Ана Зегерс
Седмият кръст (20)

III

И тази сутрин Метенхаймер бе дошъл на работа рано като друг път. В себе си той бе решил каквото и да се случи, да не се интересува повече от нищо друго освен от работата, която му бе поверена. Нито вчерашният разпит, нито дъщеря му Ели, нито сянката с твърдата шапка, която не се отделяше от петите му, ето и днес дори, не биваше да му попречат ни най-малко да упражнява своя хубав занаят. Когато се почувствува така неочаквано застрашен — дебнен от всички страни, под постоянната заплаха да го откъснат от неговите тапети, — той изведнъж видя своя занаят в нова светлина, почти възвишен, възложен му в този объркан свят от онзи, който определя занаятите на хората.

Тъй като в старанието си да дойде съвсем навреме след вчерашното си закъснение, тази заран той нито бе чул радиото, нито бе погледнал вестника и сега не забеляза погледите, които гипсаджиите си размениха, щом го видяха да идва. Сред мълчанието, с което той работеше и което нарушаваше само за да измърмори кратките си нареждания днес всички му помагаха много по-старателно от всеки друг път, без той изобщо да забележи това. Естествено работниците около него съвсем не си обясняваха мрачното му усърдие с въздействието на неговите възвишени мисли за голямото значение на техния занаят, а го приемаха като проява на вроденото достойнство на възрастен мъж, преживял нещастие в семейството си. Най-добрият му работник — Шулц, — който тъкмо се ръкува с него, рече неочаквано, като погледна отстрани строгото дребно лице на стария мъж:

— То може да се случи всекиму, Метенхаймер.

— Какво? — попита Метенхаймер.

С малко надут, но честен тон, с какъвто хората изговарят съболезнованията си, защото още не могат да облекат в думи обзелите ги чувства и си служат с първите хрумнали им думи, Шулц добави:

— Такова нещо днес може да се случи на всяко немско семейство.

— Какво може да се случи на всяко немско семейство? — попита пак Метенхаймер.

Това вече се стори прекалено на Шулц и го раздразни. В момента десетина мъже работеха по вътрешното оформление на зданието. Шулц се числеше към половината, които работеха дълги години все за същата фирма. С течение на времето в подобен колектив семейното положение на всеки престава да бъде тайна. Всички знаеха, че Метенхаймер има няколко хубави дъщери и че най-хубавата от тях бе сключила несполучлив брак, против волята на баща си. По онова време не беше лесно да се работи заедно със стария Метенхаймер. Хората знаеха също така, че разведеният зет беше изпратен в концентрационен лагер. А тази сутрин новините по радиото и във вестника бяха припомнили на мнозина неща, които мрачното лице на стареца сякаш само потвърждаваше. Пред Шулц именно Метенхаймер нямаше за какво да се преструва. А Шулц не можеше и да си представи, че Метенхаймер знае най-малко от всички за случилото се.

Когато дойде време за обяд, неколцина слязоха долу при портиерката да си подгреят яденето. Поканиха Метенхаймер прекалено настойчиво да обядва заедно с всички. Метенхаймер въобще не обърна внимание на тона им и прие, тъй като в бързината си бе забравил да си вземе сандвичите, а пък не му се ходеше в гостилница. Тук, в нишата на стълбището, където колегите му бяха решили да се подслонят за обед, той беше на сигурно място, никаква сянка не го заплашваше. Работниците пък дразнеха малкото чираче, пращаха го нагоре-надолу — ту при портиерката за сол, ту до отсрещната кръчма за бира.

— А сега оставете момчето да седне с нас да обядва! — намеси се Метенхаймер.

Сред десетината млади и стари тапетаджии и гипсаджии имаше неколцина, за които държавата не беше нищо друго, освен една фирма — също като фирмата „Хайлбах“, където те работеха. Тях нищо друго не ги интересуваше, освен да знаят, че честният им труд е правилно оценен и че — според собственото им мнение — получават подходяща заплата. Недоволството на тези хора не се предизвикваше от обикновения факт, че и сега те бяха длъжни да разкрасяват богаташките жилища срещу все така ниски заплати, тях ги дразнеха и занимаваха странични, понякога дори отвлечени въпроси — например религиозните. Докато, напротив, Шулц, който се бе постарал да успокои тази сутрин Метенхаймер, още отначало се бе обявил против властта на Хитлер и не бе променил отношението си и сега. Онези от колегите му, които усещаха, че Шулц не се бе изменил вътрешно, държаха за него. Впрочем не можеше да се каже, че той си бе останал същият. Важното в случая беше голямата разлика дали човек дава израз и чрез действия на най-главното, което го вълнува, или се затваря дълбоко в себе си. Сред групата на тапетаджиите имаше и един отявлен нацист — Щимберт. Всички го смятаха за шпионин и предател. Ала това почти не ги потискаше. Те се пазеха от него и го избягваха, дори и тези, които всъщност по възгледи можеха да се смятат повече или по-малко единомислещи с него. Всички се отнасяха към него така, както се отнасят хората във всяка общност — като се започне от най-първия клас на училището — към единака, към някой особняк, каквито винаги има във всеки колектив — болезнени доносчици или просто някакви особено тромави дебеланковци.

Ала всички тези хора, които сега обядваха в стълбищната ниша, сигурно щяха да се нахвърлят върху този Щимберт и да му дръпнат един хубав пердах, ако в този миг бяха забелязали нахалното зло лице, с което той наблюдаваше Метенхаймер. Но те всички гледаха само Метенхаймер, когато изведнъж престанаха да ядат и да пият. Метенхаймер бе поел случайно един оставен наблизо вестник. Беше вперил поглед на едно определено място и целият беше пребледнял. Всички разбраха, че той чак сега разбра онова, което те знаеха. Всички затаиха дъх. Метенхаймер вдигна бавно лицето си, което съвсем се беше разстроило зад листа печатана хартия. В очите му се четеше израз на човек, захвърлен в пъкъла. Когато вдигна поглед, той видя около себе си бояджиите и тапетаджиите. Дребното чираче също седеше там, успяло най-после и то да седне да обядва, но и то бе престанало да дъвче. Гадният Щимберт се хилеше нахално над главата на момчето. Върху лицата на всички останали се бяха изписали мъка и почит. Метенхаймер си пое дъх. Той не беше запокитен в пъкъла — все още беше човек сред хора.

 

 

Същия ден пред обедната почивка Франц седеше в стола на завода и слушаше разговорите наоколо си.

— Аз отивам тази вечер във Франкфурт на кино в „Олимпия“ — каза някой.

— Какво дават?

— „Кралица Кристине“.

— Аз предпочитам моето гадже пред вашата Грета — намеси се трети.

Първият каза:

— Това са две съвсем различни неща — сам да галиш някого или да гледаш.

— Как ли ви се ходи на кино — намеси се и друг, — аз пък: дай ми да си седя у дома.

— Ами при толкова много работа можем да си позволим най-много да отидем на едно кино.

Франц слушаше външно безразлично, но вътрешно целият трепереше. Струваше му се, че всичко отново бе пропаднало. Тази сутрин поне за миг бе пробляснала малка надежда. Изведнъж Франц трепна. Отиването на кино в „Олимпия“ неочаквано го наведе на някаква мисъл, която цяла заран се мъчеше да се оформи в главата му. Може да се добере до Ели само чрез дома на родителите й. Сам ли да отиде? На вратата сигурно дебне полицията. Навярно проверяват и писмата им?

„Най-добре ще е да отида с колелото дотам след работа — каза си той, — ще купя два билета за кино, може да имам късмет и да успея да осъществя плана си. Пък ако не успея, няма да навредя никому.“

 

 

Георг вървеше по Висбаденското шосе. Реши: ще върви така до следващия виадукт. Оттам нататък не можеше да очаква нищо особено. Но все пак трябваше да си поставя някаква цел за всеки десет минути. Оглеждаше многобройните коли, които минаваха край него. Камиони със стоки, коли с войска, някакъв демонтиран самолет, частни коли от Бон, от Кьолн, от Висбаден, някакъв опел — съвсем нов модел, който той не познаваше. Кого ли да спре? Ето тази кола сега? Или въобще никоя? И той все вървеше, между зъбите му скърцаше прах. Ето някаква чуждестранна кола с един-единствен пътник, доста млад човек, зад волана. Георг вдигна ръка. Собственикът на колата спря веднага. В продължение на няколко секунди преди това той бе видял Георг да се мъкне по шосето. Сред смесицата от отегчение и самотност, която понякога кара човека да се заблуждава, че някой непознат го е привлякъл с нещо, той сякаш дори бе очаквал Георг да го спре. Освободи мястото на седалката до себе си от натрупаните там одеяла, мушами и всевъзможни дреболии. Попита само:

— Накъде?

Двамата се погледнаха остро и кратко. Непознатият беше висок, слаб, бледолик и косата му беше безцветна. Зад спокойните му сини очи, скрити зад безцветни клепки, нямаше никакъв определен израз — нито мъка, нито веселост. Георг отвърна:

— Към Хьохст. — Когато думите се изплъзнаха от устата му, той се стресна.

— Ах — възкликна непознатият, — аз Висбаден. Но все едно, все едно. Студено ли ви е?

Той спря отново колата. Прехвърли едно от карираните си одеяла върху раменете на Георг. Георг се загърна целия. Размениха си по една усмивка. После непознатият подкара отново. Георг отмести поглед от извърнатата към него половина на лицето на шофьора, издута от дъвка, към ръцете на волана. Тези меки, безцветни ръце бяха по-изразителни от лицето. Върху лявата ръка имаше два пръстена, той сметна единия за халка, но при едно движение забеляза, че пръстенът само беше обърнат надолу и в шепата на непознатия блесна жълтеникав плосък камък. Георг се измъчваше от това подробно наблюдение, ала не можеше да отмести поглед.

— Тук нагоре по-дълго — рече непознатият, — ала по-красиво.

— Моля?

— Горе гора, тук по-близо — но прах.

— Нагоре, нагоре — отвърна Георг.

Свърнаха от шосето и отначало съвсем незабележимо слязоха надолу между нивите. Скоро обаче Георг видя с някакъв необясним страх приближаващото се възвишение. Вече миришеше на гора.

— Денят ще бъде хубав — каза чужденецът. — Как се наричат на немски тези дървета? Не, там, цялата гора. Съвсем червени?

Георг отвърна:

— Буки.

— Буки, добре, буки. Вие познавате ли манастира Ебербах, Рюдесхайм, Бинген, Лорелай? Много красиво.

Георг каза:

— На нас тази част тука ни харесва повече.

— Аха, добре. Искате да пиете?

И той спря за втори път, затърси нещо в багажа си, отвори едно шише. Георг отпи една глътка и разкриви лице. Чужденецът се разсмя. Зъбите му бяха толкова бели и големи, че човек можеше да ги вземе за изкуствени, ако венците му не се бяха оголили вече.

В продължение на десет минути караха все нагоре. Георг притвори очи, упоен от горския дъх. Горе, на края на гората, колата навлезе в една просека. Чужденецът се извръщаше назад, викаше „а-а-а“ и „о-о-о“, подканяше Георг да погледне пейзажа. Георг извърна глава, ала остана със затворени очи. Не можеше сега да понесе разстилащата се гледка над голямата вода, над полята и горите. Пътуваха известно време навътре в просеката, после завиха. През буковата гора утринната светлина падаше на големи златни парцали. Понякога парцалосаната светлина прошумоляваше, защото беше тъкмо времето на есенния листопад. Георг се мъчеше да се овладее. Едва се сдържаше да не се разплаче. Силите му бяха вече съвсем накрая. Пътуваха към вътрешността на страната, отначало покрай гората. Чужденецът каза:

— Вашата страна много красива.

— Да, страната — каза Георг.

— Моля?… Много гора, хубави пътища. Народ също. Много чист, много ред.

Георг мълчеше. Чужденецът го поглеждаше от време на време, защото обикновено чужденците отъждествяват отделния човек с целия му народ. Георг не го поглеждаше вече, виждаше само ръцете му; тези силни, но безцветни ръце будеха у него слабо чувство на враждебност.

После гората остана зад тях и те навлязоха в една окосена ливада, а оттам в пътя между лозята. Поради пълната тишина и привидната безлюдност пейзажът приличаше на дива местност, колкото и гъсто да бе засаден. Чужденецът погледна Георг отстрани. Забеляза втренчения поглед на Георг върху ръцете си. Георг се стресна. Ала чужденецът, този чудак, този път спря колата само за да извърне пръстена си с камъка нагоре. Показа го на Георг.

— На вас много харесва?

— Да — отвърна Георг нерешително.

— Вземете, щом харесва — рече чужденецът спокойно със своята усмивка, която се изразяваше само в разтегляне на устните.

Георг каза съвсем решително: „Не“ — и тъй като чужденецът не отдръпна веднага ръката си, той добави твърдо, сякаш някой искаше да го принуди за нещо:

— Не, не.

„А можеше да го заложиш някъде — помисли си след това, — никой не познава тук тоя пръстен.“ — Но сега вече беше късно.

Сърцето му биеше все по-лудо. От няколко минути насам, откакто бяха излезли от пътя край гората над долината и пътуваха сред пълна тишина, в главата му бе започнала да назрява някаква мисъл, зародиш за някаква мисъл, която той сам още не бе осъзнал напълно. Ала сърцето му, сякаш изпреварило мозъка, биеше все по-лудо и по-лудо.

— Хубаво слънце — рече чужденецът. Той пътуваше приблизително с петдесет километра.

„Ако го направя — мислеше си Георг, — с какво ли ще бъде най-добре? Какъвто и да е, той все пак не е от картон. Ръцете му в никакъв случай не са от картон, ще почне да се брани. — И той смъкна съвсем бавно, бавно раменете си надолу. Пръстите му вече докоснаха манивелата до дясната му обувка. Ще го цапардоса по главата и после ще го изхвърли. — Тук може да остане да лежи дълго. Кой му е крив, да не съм го викал да ме срещне! Такива са сега времената. Живот за живот. Докато го намерят, аз отдавна ще съм се измъкнал от тази страна в тая чудесна количка.“

Той издърпа ръката си нагоре, ритна с дясната си обувка желязото встрани.

— Как казвате виното тук? — попита чужденецът.

Георг отвърна прегракнало:

— Хоххаймско.

„Успокой се най-после де! — уговаряше Георг сърцето си, както Ернст Овчаря — кученцето си. — Че аз няма да го направя! Хайде, успокой се най-после; е, добре, щом като толкова искаш, ей тук още ще сляза.“

Там, където пътят от лозята излизаше на шосето, имаше километражен камък: Хьохст, два километра.

 

 

Хайнрих Кюблер все още не бе годен за разпит, но след като го бяха бинтовали и изправили на крака, можеха поне да го покажат. Всички свидетели, които бяха задържали за това, минаха край него и го гледаха с втренчен поглед. Той също не отместваше поглед от всички тези хора, които не би познал дори и да беше в пълно съзнание: Гъбката, селянина Биндер, доктор Льовенщайн, моряка, Щуката — все хора, които никога не биха кръстосали пътя му, ако събитията си бяха вървели нормално. Гъбката рече доволен:

— Може и да е, може и да не е.

Същото каза и Щуката, макар да знаеше много добре, че не е той. Ала незаинтересованите винаги съжаляват, когато нещата не могат да стигнат до драматичен завършек. Биндер заяви почти мрачно:

— Не е той, само прилича на него.

Показанието на Льовенщайн беше решаващо:

— Ами на този ръката е съвсем здрава.

И действително ръката бе единствената част от тялото на освидетелствувания, която бе останала здрава.

След това откараха всички свидетели с изключение на Льовенщайн с държавна кола до мястото, откъдето ги бяха довели. Гъбката каза да го оставят край оцетената фабрика. Биндер пътуваше през един замъглен от болки свят обратно към Вайзенау, към мушамената кушетка, без какъвто и да е резултат, тъй като той пак щеше да си умре както и преди пътуването. Щуката и морякът помолиха да ги свалят на пристана в Майнц, където вчера морякът бе разменил пуловера си срещу якето.

Малко след това бе дадено нареждане да се пусне Ели на свобода, като продължат да следят и нея, и дома й. Може би истинският Хайслер щеше да се опита да се свърже с нея. Поради състоянието, в което се намираше сега, Кюблер не можеше да бъде пуснат на свобода.

Отначало Ели бе останала като вкаменена в килията. Когато се свечери и й разрешиха да се изтегне върху нара, тя се освободи от вцепенението си и се опита да си изясни случилото се. Тя знаеше, че Хайнрих е добро момче, син на почтени родители и никога не се бе опитвал да я залъгва с нищо. Нима е възможно той да се е забъркал в някаква история като Георг? Наистина, и той бе ругал понякога против високите данъци, против събирането на пари за всевъзможни помощи, против веещите се навред знамена, против готвенето на казан, но беше ругал толкова, колкото и всички останали хора. Та нали и баща й ругаеше, когато нещо не му се харесваше или трябваше да бъде премахнато, а и зет й от СС ругаеше по същия повод, защото то уж му харесвало много, но все пак не било проведено точно както трябва. А може Хайнрих да е слушал при някого забранена радиостанция или пък някой да му е дал да прочете забранена книга? Но Хайнрих нито беше запален радиослушател, нито четеше кой знае колко много книги. Той винаги бе казвал, че човек трябва да бъде двойно по-внимателен, когато заема някакво положение в обществото, а за него лично това означаваше кожухарската работилница на баща му, в която работеше и той.

Преди няколко години Георг бе изоставил Ели не само с детето на ръце, което досега се развиваше нормално и добре, не само с няколкото спомени, част от които още я пареха, а другата част вече бяха забравени, но също и с няколко неизяснени представи за всичко онова, което тогава бе представлявало за него живота.

За разлика от повечето хора, попаднали за пръв път в затвора, Ели заспа бързо. Беше изморена като дете, преживяло повече, отколкото може да понесе. И на другия ден й стана страшно само когато си припомни за баща си. Все още не бе успяла да си изясни случилото се, защото всичко беше съвсем неразбираемо, и се намираше в някакво неестествено състояние на полуочакване, полуспомени. Страх не изпитваше никакъв. Детето й беше в сигурни ръце при родителите й — без сама да го съзнава, това съображение й даваше възможност да очаква спокойно всичко. И когато сега рано следобед я изведоха от килията, тя беше готова да понесе каквото и да било с някаква смелост, която може би всъщност представляваше само прикрита безнадеждност.

От показанията на баща й преди това, както и на хазяйката й сега, постепенно обстоятелствата по нейното дело съвсем се бяха изяснили. Вече бе издадено нареждане тя да бъде освободена, тъй като, в случай че беглецът се опиташе да се свърже с нея, тя щеше да бъде много по-полезна, ако е на свобода. И сигурно нямаше да защити мъжа, от когото явно искаше да се освободи заради друг. Нататък бе насочен и краткотрайният й разпит. Ели отговаряше на всички въпроси за миналото и за някогашните си отношения с предишния си мъж съвсем кратко и нерешително — не от мъдрост, а защото си беше такава по природа и защото имаше твърде малко спомени от тази част на съвместния им живот. Отначало действително у тях идвали приятели, но те всички се запознавали само със собственото си име. Скоро тези посещения, на които тя никак не държала, прекъснали; Хайслер започнал да прекарва вечерите си вън от дома. На въпроса къде се е запознала с Георг Хайслер, тя отвърна:

— На улицата.

За Франц изобщо не й мина през ума…

Обясниха й, че сега тя може да си върви у дома, ала съществувала опасност, ако я арестуват за втори път, да не може повече никога да види нито детето, нито родителите си, ако прояви глупостта да предприеме каквото и да било по отношение на избягалия Хайслер без знанието на властите или без да ги уведоми.

При тези думи Ели отвори уста; вдигна ръце нагоре към ушите си. И когато скоро след това стоеше навън под слънцето, имаше чувството, сякаш години наред бе отсъствувала от родния си град.

Хазяйката й, госпожа Мерклер, я посрещна мълчаливо. В стаята й цареше невъобразим безпорядък. По пода бяха разхвърляни кълбета вълна, детски вещи и възглавници; към всичко това се прибавяше острият мирис на букета от карамфили от Хайнрих, все още свежи в стъклената ваза. Ели седна на кревата си. Влезе хазяйката. Със сърдито лице, без никакъв увод, тя я предупреди да напусне квартирата на първи ноември. Ели не отвърна нищо. Погледна само открито в лицето жената, която винаги се бе отнасяла добре с нея. Съобщението, което тя й бе направила, явно беше резултат от дълго размишление, от остри заплахи и горчиви самоупреквания, мъчителен страх за съдбата на единствения й син, за когото тя сама се грижеше, и накрая — на стремежа й да се справи със създалото се положение.

 

 

Междувременно следобедът вече бе напреднал. Пристигнал в Хьохст, Георг изчака отчаяно края на работната смяна в завода, когато излизащите работници изпълниха улиците и кръчмите. Сега той стоеше притиснат от всички страни в един от първите претъпкани трамваи, които минаваха край Хьохст.

 

 

Хазяйката госпожа Мерклер стоеше нерешителна в стаята на Ели, сякаш чакаше от само себе си да й хрумнат думи, достатъчно добри и успокоителни за младата жена, която винаги й бе допадала, но и същевременно не чак дотам добри, които да предупредят Ели, че трябва да се съобразява със законите за доброто на нацията.

— Мила госпожо Ели — каза най-после тя, — не ми се сърдете много, такъв е животът. Да знаете какво ми е на мен в сърцето сега!

Ели пак не отвърна нищо.

На вратата някой позвъни. Двете жени се стреснаха толкова силно, че се загледаха втренчено ужасени. И двете очакваха да чуят крясъци, шум, чупене на вратата. Ала вместо това се звънна още веднъж, внимателно и спокойно. Госпожа Мерклер се овладя. Веднага след това тя извика облекчено откъм коридора:

— Баща ви е, успокойте се, госпожо Ели.

Метенхаймер никога не беше посещавал Ели в това жилище, което — макар че неговото собствено не беше кой знае колко богато или широко — все пак не му се струваше подходяща квартира за неговата дъщеря. Тъй като междувременно до ушите му бяха стигнали какви ли не слухове за арестуването на Ели, той пребледня от радост, като я видя жива и здрава. Хвана ръката й с двете си ръце, стискаше я и я галеше, както никога не бе правил дотогава.

— Какво ще правим сега — рече той, — какво ще правим сега?

— Нищо — отвърна дъщерята, — какво можем да направим?

— Но ако той дойде?

— Кой?

— Ами че този човек, бившият ти съпруг.

— Той сигурно няма да дойде при нас — каза Ели тъжно и спокойно, — няма да опре до нас.

Радостта от идването на баща й, от това, че не е съвсем сама на света, бързо се разсея, тъй като баща й беше още по-безпомощен и от нея дори.

— О, не е така — възрази Метенхаймер, — при нужда човек прибягва до какво ля не!

Ели поклати глава.

— И ако все пак той дойде, Ели, ако се качи при мене в моето жилище, защото тогава ти живееше у нас? Та нали жилището ми е под наблюдение, твоето също. И ако след малко застана на прозореца на стаята и го видя да идва, какво да направя тогава, Ели? Нима мога да го оставя да се качи, да го оставя да падне в клопката им? Или трябва да му дам някакъв знак?

Ели погледна баща си, който й се струваше съвсем обезумял.

— Не, аз знам, той никога вече няма да дойде — каза тъжно тя.

Тапетаджията мълчеше; върху лицето му се четеше открито и ясно цялата му душевна мъка. Ели го наблюдаваше учудено и разнежено.

— Господи в небесата — тапетаджията изрече тези три думи, сякаш произнасяше някаква молитва, — дано само да не дойде! Дойде ли, ние и тъй, и тъй сме изгубени.

— Но защо да сме и тъй, и тъй изгубени?

— Нима не можеш да разбереш? Представи си, че дойде, аз му правя знак, предупреждавам го. Какво ще стане тогава с мен, с всички нас?… Или пък представи си, че дойде. Аз го виждам, че идва, но не му правя никакъв знак. Та той не ми е никакъв син, един чужд човек, по-лошо дори от чужд. Следователно, не му правя никакъв знак. И веднага го пипват. Може ли човек да направи такова нещо?

Ели отвърна:

— Можеш да бъдеш съвсем спокоен, мили татко, той въобще няма да дойде.

— Ами ако дойде при теб, Ели? Ако е успял по някакъв начин да научи сегашния ти адрес?

Ели беше готова да отговори онова, което осъзна едва сега, когато той й постави ребром въпроса — в такъв случай ще трябва да му помогне, каквото и да се случи след това, ала от съчувствие към баща си само повтори:

— Той няма да дойде.

Тапетаджията седеше замислен. Дано нещастието, дано този човек отмине неговия дом? Дано успее колкото може по-скоро да се скрие! Или по-скоро — дано го заловят! Не, такова нещо той не можеше да пожелае дори на врага си. Но защо тъкмо на него трябваше да му дойде всичко това до главата, след като той не бе дорасъл за такова нещо? Всъщност всичко това го бе сполетяло само заради едно глупаво младежко влюбване. Той стана и каза вече е променен тон:

— Ами този, който е бил снощи в стаята ти, той пък кой е?

И когато беше вече в коридора, се извърна още един път към нея:

— Нося ти някакво писмо.

Малко преди да тръгне към нея, някой пъхнал писмото под кухненската им врата.

Ели погледна надписа: „За Ели“. Отвори плика, когато баща й си излезе. Вътре имаше само един билет за кино в чист лист хартия. Навярно е от Елзе. Приятелката й понякога й купуваше евтини билети. Зеленото парче хартия сякаш й бе изпратено от небето. Иначе тя сигурно би останала до късно през нощта на края на леглото си, с ръце в скута.

„Нима е редно — помисли си тя, — когато човек така е затънал в нещастие, да тръгне на кино? Сигурно не е редно. Глупости, та нали точно за това има кина. Тъкмо сега би трябвало да отида!“

— От снощи ви останаха двата студени шницела — рече хазяйката.

„Тъкмо навреме — каза си Ели, — шницелите сигурно са станали твърди като подметки, но не са отровни я!“

Госпожа Мерклер гледаше слисана как младата крехка, натъжена жена, седнала мълчаливо на края на кухненската маса, изяде наведнъж двата студени шницела.

„Тъкмо сега би трябвало да отида“ — мислеше си Ели.

Върна се в стаята си, съблече всичко, освежи се и се изми отгоре додолу, после облече най-хубавото си бельо и дрехи, изчетка косата си, докато тя лъсна и бухна. За хубавата ефирна Ели, която сега я погледна с кафявите си тъжни очи от огледалото, животът вече не беше така трудно поносим.

„Ако наистина ме следят, както твърди татко — помисли си тя, — по-добре — от вида ми нищо не могат да разберат.“

 

 

— Всичко е било само празни приказки — каза Метенхаймер на разстроената си жена у дома, — Ели си седи в стаята жива и здрава.

— А защо не я доведе?

После малката част от семейство Метенхаймер, която все още живееше под покрива на старите, седна край масата за вечеря. Бащата и майката, най-малката сестра на Ели — именно онази същата чипоноса Лизбет, която Метенхаймер бе сметнал, че не е подходяща за бъдеща боркиня за тържеството на вярата, та благодарение на това девойчето седеше сега стъкмено за семейната вечеря, нежно и хубаво както всичките си сестри, — след това детето на Ели — внукът, с привързана мушамена престилка над коремчето, леко потиснат от мълчанието на масата, поради което размахваше голямата си лъжица над димящата в чинията му гозба.

Метенхаймер ядеше бавно, навел поглед над чинията си, за да не даде възможност на жена си да го разпитва. Той беше благодарен на бога, задето жена му не беше чак дотам умна, та да разбере какво голямо нещастие бе надвиснало над главите им.

 

 

А в това време Георг действително беше само на половин час път пеша от дома на Метенхаймерови. Той слезе от трамвая. После се отправи към Нидеррад. Колкото повече се приближаваше до целта си, толкова по-силно го овладяваше чувството, че го очакват, че тъкмо сега му приготвят леглото и яденето; ето сега неговата девойка се ослушва да чуе стъпките му по стълбището. И когато слезе от трамвая, обзе го някакво напрежение, подобно на отчаяние — сърцето му сякаш се противеше и не искаше да тръгне по пътя, който той бе извървял безброй пъти насън.

Премина през няколкото тихи улички с градинки пред къщите като през спомен. Чувството за настоящето съвсем го бе напуснало и заедно с него — и чувството за грозящата го опасност. Нима тогава окапалата шума не шумолеше така по края на платното на улицата? — питаше се той, без да усеща, че в момента рови с обувките си сухата шума. Как се противеше сърцето му и не искаше да влезе в къщата! То не биеше, а направо се тресеше яростно. Георг се облегна над стълбищния прозорец, видя сблъсканите градинки и дворове навън; покривите на зидовете, площадките пред къщите бяха обсипани с непрекъснато падащите листа на едно грамадно кестеново дърво. Отделни прозорци вече бяха осветени. Тази гледка подействува толкова успокояващо на сърцето му, че той можа да продължи да се изкачва по стълбите. На вратата все още бе закована някогашната табелка с името на Ленината сестра, а под нея — нова табелка с издълбани букви — някакво непознато име. Да почука или да позвъни? Не си ли играеха така като деца? Да звънне или да почука? Той почука тихо.

— Моля? — каза младата жена с раирана престилка с ръкави. Тя бе открехнала само вратата.

— Госпожица Лени в къщи ли е? — попита Георг не толкова тихо, колкото искаше, защото гласът му беше съвсем прегракнал.

Жената го изгледа втренчено; здравото й лице, кръглите й сини мънистени очи изразяваха истинско отчаяние. Тя понечи да затвори вратата, ала той си пъхна вътре крака.

— Госпожица Лени в къщи ли е?

— Няма тук такава — отвърна прегракнало жената, — и побързайте да си вървите, веднага!

— Лени — каза той спокойно и решително, сякаш искаше да внуши на своята собствена някогашна Лени да се откаже да бъде тази стегната, облечена в престилка домакиня, в каквато се бе превърнала тя, ала внушението му не успя.

Жената го гледаше с безсрамния страх, с който омагьосаните гледат онези, които са си останали все същите. Той бързо избута вратата, тикна жената да влезе навътре в коридора и затвори вратата зад себе си. Жената отстъпи назад през отворената кухненска врата. Тя държеше четка за обувки в ръка.

— Но, Лени, изслушай ме, аз съм. Нима не ме познаваш?

— Не — отвърна жената.

— Защо тогава се изплаши?

— Ако не напуснете веднага жилището ми — рече жената изведнъж съвсем дръзко и нахално, — може да ви се случи нещо. Мъжът ми ще си дойде всеки миг.

— Това неговите ли са? — попита Георг.

Върху ниско столче стояха изправени чифт високи ботуши от черен лак. До тях — чифт дамски обувки. Встрани — отворена кутия боя и няколко парцала. Тя отвърна:

— Точно така. — Беше застанала зад кухненската маса. Извика: — А сега ще броя до три. На три трябва да изчезнете или…

Той се разсмя.

— Или какво?

И той смъкна от ръката си парцала — черен, сплъстен, — който бе намерил някъде по пътя и го бе нахлузил на ръката си като ръкавица, за да прикрие превръзката. Тя го гледаше с отворена уста. Той заобиколи масата. Тя вдигна ръка пред лицето си. Той я хвана с едната ръка за косата, а с другата смъкна ръката й от лицето. Рече с тон, с който човек навярно би се обърнал към жаба, за която знае, че преди е била човек:

— Престани, Лени, погледни ме, аз съм Георг.

Очите на жената бяха станали съвсем кръгли. Въпреки болката, която усещаше в ранената си ръка, той я държеше здраво и се опита да извие ръката й, за да изпусне тя четката за обувки. Тя рече умолително:

— Но аз въобще не те познавам.

Той я пусна. Отстъпи крачка назад. Каза:

— Добре. Тогава дай ми пари и дрехи.

Тя помълча за миг, после рече отново съвсем дръзко и съвсем безцеремонно:

— На непознати ние не даваме нищо. Даваме само за Зимната помощ.

Той я погледна втренчено, но по-различно от преди. Болката в ръката му заглъхна малко и заедно с болката — и съзнанието, че всичко това се случва с него самия. Усещаше само смътно, че ръката му отново започна да кърви. Върху кухненската маса, постлана с покривка на сини карета, бяха сложени два прибора. Върху дървените пръстени за салфетките бяха издълбани несръчно малки пречупени кръстове — детска играчка. Парчета салам, репички и сирене бяха украсени с магданоз; на масата имаше няколко отворени кутии с бисквити и сухари. Той плъзна здравата си ръка по масата и напъха всичко, което успя да сграби, в джоба си. Мънистените очи следяха всяко негово движение.

Вече бе сложил ръка на бравата на вратата, когато се извърна още веднъж назад.

— Не искаш ли да ми превържеш ръката?

Тя разклати два пъти съвсем решително глава.

На слизане той се подпря още веднъж на същия прозорец на стълбището. Подпря се с лакътя и надяна парцала върху ръката си.

„Тя нищо няма да каже на мъжа си, защото се страхува. Не й е разрешено да каже, че ме е познавала някога.“

Сега всички прозорци вече бяха осветени.

„И всичките тези листа само от едно кестеново дърво! — мислеше си той. — Сякаш самата есен се е вселила в това дърво, достатъчно голямо, за да покрие целия град с шумата си!“

Повлече бавно крака нататък по улицата. Искаше да си представи, че неговата Лени идва от другия край на улицата с дългите си пружиниращи крачки. Чак сега осъзна, че никога вече няма да може да отиде при Лени, не, още по-лошо, че никога вече няма да може да си мечтае да отиде при Лени. Тази негова мечта бе изтръгната из корен от душата му. Седна на една пейка и задъвка парче сухар, без да мисли за нищо. Но тъй като вече беше хладно и се смрачаваше, и непременно би направил впечатление, като седи тук, той се изправи отново и тръгна по трамвайната линия, защото вече нямаше пари за билет. Накъде сега в тази късна вечер?