Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das siebte Kreuz, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
- ckitnik (2013)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki (2013)
Издание:
Ана Зегерс. Седмият кръст
Немска. Второ издание
Рецензент: Недялка Попова
Редактор: Яна Мутафчиева
Художник: Светозар Сребров
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Иван Скорик
Коректор: Людмила Стефанова
В предговора е посочен превод на български на романа „Седмият кръст“ още през 1946 г., но няма сведения за преводача. Друго издание на романа според предговора е през 1978 г. На сайта: http://forum.uni-sofia.bg/forum/viewtopic.php?f=162&t=11120&start=90 е цитирано издание от 1975 г.: Ана Зегерс. Седмият кръст. Библиотека Победа. Партиздат. С., 1975. 425 с. Твърда корица с обложка. На сайта: http://www.darl.eu/delit/betrachtungen/bulgar/seghers.htm за новелата „Каменната ера“ се споменава издание на сп. „Панорама“ около 1980 г. За разказа „Дъщерята на делегатката“ информацията за написването е взета от адрес: http://www.buch-liste.de/library/index.php?view_book=730.
История
- — Добавяне
II
По това време Фидлер вече беше в лятната къщичка, която той държеше под наем заедно със своя шурей. Преди да дойде тук, той се бе убедил, че жена му е облечена в костюмчето, както се бяха уговорили да дойде, ако нощта е минала спокойно.
Значи, досега Рьодер не беше издал нищо. Не беше предал своя другар. Иначе досега глутницата вече би била по следите им. Досега. Досега, това означаваше само известна степен на издръжливост, но не и нещо окончателно.
Госпожа Фидлер беше запалила печицата, която им служеше и за отопление, и за готвене. Отвън дървената барака беше прясно боядисана, а вътре бе чисто подредена, сякаш Фидлерови нямаха намерение да се изнасят оттук. Особено през последните по-спокойни години Фидлер се бе грижил за лятната си къщичка с много старание. Госпожа Фидлер му поднесе кафето върху сгъваемата масичка, която той сам си бе измайсторил с най-различни шарнири, за да може тя да се разтваря според нуждите. Масичката беше от елово дърво, с красиви шарки, които Фидлер дълго бе рендосвал и полирал.
Той погледна през малкото чисто прозорче, което също сам си бе направил, към редкия жив плет, по който блестяха безброй много шипки, над кафявите и златни листаци на храстите и живите плетове, към далечните църковни кули в града. Щом Рьодер не бе изказал нищо тази нощ, може пък да започне да говори утре или още сега. Фидлер си припомни за Мелцер, когото всички бяха смятали за свястно момче. Цели три дни той бе мълчал, а на четвъртия мъчителите му го бяха развели из предприятието му — една голяма печатница — и той им бе посочил всички, за които знаеше или предполагаше, че са подозрителни. Какво бяха направили те с Мелцер? С каква отрова, с какви клещи бяха измъкнали душата му от живото тяло? И ако утре Рьодер дойде в предприятието, последван от две сенки, и посочи него — Фидлер?
— Не — рече Фидлер високо. Дори извиканият във въображението му Рьодер не му позволи да го въведе в това въображаемо предателство.
— Какво не? — попита жената на Фидлер.
Фидлер само поклати глава със странна усмивка. Хайслер в никакъв случай не можеше да остане по-дълго там, където беше сега. Фидлер имаше нужда от помощ и съвет. Нима той сам не се бе уверявал през цялата година, че е съвършено сам и че не знае вече към кого да се обърне? Може би имаше такъв един-единствен човек — имаше ли го действително? И макар че този един-единствен работеше в същото предприятие, Фидлер отдавна го избягваше. Защо? Поради цял куп причини, сред които — както винаги, когато има цял куп причини — въобще нямаше истинска причина.
Фидлер например си въобразяваше, че избягва този човек, защото не иска да му отежнява положението, тъй като на него му бяха поверени важни задачи в предприятието на Покорни. Друг път Фидлер си мислеше, че е длъжен да избягва този човек, защото той го познава от по-рано и може да каже по невнимание нещо за него. Излизаше, че той го бе отбягвал по две съвсем противоположни причини — от недоверие и от най-висша проява на доверие. Сега обаче, когато ставаше дума за Хайслер, нямаше повече време за губене. Той нямаше нито минута повече да продължи да се мята сред някогашните измислени причини. Сега Фидлер из един път разбра, че бе избягвал този човек само защото — застанеше ли веднъж пред него, това щеше да бъде окончателно. Тогава щеше да излезе наяве веднъж завинаги дали той, Фидлер, завинаги ще се откъсне от другарите си, от всички и от всичко, или ще продължи да бъде един от тях. И този човек умееше по своему да прониква до дъното на човешката душа.
Човекът, към когото Фидлер хранеше такова доверие, се наричаше Райнхард и лежеше сега на леглото в полутъмната си стая, наслаждавайки се на неделната почивка. Ослушваше се сънливо към шумовете на жилището си.
В стаята жена му хранеше внучето; дъщерята бе заминала на някакъв лозарски празник с организацията „Сила чрез радост“.
Райнхард се беше оженил съвсем млад. Косите му бяха пепеливосиви, независимо от това дали бяха побелели наскоро или отдавна, и потъмнели от металния прах.
Върху слабото му, без определена възраст лице човек не можеше да забележи нищо особено, освен ако срещнеше погледа му, и то и тогава само ако нещо у него привлече вниманието на неговия поглед. Тогава в него проблясваше смесица от доброта и недоверие, но също и от лека насмешка и надежда, че е открил нов приятел.
Макар отдавна да се беше събудил, Райнхард лежеше със затворени очи. Още една минута и ще трябва да става. Този път неделната му почивка бе отишла по дяволите. Ще трябва да се опита да намери човека, за когото мислеше вече от един час насам. Освен ако той не е отишъл на някой работнически излет! Впрочем Райнхард познаваше по физиономия дребничкия Рьодер, за когото Херман му бе разказал; но той в никакъв случай не можеше сам да се приближи до него, да постави на карта толкова много сред неясната смесица от слухове и догадки. Затова човекът, за когото сега той мислеше, бе най-подходящият да разпита и провери Рьодер.
Може всичко да беше само измислица. Вярно е, че се съобщаваха имена на хора и места. Дори бяха блокирали няколко улици и бяха обискирали няколко жилища. Но може би гестапо се възползуваше от мълвата за бягството само за да направи няколко ареста и да поразпита този и онзи. От вчера и радиото мълчеше. Може би Хайслер вече беше заловен? Може би сега той бягаше вече из града само в разказите на хората, криеше се във въображаеми убежища, измъкваше се от лапите на преследвачите си чрез безброй хитрости — една мечта на толкова много хора. За Райнхард това бе твърде вероятно предположение. В такъв случай жълтият плик, който Херман му бе дал, е предназначен именно за този призрачен Георг. Един взет назаем паспорт за един призрак. В тези времена, когато животът на хората бе ограничен до задушаване, те мечтаеха за какво ли не.
Последната минута на неделната утринна почивка изтече. Райнхард изпъшка и спусна крака на пода. Ще трябва веднага да върви при този човек от Рьодеровия цех, който ще трябва да провери какво беше истина в тази история и какво измислица. А Райнхард трябваше да бъде готов цялата тази история за бягството да се разсее като дим и същевременно трябваше да я приеме съвсем сериозно и да не губи нито миг. И Херман, неговият най-близък приятел, въпреки всичките си съмнения бе действувал така, сякаш нямаше място за никакви съмнения. Още в първия миг той се бе погрижил да осигури пари и документи за беглеца. При спомена за Херман очите на Райнхард блеснаха: Херман бе човек, който може да вдъхне сили на другаря си не само да се справи с редица трудни задачи, но и да му вдъхне сили да извърши редица рисковани неща, които впоследствие можеха да се окажат съвсем ненужни. Сивите очи на Райнхард помрачняха, когато той се сети за човека, при когото щеше да отиде сега — колегата от Рьодеровия цех. Смръщи чело.
Действително той можеше да му даде сведения за Рьодер. Двамата бяха работили заедно при Покорни. Щеше да мълчи и за дошлия да иска сведенията. Ала оттам нататък той сигурно ще почне да се колебае, както се колебае от толкова време насам. Райнхард не го бе изпускал из очи през целия този период. Ще успее ли тази сутрин той да накара този сплашен, стреснал се човек, да надвие себе си? Райнхард седна на леглото и започна да си обува чорапите. В това време навън някой позвъни. Само дано никой не му попречи, защото в понеделник вече може да е късно, той трябва да върви още днес, още сега. Жена му надникна през вратата и каза, че някой го търси.
— Аз съм — рече Фидлер и влезе.
Райнхард вдигна капака на прозореца, за да разпознае посетителя си. Фидлер усети отправени към него същите тези очи, които се бе страхувал да срещне цяла година. И въпреки това Райнхард пръв сведе поглед и каза смутен и развълнуван:
— Ти ли си, Фидлер? Аз тъкмо мислех да вървя да те търся.
— А пък аз — рече Фидлер вече успокоен и непринудено — реших сам да дойда при теб. Попаднах в едно положение, такова едно положение, което ме кара да се доверя някому… Само не знам дали ти можеш да разбереш как така стоях толкова дълго настрана.
Райнхард побърза да го успокои, че всичко му е ясно. И сякаш той именно трябваше да се извини, домакинът заразказва някаква стара история още от двайсет и трета година. Бил в района на Билефелд, когато там нахлули войските на генерал Ватер и той така се стреснал, че се крил след това седмици наред. Накрая, когато страхът му отминал, продължил да се крие от срам и от яд, че се е бил изплашил.
След като по този начин Райнхард сам му спести обяснението на държането му, Фидлер веднага заразказва обстойно какво го води тук. Райнхард слушаше мълчаливо. Резкият тон, с който понякога задаваше въпроси, съвсем не отговаряше на израза на лицето му. Това беше израз на човек, който най-после е видял отново пред себе си онова, което смята за главното в живота, за което е готов да пожертвува всичко и за което винаги е знаел, че то съществува, ала често се е отдалечавало от него до изнемога, крило се е до отчаяние, но сега отново се е изправило пред него, дошло му е дори на крака.
Щом чу всичко, Райнхард стана и остави Фидлер за две минути сам, което даде възможност на Фидлер от своя страна да осъзнае направената крачка, която бе едновременно толкова трудна и толкова лесна. Райнхард се върна и сложи пред него един плик. В тежкия жълт плик имаше документи на името на племенника на един холандски капитан на буксирен кораб, който обикновено пътуваше заедно с чичо си до Майнц и обратно. Този път бяха успели да го настигнат навреме в Бинген, за да го помолят да отстъпи документите и паспорта си другиму, тъй като той и без това си имаше постоянен обикновен паспорт за минаване на границата. Портретът на паспорта бе подправен съвсем леко и внимателно, според портрета на Георг от обявите за бегълците от лагера.
В паспорта бяха пъхнати няколко банкноти. Райнхард изглади с ръба на дланта си плика, за да стане той колкото може по-тънък — едно движение, по-скоро нежно, отколкото необходимо. В този плик бе запечатан резултатът от една опасна, трудна и рискована работа, в него бяха запечатани безброй отивания и връщания, проучвания, списъци, работата от толкова изминали години, стари приятелства и връзки, Съюзът на моряците и пристанищните работници, цяла мрежа, обгръщаща морета и реки. Ала животът на онези, които сега бяха вплели пръсти в тази мрежа, бе труден и тежък, а тези няколко банкноти представляваха в настоящите трудни времена свещени пари, взети от фонда с особено предназначение в касата на окръжното партийно ръководство.
Фидлер пъхна плика в джоба си.
— Ти ли ще го занесеш?
— Не, жена ми.
— Може ли да се разчита на нея?
— Дори повече, отколкото на мен.
С невиждащи очи от плача и от прекараната безсънна нощ Лизел Рьодер облече и нахрани децата.
— Че днес нали е неделя? — рече най-голямото момче, когато тя им поднесе хляб вместо кифли.
Неделен ден Паул отиваше обикновено да купи топли кифли от пекарната отсреща. При този спомен Лизел отново се разплака и децата започнаха да дъвчат и да топят хляба в млякото, изплашени и обидени.
И така Паул не се върна тази нощ, свършено е с техния съвместен живот. Ако се съди по хлипането, което разтърсваше раменете на Лизел, животът й с пропадналия Паул трябваше да е бил прекрасен. Лизел му бе отдала всичките си сили, не на бъдещето, не дори на бъдещето на децата си, а на този техен настоящ съвместен живот. Когато погледна с подути очи надолу към улицата, без да вижда нищо, тя усети, че мрази всеки, който се бе опитал да посегне на устоите на този неин живот — било чрез преследвания и заплахи, било чрез обещания за по-добро бъдеще.
Децата край масата вече се бяха нахранили, ала седяха необичайно тихи.
„Дали го бият? — питаше се Лизел. Тя виждаше съвсем ясно целия си собствен разбит живот с всички последици и най-дребни подробности. Много по-трудно беше да се види разбитият живот на друг човек, та бил той дори Паул… — Ако го бият, докато признае къде е Георг сега? Ами ако признае, ще може ли да се върне у дома? Ще го пуснат ли просто да си върви? И ще може ли всичко да си продължи както преди?“
Тук мислите на Лизел се прекъснаха. И сълзите престанаха да се изливат от очите й. Сърцето й се сви при мисълта, че й е забранено дори да мисли какво ще се случи по-нататък. Нищо не можеше да бъде вече както преди. Лизел не разбираше нищо друго освен собствения си и на своето семейство живот. Тя нямаше понятие от оттатъшната тъмна страна на действителността, още по-малко пък от странните явления, които се пораждаха на границата между двата свята: когато действителността се превръща в нищо и никога вече не може да се върне или когато тъмната страна на живота иска да се влее в действителността и самата още веднъж да стане действителност.
Ала в този миг и Лизел разбра какво може да представлява илюзорният свят, един нередно завърнал се Паул, който няма вече да бъде някогашният Паул, едно семейство, което няма да бъде вече предишното, един съвместен живот години занапред, който отдавна вече ще е престанал да бъде живот заради признанието, направено през една октомврийска нощ в мазето на гестапо.
Лизел поклати глава и се оттегли от прозореца. Седна до децата на кухненската кушетка. Накара най-голямото момче да смени мръсните си чорапки с праните, които бяха изсъхнали на сушилника над печката. Взе момиченцето на коленете си и му заши едно копче.