаха техните удоволствия. В това отношение той си беше останал истински селянин.

Пред входа на лагера стоеше една разтракана кола, пълна с щурмоваци, които се готвеха за излет по Рейн. Подвикнаха на Цилих да се качи. Но сигурно много щяха да се учудят, ако той го бе сторил, може би дори това щеше да ги смути. По погледите, с които те го сподириха, по заглъхването на следработните им смехове можеше да се види, че той все пак се държеше на разстояние от тях.

Цилих крачеше по полската пътека към Либах през изсъхналата земя, която не можеше да затъмни блясъка на огромните му ботуши. Прекоси пътя, който свързваше шосето с реката. Пред оцетната фабрика и днес още стоеше постови — най-предният пост на Вестхофен. Постовият козирува, Цилих отвърна на поздрава. Зави няколко метра зад фабриката. Огледа канала, през който Хайслер навярно се бе промушил. Огледа мястото, където избягалият бе повръщал според показанията на Гъбката. Гестапо бе възстановило твърде точно пътя на бягството на Хайслер чак до земеделското училище. Цилих няколко пъти вече бе минал по него. Откъм оцетната фабрика излязоха петдесетина души: беше малката група на местните сезонни работници от близките села. Всички до един бяха разпитвани вече от край до край. Сега те се спряха зад Цилих и за стотен път погледнаха към канала. За стотен път казаха: невероятно! Не му е било лесно! И най-важното, че още не са го хванали! Но всички останали са заловени вече!

Едно чираче, чието детинско личице се подаваше над увисналите като на закачалка работни дрехи на баща му, попита Цилих направо:

— Хванахте ли го най-после?

Цилих вдигна глава и се огледа. Из един път всички се забързаха, мълчаливи и бледи. Онези, върху чиито лица до преди миг се четеше злорадство, побързаха да го прикрият като забранено знаме. Някой рече на чирачето:

— Ти не знаеш ли кой е този? Че това е Цилих!

Цилих тръгна отново по полската пътека, огрян от слабите лъчи на следобедното есенно слънце. Земята тук приличаше досущ на неговия роден край, тъй като реката не се виждаше оттук. Цилих беше близък земляк на Алдингер. Бе израсъл в едно от отдалечените села зад Вертхайм.

Тук-таме се белееха и синееха забрадките на навелите се над нивите жени. Какъв ли месец сме сега, какво има да берат? Може би ще вадят картофи или ряпа? В последното си писмо жена му го питаше няма ли да се върне най-после, та да си оправят сметките с арендатора. Ще могат да оползотворят спестените пари, защото като многодетно семейство, и то на стар боец, те имаха много привилегии и можеха най-после да постегнат стопанството си; двамата най-големи синове вече са здрави като баща си, но все пак те не могат да го заменят и ако той си дойде, ще могат да изорат наполовина земята, която бяха взели под аренда, а другата половина да оставят за люцерна за кравите, които смятат да купят тази година.

Цилих стъпи с едната си подметка там, където Георг бе намерил панделката на момиченцето. След няколко минути стигна до разклонението, където бабата — Чекмедженцето — бе свила от пътя. Не се отправи към земеделското училище, а тръгна направо надолу към Бухенау. Беше жаден. Не пиеше редовно, а на интервали, но здравата.

Вървеше през спокойните поля, под купола на сивосиньото небе; тук-таме проблясваше лопата; когато чуваха стъпките му на края на пътя, селянките вдигаха лица, избърсвайки с юмрук потта от очите си, и го съпровождаха с поглед, а дълбоко някъде в него сърцето му се свиваше при мисълта, че ще трябва завинаги да се върне дома. Ако Фаренберг го уволни или самият той се провали така жестоко, че да не може да задържи повече никого от своите хора, къде другаде можеше да върви той, Цилих? Особено го измъчваше един спомен: когато се върна след войната през ноември 1918-а година в запустялото си стопанство, завари само мухи, плесен и много деца, след всяка отпуска по едно, природени към предишните две, и една изсъхнала и загрубяла като баят хляб жена. Тя го бе попитала стеснително, с мек поглед, няма ли да запуши дупките, особено на прозорците, и най-напред в обора, защото там най-много духало вятър. Вече бе измъкнала ръждясалите инструменти. И чак тогава той разбра, че това вече не беше отпуска, през която — от него да мине — ще зачука някой и друг пирон и после ще се върне обратно там, където няма пролуки и няма нужда да зачуква пирони; разбра, че вече веднъж завинаги се бе върнал у дома и никой повече не можеше да го спаси и да го извади оттук. Още същата вечер отиде в кръчмата, наистина тя съвсем приличаше на тази кръчмичка тук, чиито червени тухли, покрити с бръшлян, пробляснаха зад полята на входа на Бухенау. А какво жалко вино му бе поднесъл оня кръчмар тогава; отначало той бе седял замислен, после се беше разкрещял:

— Е, това е, ето ме отново у дома, в тая дупка, така е, ето ме пак тук? А гадовете провалиха нашата война, да, нашата. Нима ще тръгна сега отново подир говедата? Те сигурно така си мислят. Цилих ще трябва сигурно да стърже плесента с нокти от стените? Че я ми погледнете ръцете! Вижте ми палеца! Какво гърленце имаше той, нежно като на славей. „Цилих — ми вика лейтенант фон Кутвиц, — ако не беше ти, вече да съм се възнесъл на небето.“ А ония бандити на Ахенската гара искаха да смъкнат Железния кръст от гърдите на лейтенант Кутвиц. Когато откараха моя лейтенант Фаренберг в лазарета с рана от куршум и лейтенант Кутвиц го смени, моят лейтенант ми подаде ръка от носилката!

— Да се чуди наистина човек — подхвърли някой от съседна маса, облечен все още във войнишки дрехи, но без пагони, — как така ние изобщо изгубихме войната, след като ти участвуваше в нея, Цилих?

Цилих се нахвърли срещу съселянина си и едва не го удуши. Още тогава хората искаха да повикат полицията, но не го сториха заради жена му. И през следващите години в селото го търпяха само заради плачовете на жена му. Защото я виждаха как се трепе от труд; на първо време те идваха да му предлагат това и онова, ту да използва безплатно нечия вършачка, ту някакъв инструмент. Цилих обаче отвръщаше на всички:

— По-добре да пукна, отколкото да приема нещо от тая паплач!

Жена му отвръщаше:

— Че защо пък паплач?

А Цилих се сопваше:

— Всичките бързаха да се върнат колкото може по-скоро у дома си да не им останат картофите неизровени!

И въпреки всички грижи и трудности в страха на госпожа Цилих от мъжа й се примесваше и възхищение от него. Ала стопанството им загиваше, кризата беше еднакво безпощадна и за виновни, и за невинни. Цилих ругаеше заедно с онези, от които не искаше да получава услуги. Видя се принуден да напусне собственото си стопанство и да се премести заедно със семейството си в малката къщичка на тъстовете си… Това беше най-ужасната година, когато трябваше да живеят наблъскани като в конски вагон. Как трепереха децата, когато той се прибираше вечер!

Веднъж бе отишъл на пазара във Вертхайм, когато неочаквано чу някой да го вика:

— Цилих!

Беше негов другар от фронта, който веднага го заговори:

— Ела с нас, Цилих, ела с нас! Това е най-правилният път за тебе. Ти си другар, ти си бойка натура, човек с национално чувство, ти си противник на тая шайка, противник на правителството, ти си против евреите.

— Да, да, да — отвърна Цилих, — против съм!

От този ден нататък Цилих можеше да си позволи всичко. Край на жалкото мирновременно съществуване, поне за Цилих то вече беше свършено.

Пред изумените погледи на съселяните му всяка вечер идваха да вземат Цилих с мотоциклет, понякога дори и с кола. Но къде се случи една вечер ония сополанковци от тухларната фабрика да се намъкнат в пивницата, където отсядаха членовете на Щурмовите отреди! Един поглед накриво предизвика някаква приказка, приказката предизвика удар с нож.

Така или иначе, в затвора съвсем не беше по-зле, отколкото в оная тясна миша дупка у дома; по-скоро беше далеч по-чисто и по-приятно. Жена му умираше от срам и оплакваше срама си, ала трябваше да избърше сълзите си и да се ококори здравата, когато в селото им пристигна под строй цял отряд щурмоваци, за да отпразнуват завръщането на мъжа й. Що речи бяха, що приветствия, що пиянство! И кръчмарят, и съседите им не можеха да се начудят.

Два месеца по-късно по време на големия тържествен поход на Щурмовите отреди той позна на трибуната Фаренберг, някогашния си командир, неговия лейтенант. Вечерта успя да се промъкне до него.

— Помните ли ме все още, господин лейтенант?

— Я виж ти — Цилих! И ние двамата с теб носим същата униформа!

„И ето сега аз, да, аз, ще трябва да вървя да паса кравите! — мислеше си Цилих. Като гледаше широката селска улица, която му напомняше тяхното село, той усети как цялата му вътрешност се изпълва с притъпен страх. — Точно такава раздрънкана е бравата и на нашата селска кръчма!“ — мина му през ума.

— Хайл Хитлер! — извика кръчмарят прекалено високо. После добави с обикновената си кръчмарска любезност: — В градината има едно слънчево местенце, може би господин щурмовакът ще благоволи да седне в градината?

Цилих хвърли бегъл поглед към отворената градинска врата. През кестеновите дървета есенната светлина падаше на петна върху празните маси, подредени с нови карирани покривки за неделния ден. Цилих извърна глава. Дори гледката само му напомни обикновените празнични дни, изминалия му живот, жалкото мирно съществуване. И той остана край тезгяха. Поръча си чаша резняк. Неколцината посетители, които вече стояха пред тезгяха, дошли да пробват тазгодишния резняк като Цилих, отстъпиха малко встрани. Наблюдаваха Цилих със смръщени чела. Настъпилото около него мълчание не направи впечатление на Цилих. Той скоро надигна третата чаша. Кръвта вече шумеше в ушите му. И този път обаче алкохолът не му донесе облекчение. Напротив, онзи приглушен страх, който го бе изпълнил преди малко до пръсване, сега нарасна още повече. Искаше му се да закрещи. Познаваше този страх от малък. Той го бе подтиквал към най-ужасни и най-отчаяни постъпки. Това беше най-обикновеният човешки страх, колкото и животински да се проявяваше. Вроденият му разум, огромната му сила още от детски години бяха потиснати, ненужни, ненасочени, неоползотворени.

По време на войната той откри нещо, което му даваше облекчение. Не побесняваше, като видеше кръв, както обикновено става с убийците. Това би било един вид опиянение, което може да се лекува единствено чрез други опиянения. Него обаче видът на кръвта го успокояваше. Караше го да притихва, сякаш неговата собствена кръв изтича от смъртоносната рана, сякаш му правеха кръвопускане. Той гледаше, успокояваше се и си отиваше, и след това спеше спокойно.

На една маса в кръчмата седяха няколко момчета, членове на Хитлеровата младеж; между тях бяха Фриц и неговият групов ръководител Алберт, същият този Алберт, комуто Фриц още предишната седмица бе готов да се подчинява сляпо във всичко. Кръчмарят му беше чичо. Момчетата пиеха сладка шира; пред тях на масата имаше паница с орехи, които те чупеха два по два и хвърляха ядките в ширата, за да се напоят със захарност, докато те изпият съдържанието. Обсъждаха един неделен излет. Алберт — обгоряло от слънцето чевръсто момче, с хитри очи — вече умееше да поставя в разговорите незабелязано разстояние между себе си и своите връстници. Откакто Цилих бе влязъл в кръчмата, Фриц бе престанал да разговаря и да чупи орехи. Погледът му остана закован върху гърба на Цилих. И той познаваше Цилих отдалеч. И той беше чувал какво се шушука за него. Но не се беше замислял над това.

Фриц беше получил призовка да се яви тази заран във Вестхофен и бе тръгнал натам с разтуптяно сърце, след прекарана безсънна нощ. Там обаче го очакваше изненада. Казаха му да си върви, защото следователите си били заминали и те нямали нужда от призованите. Фриц почувствува безкрайно облекчение и се върна в училище — всичко беше наред, само дето якето му го нямаше, но той беше готов вече да се откаже от него. С какво настървение се бе отдал днес на работата си, на тренировките, на другарството! Гледаше само да не се натъкне на градинаря Гюлчер. Как можа да се изпусне да се разприказва пред стареца, пред този дърт пушач на лула! През целия ден Фриц бе същият момък от миналата седмица. И за какво ли всъщност се беше стреснал? Че какво толкова е направил! Изрекъл няколко празни приказки! Едно тихичко „не“! Но от това не можеше да има никакви последствия. А нещо, от което няма последствия, все едно, че не се е случило, нали? До преди пет минути Фриц беше най-веселият сред тяхната момчешка компания.

— Накъде си се зазяпал така, Фриц? — подвикна някой.

Фриц потрепера.

„Кой всъщност е този Цилих? Какво общо има той с мен? Какво общо мога да имам аз с един Цилих? Какво общо може да има той с нас! И дали това, което се говори за него, е вярно?

Може пък онова яке въобще да не е било моето? То хора си приличат като две капки вода, та какво остава за якетата — а междувременно може действително да са заловили всички бегълци… Навярно и моя. Той може да не е признал, че якето е било негово. Нима този Цилих е свързан с нас както нашият Алберт, нима всичко онова, което се говори за него, е вярно? Каква нужда имаме ние от него? И защо да са заловили и моя? А защо изобщо му е трябвало да бяга? Или пък защо въобще са го хвърлили в лагера?“

Той не отместваше поглед от огромния гръб, облечена кафява риза, който можеше да даде отговор на всички негови въпроси. Цилих пиеше вече петата си чаша.

Неочаквано пред кръчмата спря мотоциклет. Един щурмовак извика навътре към помещението, без да слиза от седалката:

— Хей, Цилих.

Цилих се извърна бавно. Имаше вид на човек, който е на границата между обикновеното си състояние и пиянството и сам не е наясно пиян ли е вече, или е още трезвен. Фриц следеше внимателно с поглед държането на двамата мъже, без да може да разбере защо толкова се вълнува. Приятелите му бяха хвърлили само по един поглед натам и тъй като нямаше нищо за гледане, бяха продължили да обсъждат бъдещия излет.

— Сядай зад мен — рече новодошлият щурмовак, — търсим те навред. Аз бас дадох, че ще те намеря тук.

Цилих излезе от кръчмата с натежали, но твърди стъпки и изправено тяло. Страхът му бе изчезнал; чувствуваше се удовлетворен, че и него го търсят и е необходим. Яхна втората седалка. Мотоциклетът изхвърча.

Цялата случка не бе траяла повече от три минути. Фриц се извърна на стола си, за да проследи заминаването им. Лицето на Цилих, както и погледите, които двамата мъже си размениха, го изплашиха. Усети хлад. В младежкото му сърце се надигна нещо — някакво предупреждение или съмнение, нещо, за което едни казват, че е вродено у човека, други — че не е вродено, а се придобива с течение на времето, трети — че то въобще не съществува. Но момъкът го усети, то го караше да трепере, докато шумът от мотора заглъхна.

 

 

— За какво ме викат?

— Заради Валау. Бунзен се зае лично да го разпитва.

Влязоха в бараката, където Фишер и Оверкамп се бяха настанили в началото на седмицата. Пред вратата стояха група разпръснати щурмоваци и есесовци. Бунзен, който явно бе заел мястото на Оверкамп, извикваше по име някого отвън, прекъсвайки разпита. Когато вратата се отвореше, всички поглеждаха напрегнато, за да разберат кого ще повика.

Когато го отведоха в бараката, у Валау отново проблясна слаба надежда, че Оверкамп още не е заминал и че ненужният разпит ще започне отначало. Оказа се обаче, че в бараката беше само Бунзен и онзи Уленхаут, който щеше да стане наследник на Цилих в наказателната група. Върху лицето на Бунзен Валау прочете, че е дошъл краят.

Сега всички чувства на Валау се вляха в едно: жажда. Каква ужасна жажда! Той никога вече няма да може да я утоли. Всичката пот бе изтекла от тялото му. Той изсъхва. Какъв огън го гори! От всичките му пори сякаш излиза пара. Всичко се изпарява, сякаш целият свят загива, а не само той, Валау.

— На Оверкамп ти не си казал нищо. Двамата с теб по-добре ще се разберем. Хайслер ти беше съвсем близък приятел. Той ти е разказвал всичко. На̀ ти! Как се казва годеницата му?

„Значи, все още не са го хванали“ — помисли си Валау, забравяйки за последен път себе си, собствената си неминуема гибел.

Бунзен видя блясъка, преминал през очите на Валау. Юмрукът му се стовари. Валау се блъсна в стената.

Бунзен заговори ту тихо, ту високо:

— Уленхаут! Внимание!… И така, как се казва тя? Името й!… Забравил си го? Ей сега ще си спомниш!

Докато Цилих летеше през полята към Вестхофен, Валау вече лежеше на пода на бараката. Но той имаше чувството, сякаш не се пръска собствената му глава, а неустойчивият чуплив свят.

— Името й! Как се казва тя?… На̀ ти! Елзе?… На̀ ти! Ерна?… На̀ ти! Марта?… На̀ ти! Фрида?… На̀ ти! Амалия?… На̀ ти още! Лени?

„Лени, Лени от Нидеррад, защо му трябваше на Шорш да ми казва името й? И как можах да си го спомня сега? Защо престанаха да ме удрят? Да не би да съм казал нещо? Да не би името само да се е изплъзнало от устата ми?“

— На̀ ти! Катарина?… На̀ ти! Алма?… На̀ ти!… Почини си малко и го изправи!

Бунзен надникна през вратата и искрите в очите му подпалиха подобни искри във всички очи, които го гледаха очаквателно. Той съзря Цилих и му махна с ръка да влезе.

Валау седеше облегнат на стената, целият в кръв. От вратата Цилих го изгледа спокойно. Малко парче светлина над рамото на Цилих, това малко синьо ъгълче есен напомни на Валау за последен път, че законите на вселената са всевечни и ще пребъдат, каквито и битки да се водят. Цилих постоя за миг неподвижно. Никога досега никой не бе посрещал погледа му така спокойно и с такова чувство за собствено достойнство.

„Това е тя смъртта“ — помисли си Валау.

Цилих придърпа бавно вратата зад себе си.

Беше шест часът след обяд. Никой друг не присъствуваше. Ала още в понеделник сутринта в заводите на Опел край Манхайм, където Валау бе член на заводския комитет преди време, един лист се предаваше от ръка на ръка:

„Някогашният член на нашия заводски комитет, депутатът Ернст Валау, е бил пребит в събота, шест часа вечерта, във Вестхофен. Палачите скъпо ще ни платят за това в деня на разплатата.“

 

 

Строените в колона лагерници видимо потрепераха, когато забелязаха в събота вечер, че дървото на Валау е празно. Оловнотежкият гнет над всички в лагера, неочакваното завръщане на Цилих, приглушеният шум, събирането на щурмоваците — всичко това бе подготвило вече хората за истината. Сега вече затворниците не можеха да се подчиняват, дори и това да им костваше живота… Неколцина припаднаха в строя, други не можаха веднага да си намерят местата — незначителни нередности, които обаче, взети заедно, нарушиха строгия ред. Непрекъснатите заплахи, все по-строгите наказания, вилнеенето на щурмоваците, които сега всяка вечер нахлуваха в бараките на затворниците, вече не можеха да стреснат никого, защото всеки смяташе, че краят му е дошъл.

Смъртта на Валау отприщи и у есесовците, и у щурмоваците нещо, което дни наред ги бе спирало да не стигнат до крайност. Тази крайност беше убийството на Валау. Едва сега последва невероятното, неподозираното, което настъпва след края. Пелцер, Алберт и Фюлграбе не бяха ликвидирани със същата бързина като Валау, а постепенно. Уленхаут, комуто сега бе поверена наказателната група, искаше да докаже, че е втори Цилих. Цилих искаше да покаже, че е все още Цилих, Фаренберг искаше да покаже, че е все още комендант на лагера.

Ала сред командирите във Вестхофен се надигнаха вече и други гласове. Те заявиха, че положението там е станало нетърпимо. Фаренберг трябва да бъде свален колкото се може по-бързо и заедно с него трябва да изчезне и неговата шайка, която той бе довел със себе си или насъбрал впоследствие. Онези, които говореха така, не искаха да се сложи край на ада и да се въдвори справедливост, но искаха да се сложи ред и в ада.

А Фаренберг, колкото и да беснееше, по-скоро бе допуснал, отколкото заповядал убийството на Валау и всичко, което последва по-късно. Неговите мисли отдавна се бяха насочили към един-единствен човек и не можеха да се отвлекат оттам, докато той е жив. Фаренберг бе престанал да спи и да яде, сякаш той самият бе преследваният. Единственото разпореждане, което той издаде съвършено самостоятелно, до най-малките подробности, бе как да се постъпи с Хайслер, щом го върнат жив в лагера.