Ана Зегерс
Седмият кръст (18)

I

Хайнрих Кюблер бе откаран още същата нощ на очна ставка във Вестхофен. Отначало той целият се беше вцепенил и се бе оставил мълчаливо да го изведат от къщата на Ели. По пътя неочаквано се беше разярил, бе започнал да удря около себе си, както би реагирал всеки нормален човек, нападнат от разбойници.

И по-късно, полуприпаднал от ужасните удари, с които веднага го бяха укротили, с белезници на ръцете, с притъпено съзнание, неспособен да намери каквото и да било обяснение за състоянието, в което се намираше, той се бе клатушкал по време на пътуването като чувал над коленете и ръцете на придружителите си. Когато пристигнаха в лагера и щурмоваците излязоха да ги посрещнат и видяха, че затворникът вече е претрепан от бой, те разбраха, че заповедта на комисарите да не се обработват заловените преди разпит не може да се отнася за този, а само за онези, които докарваха невредими. За миг се възцари пълна тишина, после се разнесе отново глухо бръмчене като от насекомо, което винаги се чува първо, след това прокънтя острият вик на мъжа, последван от няколкоминутен тропот и блъсканица, а след това навярно отново настъпи тишина — навярно защото никой не е присъствувал и никой не би могъл да опише подобен случай, без да се съобразява с непрекъснатия яростен грохот от блъскането на собственото си сърце.

Пребит до неузнаваемост, Хайнрих Кюблер бе отведен в последния миг, вече в безсъзнание. На Фаренберг съобщиха: докаран е четвъртият беглец — Георг Хайслер.

Откакто нещастието — ето вече два дни оттогава — бе връхлетяло върху живота му, комендантът Фаренберг не бе спал повече от който и да е от бегълците. И неговите коси започнаха да сивеят. И неговото лице започна да хлътва. Щом си помислеше само до каква степен най-неочаквано всичко за него бе поставено на карта, щом се опиташе да си обясни какво бе загубил, той цял се сгърчваше и започваше да стене и да се мята сред обърканата мрежа от преплетени шнурове, омотани кабели и станали вече ненужни телефонни разклонители.

Между двата прозореца висеше портретът на фюрера, от когото Фаренберг лично — както сам си бе въобразил — бе определен да упражнява властта си. Своята почти пълна, макар и не съвсем безгранична власт да господствува над хората, над телата и душите им. Да имаш власт над живота и смъртта — та не е ли това истинско всевластие? Да имаш право да заповядаш да застанат пред теб мирно възрастни здрави мъже и да можеш да ги унищожиш — бавно или бързо, да гледаш как изправените им досега тела се превръщат в четириноги, как до преди малко смели и непреклонни, те изведнъж посивяват и започват да заекват от смъртен страх! Някои от тях неговите хора унищожаваха напълно, други ставаха предатели, някои пък пускаха на свобода с пречупени вратове и с прекършена воля. В повечето случаи насладата от всевластието му беше пълна; при някои разпити обаче понякога се промъкваше нещо, което му отравяше удоволствието, както при този Георг Хайслер например. Именно това неуловимо, изплъзващо се нещо, което в последния миг унищожаваше цялото му удоволствие, защото го караше да усеща как всичко се изплъзва изпод пръстите му, неуловимо и недостигаемо, неунищожимо и ненакърнимо, също като малко зверче, гъвкаво като гущерче. Така беше по време на разпитите на този Хайслер: погледът и усмивката му все оставаха и този блясък върху гадната му мутра, колкото и да го удряха по нея… И докато слушаше сега рапорта за залавянето му, Фаренберг си представи с яснотата, присъща на виденията на луд човек, как усмивката върху лицето на Георг бавно загасва, затрупана с няколко лопати пръст.

Влезе Цилих.

— Господин комендант! — Той дишаше тежко, толкова възбуден беше.

— Какво има?

— Домъкнали са друг човек! — И той замръзна на мястото си, защото Фаренберг понечи да се нахвърли върху него.

Цилих не би се помръднал от мястото си, дори ако Фаренберг го беше ударил. До този час Фаренберг никога не му бе отправял никакъв упрек по никакъв повод. Ала дори и без упрек някакво приглушено всеобхватно чувство на вина и отчаяние изпълваше набитото мощно тяло на Цилих чак до гърлото. Той с мъка си поемаше дъх.

— Онзи, когото са заловили снощи във Франкфурт в жилището на жената на Хайслер, не е нашият Хайслер, станала е някаква грешка.

— Грешка? — повтори Фаренберг.

— Да, грешка, грешка! — повтори и Цилих, сякаш и двамата намираха някакво утешение в тази дума. — Някакъв тип, с когото оная уличница се е утешавала. Лично го видях. Макар че тоя вече си е сменил мутрата за цял живот, аз никога не мога да сбъркам оня моя…

— Грешка! — рече отново Фаренберг.

Той сякаш неочаквано се бе замислил за нещо. Цилих го наблюдаваше неподвижен под натежалите си клепки. После Фаренберг избухна в ярост. Изрева:

— Що за осветление е това тук? Носовете ви ли искате да натикам в крушката? Нима не може да се намери човек, който да смени тая лампа? Няма тук такъв, няма, нали? Ами навън? Колко часът е вече? Що за мъгла е това! По дяволите, всяка заран все същото!

— Есен е, господин комендант.

— Есен? Тия келяви дървета навън трябва да се подстрижат! Да ги окастрите целите, хайде, веднага, веднага!

Пет минути по-късно вън и вътре в комендантската барака започна същинска занаятчийска суетня. Неколцина затворници, надзиравани от щурмоваци, кастреха чинарите по дългата страна на барака номер 3. През същото време един затворник, по професия електротехник, сменяваше — също под надзор — няколко лампи. Докато отвън в стаята нахлуваше пращенето на отсечените клони и квиченето на трионите, той лежеше по корем върху пода на бараката и бърникаше контактите. Веднъж вдигна очи и в същия миг срещна погледа на Фаренберг.

— Такъв поглед — разказваше той две години по-късно — не съм виждал никога през живота си. Помислих си, че тоя тип ще скочи в същия миг отгоре ми и ще ми начупи всички прешлени. Но той само ме подритна по задника и рече: по-живо, по-живо, по-живо. Накрая изпробваха всички лампи, за щастие те горяха, след това ги угасиха, защото вече беше светло — чинарите бяха окастрени и изобщо навън вече беше ден.

Междувременно бяха откарали все още припадналия Хайнрих Кюблер за помощ при лагерния лекар. Комисарите Фишер и Оверкамп се бяха убедили, че твърдението на Цилих е вярно и че този човек в никакъв случай не е Георг Хайслер, ала все пак неколцина бяха отговорили със съмнение и с повдигане на рамене, когато ги доведоха да видят пребития до неузнаваемост млад човек. Комисарят Оверкамп не преставаше да си подсвирква тихо, което всъщност не беше истинско свиркане, а само съскане, което му помагаше, когато не му стигаха ругатните. Стиснал телефонната слушалка между главата и рамото си, Фишер чакаше Оверкамп да се насъска. Оверкамп нямаше нужда от светлина. В тяхната канцелария все още беше нощ, капаците на прозорците бяха затворени, една обикновена настолна лампа им стигаше, а подвижната лампа с крушка от сто свещи те използваха само от време на време при особени разпити. Фишер потисна желанието си да блесне сега с тази лампа в лицето на своя началник, за да го принуди да престане най-после да съска. В този миг ги повикаха от Вормс и това от само себе си сложи край на съскането. Фишер извика:

— Хванали са Валау!

Оверкамп пое слушалката, започна бързо да записва.

— Да, и четиримата — каза той. После добави: — Да се запечати къщата! — После: — Да се докара тук!

После прочете на Фишер:

— И така: когато завчера са претърсили в съответните градове съответните места, освен семейството на Валау, е трябвало да прибягнат още до голям брой лица в различни градове. Вчера всички тези лица са били разпитани още веднъж. Сред петимата други, които сега вече се изключват и които са били подбрани след повторния разпит от последната група, съмнението паднало върху някой си Бахман, трамваен кондуктор, който тридесет и трета година бил два месеца на лагер, а после освободен, за да го проследят с кого ще се среща — проследявайки тези негови връзки, миналата година, спомняте ли си, ние се натъкнахме при случая Виланд на следата на конспиративния адрес в Арлсберг, — след това онзи не се занимавал повече с политическа дейност и сега при първия и при втория разпит всичко отказвал. Но когато го заплашили, вчера омекнал. Жената на Валау отнесла дрехи в неговата лятна къщичка край Вормс, но той уж не знаел за кого и за какво ги е оставила. Пак го пуснали да си върви под надзор, за да го проследят с кого ще се срещне. В двадесет и три часа и двадесет минути Валау бил арестуван във вилното място на Бахман, ала и досега отказвал да даде каквито и да било показания. До този момент Бахман не е излизал от дома си. Не е постъпил на работа в шест сутринта, има съмнение за опит за самоубийство, семейството му не е съобщило още нищо. Край! — рече Оверкамп.

Той нареди на Фишер да предаде новините за пресата и радиото — тъкмо щяха да успеят за утринните съобщения. Досега Оверкамп беше на противно мнение по въпроса: подобно своевременно обявяване на случилото се с пълно описание на бегълците можело да предизвика съучастничеството на народа, но би било полезно само ако се касае за двама, най-много за трима бегълци — едно все пак допустимо число; и ако условията на бягството се обяснят с подходящи думи, може да се разчита на помощ от страна на хората. Но да се разгласи опитът за бягство на толкова много лагерници наведнъж, не би било от полза, тъй като числото седем, шест или дори петима души можело да подведе хората да си помислят, че броят на бегълците може да е и по-голям, и изобщо да им даде повод за разни предположения, настроения, съмнения и слухове. Сега обаче със залавянето на Валау броят на бегълците бе достигнал допустимата цифра.

 

 

— Чу ли какво съобщиха току-що, Фриц? — попита девойката, без дори да поздрави, щом момчето влезе през портата им. Тя сякаш бе избелила под особено слънце върху особена трева кърпата, която току-що бе завързала на главата си.

— Какво да съм чул? — отвърна момъкът.

— Ами преди малко — рече девойката — по радиото.

— По радиото. Аз имам вече толкова много работа заран! Щом Паул отиде с тате на лозето, мама отива да предава млякото. А аз трябва да я заместя в обора. И всичко това преди седем и половина сутринта! Та само до това кречетало ми е.

— Да, но днес — подхвана девойката — съобщиха новини за Вестхофен. За ония тримата бегълци от лагера — че пребили щурмовака Дитерлинг с лопатата, после ограбили някаква къща във Вормс и се разбягали в различни посоки.

Момъкът каза спокойно:

— Така ли? Виж ти! Вчера разправяха в кръчмата — Ломайер от лагера и Матес, — че оня, дето го цапардосали с лопатата, имал късмет, останала му само рана над окото и всичко се разминало с една лепенка. Та, значи, казваш, трима?…

— Жалко — каза девойката, — че все още не са успели да хванат твоя!

— Остави го, той отдавна вече се е разделил с моето яке — рече Фриц Хелвиг, — моят не може да е чак дотам глупав. Той, моят, няма да тръгне да бяга със същите дрехи я. Той не може, моят де, да не си помисли, че облеклото му е описано. Сигурно е разменил някъде моето яке и сега то виси в някой чужд шкаф на чужда закачалка в някой непознат магазин. Пък може и да го е захвърлил в Рейн с натъпкани с камъни джобове…

Девойката го погледна изненадано. Той й обясни:

— Отначало ми беше криво… — После добави: — А сега вече пет пари не давам…

Чак сега той пристъпи близо до нея. Навакса си онова, което не бе направил днес: хвана я за раменете, разтърси я леко и я целуна леко. Подържа я така за миг, преди да си тръгне. Мислеше си:

„Той много добре знае, че никога вече няма да излезе жив от ръцете им, ако го хванат отново.“ При това измежду всички бегълци Фриц си мислеше само за онзи, с когото сам се чувствуваше свързан. През нощта му се беше присънило, че минава край градината на Алгайерови. Зад оградата, между плодните дръвчета, имаше плашило за птици — една стара черна шапка, а под нея две пръчки, облечени с неговото кадифено яке. Сега сънят му се стори съвсем весел, ала през нощта го беше изплашил до смърт. Той усети как ръцете му леко се отпускат. От кърпата, завързана на главата на девойката, която се бе облегнала тихо на гърдите му, към носа му се изкачваше лека, нежна миризма на скоро избелван плат. Той за пръв път вдъхна тази миризма и му се стори, че у него нахлу нещо ново, което правеше по-осезаема снагата на девойката — и нежна, и твърда.

А когато десет минути по-късно в училището той се натъкна отново на стария градинар, дядката го подхвана:

— Още нищо ново ли няма?

— За какво?

— Ами за якето. Вече и по радиото говорят за него.

— За якето? — попита Фриц Хелвиг изплашен, защото приятелката му не бе споменала за това.

— За последен път са го видели облечен в следните дрехи… — заразказва градинарят. — То сигурно вече съвсем се е лекедисало под мишниците от пот.

— Я ме остави на мира! — извика момчето.

 

 

Когато Франц влезе в кухнята на Марнетови, за да изсърба набързо кафето си, преди да яхне велосипеда, Ернст Овчаря вече седеше на зиданата кухненска печка на Марнетови и си мажеше филия с мармалад. Ернст каза:

— Чу ли вече, Франц?

— Какво?

— За онзи тукашния, който също е избягал…

— За кого говориш? Откъде избягал? — попита Франц.

— Ами като не слушаш радио — отвърна Ернст, — разбира се, че не можеш да бъдеш в течение на събитията.

И Ернст се обърна към семейството, което бе насядало около голямата кухненска маса за втора закуска — вече бяха работили няколко часа, бяха сортирали ябълки, защото за утре заран двама търговци на едро се бяха уговорили да ги чакат в халите във Франкфурт:

— А вие какво бихте направили, ако неочаквано откриете тоя приятел във вашия обор на края на двора?

— Ще заключа веднага обора — отвърна зетят — и ще избързам с велосипеда до телефонната будка, за да повикам полицията.

— Няма нужда да викаш полиция — намеси се шуреят, — ние да не сме малко, ще го овържем за миг и ще го откараме в Хьохст. Ти какво ще кажеш, Ернст?

През това време Ернст Овчаря мажеше филията си с толкова много мармалад, сякаш ядеше мармалад с хляб, а не хляб с мармалад.

— Мен и без това утре няма да ме има вече тук — отвърна той, — ще бъда у Месерови.

— Но той може да се е скрил и в обора на Месерови — рече зетят.

Франц слушаше, застанал като закован и със затаен дъх.

— Че той може да се е скрил навсякъде — каза Ернст, — във всяко кухо дърво, във всеки стар обор, но сигурно няма да се е скрил там, където аз ще надникна.

— Защо?

— Ами защото въобще няма да погледна натам — отвърна Ернст, — нямам какво да търся там.

Мълчание. Всички гледат към Ернст, около чиито устни голямата нахапана филия с мармалад е оставила кръгла следа.

— Лесно ти е на тебе да говориш така, Ернст — намеси се госпожа Марнет, — защото нямаш нито собствен чифлик, нито каквото и да било. Но когато утре заран пипнат тоя нещастник и той признае къде е бил предишната нощ, могат за такова нещо да хвърлят човека в затвора.

— В затвора ли? — обади се старият Марнет, дребно мълчаливо старче, което при същата храна и същия начин на живот бе съвсем слабо, докато жена му беше като напомпана. — Ще те хвърлят в концентрационния лагер и никога няма да излезеш оттам. И какво ще стане с имота ти? Ще погубиш цялото си семейство.

— Аз не мога да кажа такова нещо — рече Ернст. Той облиза уста с невероятно дългия си гъвкав език, децата го гледаха учудено. — Аз имам само малко мебели в Оберурсел, останали от мама, и спестовната си книжчица. Нямам още семейство, имам само овцете. В това отношение аз съм като фюрера, нямам ни жена, ни дете. Имам само моята Нели. Виж, фюрерът си имаше по-рано икономка; четох някъде, че лично отишъл на погребението й.

Неочаквано в разговора се намеси и Аугусте:

— Едно обаче ще ти кажа, Ернст, да си го знаеш — разказах на Марнетовата Софи всичко за тебе. Как можеш да мамиш така момичето, че си бил сгоден за Марихен от Боценбах? Та нали по-миналата неделя направи предложение на Ели.

Ернст отвърна:

— Само че това мое предложение няма нищо общо с чувството ми към Марихен.

— Та това е истинско многоженство! — възрази Аугусте.

— Това не е никакво многоженство — отвърна Ернст, — просто едно предразположение.

— То му е наследство от баща му — заяви госпожа Марнет; — когато баща му падна убит през войната, всичките му някогашни приятелки плакаха за него заедно с майката на Ернст.

Ернст попита:

— И вие ли плакахте за него, госпожа Марнет?

Госпожа Марнет хвърли поглед към слабото си старче. После отвърна:

— Една сълзица и аз преглътнах.

Франц бе следил разговора със затаен дъх, сякаш очакваше, че мислите и думите на закусващите в Марнетовата кухня хора от само себе си ще стигнат до онази точка, която така го вълнуваше. Но нищо подобно — мислите и думите на хората се разпръснаха весело над тази точка във всички възможни посоки.

Франц извади велосипеда си от обора. Този път въобще не забеляза как се смъкна по нанадолнището до Хьохст — нито съскането на велосипедите край него, нито хорската глъч в тесните улички стигаха до слуха му.

— Ти не го ли познаваш? — попита го някой в съблекалнята на завода. — Нали си живял тук и по-рано?

— Че отде да го познавам? — отвърна Франц. — Името му не ми говори нищо.

— Я го погледни — рече друг и му поднесе вестника под носа.

Франц погледна надолу към снимките на трима мъже. Сякаш гръм го удари, като видя отново Георг — защото това все пак беше една среща с него, макар този Георг от снимката в обявата само наполовина да приличаше на живия Георг и на онзи Георг от неговите спомени; същевременно другите две непознати лица отдясно и отляво на обявата също го развълнуваха силно и го накараха да се засрами, задето мислеше само за Георг.

— Не — каза той, — снимката не ми говори нищо. Боже мой, та колко хора среща човек през живота си!

Вестникът премина през десетина чифта ръце.

— Не го познаваме — казваха те и още:

— Боже мой, трима наведнъж, а може би са повече…

— А защо са избягали?

— Тоз пък какво пита!

— И убили пазача си с лопатата!

— Никакви шансове нямат…

— Че защо пък? Нали са избягали вече…

— Да, но докога?…

— Не бих искал да съм на тяхно място…

— Я го вижте този, той е съвсем стар…

— Той ми се струва познат…

— С тях и без това е било свършено там, нямало е какво да губят повече.

После нечий глас заяви спокойно, може би малко приглушено, защото този, който го каза, сигурно се бе навел над шкафчето си или се бе заел да си връзва обущата:

— А ако избухне война, какво ще стане тогава с лагерите?

Студени тръпки побиха мъжете, които забързаха трескаво, блъскайки се един друг, да се преобличат. А същият глас добави все така беззвучно:

— Какво ли ще ни посъветва тогава Вътрешната сигурност?

Кой всъщност каза това? Не бяха видели лицето му, защото онзи тъкмо се беше навел. Но гласът му е познат на всички. Че какво толкова каза човекът? Нищо забранено. Настана кратко мълчание и когато втората сирена зави, всички потрепераха. Тичайки заедно с колегите си през двора, Франц чу как някой зад него попита:

— Всъщност Алберт все още ли е в лагера?

А някой друг отвърна:

— Мисля, че да.

 

 

Биндер, възрастният селянин от чакалнята на доктор Льовенщайн, тъкмо се канеше да се скара на жена си да спре радиото. Откакто се беше върнал от Майнц, той се превиваше от болки върху мушамения диван и както му се струваше — още по-болен от преди. Сега из един път се заслуша с отворена уста. Забрави за живота и смъртта, които се бореха в него. Изкрещя на жена си да му помогне бързо да облече сакото и обувките си. Нареди веднага син му да запали колата. Дали искаше да си отмъсти на лекаря, който все пак не бе съумял да му помогне, или на пациента, който вчера спокойно си бе отишъл по пътя с превързана ръка, макар че — както сега стана ясно — и на него му се полагало смърт? Или той просто се надяваше чрез подобна постъпка да се смеси по-отблизо с живите?