Ана Зегерс
Седмият кръст (17)

VII

Георг вървя, докато над него се спусна вечерта, която беше така мъглива и спокойна, че му се струваше, че никой няма да го открие. При всяка крачка си казваше, че следващата сигурно ще бъде последната. Ала всяка негова нова крачка беше само предпоследната. Той бе слязъл от камиона малко преди да навлязат в Момбах. Тук вече нямаше мостове, но в началото на всяко село имаше пристан. Георг ги задминаваше един след друг. Още не бе дошъл подходящият момент да се прехвърли от другата страна на реката. Когато всички сили на човека са насочени към една определена точка, всичко го предупреждава — и инстинктът, и разумът.

Той отново изгуби чувство за времето както предишната вечер. По реката се чуваха параходните сирени, които не млъкваха при мъгливо време. По шосето, което минаваше по един нисък насип по брега на Рейн, профучаваха светлинки, но на все по-големи интервали. Един съвсем близък остров, обрасъл целият с дървета, му скри гледката към водата. Зад тръстиките просветнаха светлинните на някакъв чифлик, ала те не навяха на Георг нито страх, нито сигурност. Сякаш бяха някакви блуждаещи пламъчета — толкова безлюдна беше околността. Островът, който му препречваше гледката, навярно се проточваше надълго или това беше краят му. А може би светлините идваха от някой параход или чак от отсрещния бряг и не горист остров му закриваше гледката, а просто мъглата. Тук човек можеше да загине и по най-обикновен начин, и от най-обикновено изтощение. Сега да можеше да остане насаме с Валау само за две минути, та ако ще би и в ада дори!…

Ако Валау успее да стигне до уговорения град по поречието на Рейн, има надежда оттам да му помогнат да напусне страната. Там има хора, които го очакват и вече са подготвили следващия етап на бягството му.

Когато арестуваха Валау за втори път, жена му беше сигурна, че няма да може да види повече мъжа си. А когато отхвърлиха грубо, дори заплашително молбата й да го посети — тя бе заминала от Манхайм, където живееше сега, сама за Вестхофен, — госпожа Валау реши, че ще спаси мъжа си на всяка цена. Преследваше осъществяването на своето решение с упоритостта, с която жените се заемат да осъществят някой невъзможен план, като почти престават да се вслушват в разума си, който им внушава кое е възможно и кое — не. Жената на Валау не разчиташе на опита на други, нито на сведенията, които й даваха, а само на разказите за две или три легендарни бягства, като например на Баймлер от Дахау или на Зегер от Оранменбург. А и в легендарните бягства се съдържат известни сведения и опит. Госпожа Валау беше сигурна, че нейният мъж гори от желание да живее, да продължи да живее, и със своя бистър ум веднага ще успее да разбере и най-лекия намек. Нежеланието й да преценява кое е възможно и кое невъзможно не й пречеше обаче да обмисля ловко различни подробности. За да установява връзки или да предава съобщенията си, тя използваше двете си момчета — и главно по-голямото, което бащата бе обучил основно в това отношение още преди, а сега майката го бе посветила в своя план и то бе съвсем очаровано — едно тъмнооко, жилаво момче, в униформа на Хитлеровата младеж, по-скоро изгоряло, отколкото озарено от пламъка, прекалено много силен за неговото сърце.

Сега, вечерта на втория ден, госпожа Валау вече знаеше, че бягството от лагера е извършено успешно. Не можеше да знае обаче кога ще пристигне той в малката виличка във Вормс, където бяха оставени за него дрехи и пари, и дали не е успял да се промъкне дотам още миналата нощ. Виличката беше собственост на семейство Бахман. Мъжът Бахман беше трамваен кондуктор. Двете жени бяха ходили преди тридесет години заедно на училище, още бащите им бяха приятели, а по-късно — и мъжете им. Двете жени се бяха научили едновременно да носят на плещите си бремето на обикновения живот, а през последните три години — и бремето на необикновения живот. Наистина Бахман бе арестуван само за кратко време в началото на 1933 година. Оттогава той живееше само с работата си и никой не го закачаше за нищо.

И ето сега госпожа Бахман очакваше своя мъж, трамвайния кондуктор, а госпожа Валау — своя. Неспокойна, което личеше от незначителните, треперещи, сякаш разпокъсани движения на ръцете й, очакваше госпожа Бахман своя съпруг, комуто бяха необходими само десет минути, за да се върне от трамвайното депо до жилището им в града. Може пък да му се е наложило да замести някой колега, тогава сигурно ще се върне към единадесет. Госпожа Бахман се зае да подреди децата и това я успокои малко.

„Всъщност на нас нищо ме може да ни се случи — казваше си за хиляден път тя, — никой нищо не може да узнае. Дори да го открият, никой не може да докаже нищо за нас. Той спокойно може да е откраднал парите и дрехите. Ние си живеем тук в града, от седмици никой от нас не е ходил във виличката. Да можех поне да ида да надникна — продължаваше мислите си тя, — да видя дали дрехите са още там. Направо не мога да издържам повече. Как можа Хилде да организира всичко!“

На времето тя, жената на Бахман, бе казала на приятелката си:

— Знаеш ли, Хилде, това време много промени мъжете, и нашите също.

Госпожа Валау бе отвърнала:

— Нищо не е променило Валау.

А госпожа Бахман бе възразила:

— След като човек погледне веднъж смъртта дълбоко в очите…

Хилде Валау каза:

— Глупости. Ами ние? Ами аз? Когато раждах първия си син, едва не загинах. И на следната година — още един.

Но госпожа Бахман настоя:

— Ония в Гестапо знаят всичко за всекиго.

Хилде Валау отвърна:

— Това са само приказки. Знаят онова, което им се казва.

И ето сега, докато седеше тихо сама, госпожа Бахман усети, че крайниците й отново започват да потрепват. Тя стана и взе да зашие нещо. Това я успокои.

„Никой не може да докаже нищо срещу нас — уверяваше се тя. — Все едно, че някой е разбил вилата.“

По стълбите се чуха стъпките на мъжа й. Значи, все пак си идва. Тя стана и му приготви вечерята. Той влезе в кухнята, без да каже нито дума. Преди още жена му да се обърне към него, тя усети не само със сърцето, но и с цялата си снага, че заедно с неговото влизане температурата в стаята спадна с няколко градуса.

— Случило ли ти се е нещо? — попита тя, като видя лицето му.

Мъжът не отговори. Тя сложи пълната паница пред него между лактите му. Парата от супата го удари в яйцето.

— Ото — каза тя, — да не би да си болен?

Той отново не отвърна нищо.

Жената усети, че я обзема неописуем страх.

„И все пак — мина й през ума — не може да е нещо във връзка с вилата, защото си дойде. Но все пак тази история сигурно го потиска; да се свърши най-после всичко!“

— Нима нищо не искаш да хапнеш? — попита тя.

Мъжът пак не отговори.

— Не бива да мислиш все за това — рече жената, — като мисли човек все за него, може да полудее.

От полузатворените очи на мъжа струеше безкрайна мъка. Ала жената бе започнала отново да шие. Когато вдигна поглед, видя, че мъжът й е затворил очи.

— Случило ли ти се е нещо все пак? — попита тя отново. — Какво ти е?

— Нищо — отвърна мъжът.

А как го каза! Тъй, сякаш жената го бе попитала дали за него не съществува вече нищо на този свят и сякаш той й бе отговорил истината: „Нищо.“

— Ото — каза тя, като продължаваше да шие, — все пак нещо ти се е случило?

Ала мъжът отвърна спокойно и глухо:

— Нищо, съвсем нищо.

И когато тя вдигна лице от шиенето си и го погледна в очите, разбра, че той действително не притежава повече нищо. Всичко, каквото беше имал, бе изгубено.

Жената усети леден мраз. Сви рамене и седна накриво, сякаш не мъжът й седеше на края на масата, а… И тя продължи да шие и да шие, не мислеше нищо и не питаше нищо, защото можеше да чуе отговор, който да разбие живота й.

Та какъв ли беше този неин живот! Най-обикновен, с обикновената ежедневна борба за хляб и детски чорапи. И все пак бурен и смел живот същевременно, изпълнен с жив интерес към всичко достойно. И като се прибавеше и онова, което те двете — жените на Бахман и на Валау — бяха научили от бащите си, докато бяха още две малки момиченца с плитки, живеещи на една и съща улица… Всичко бе откликвало тогава сред четирите стени на техните домове — всички борби за десет, девет и осемчасов работен ден. И онези речи, които мъжете четяха дори и на жените си, докато те кърпеха дяволските дупки в чорапите на близките си, речи на водачите от Бебел до Либкнехт и от Либкнехт до Димитров. Още дедите ви — разказваха гордо бащите на децата си — бяха затваряни, задето участвуваха в стачки и демонстрации. Наистина тогава още не изтребваха и не разстрелваха за това. Но какъв живот бе то! И ето сега целият този живот щеше да пропадне, да загине от отговора на един-единствен въпрос, от една мисъл дори… Ала мисълта вече се е породила. Какво му е на мъжа й? Госпожа Бахман е обикновена жена, тя обича мъжа си. Някога между тях имаше любов, после — ето вече толкова години — те живеят като мъж и жена. Само че тя не е госпожа Валау, която толкова много бе научила по време на брака си. Но и мъжът, седнал на края на масата, съвсем не е нейният мъж. Този тук е някакъв неканен гостенин, чужд и нежелан.

Откъде идва той? Защо си дойде толкова късно? Явно е разстроен. Толкова отдавна вече съвсем се е променил. Откакто на времето неочаквано го освободиха от затвора, той стана друг човек. Колко радостна беше тогава тя! Как бе крещяла от щастие, макар че неговото лице беше пусто и уморено. Та нима тя можеше да иска да се случи с него същото като с Валау? Не, разбира се — мислеше си госпожа Бахман. Ала някакъв глас, много, много по-стар от жената и същевременно много по-млад от нея, даде отговор на въпроса й: да, много по-добре щеше да бъде да е така.

„Не мога да гледам повече лицето му!“ — мисли си жената.

И сякаш доловил мислите й, мъжът стана и се приближи до прозореца с гръб към стаята, макар че капакът на прозореца е затворен.

 

 

Георг сигурно бе отминал вече няколко плевни като тази, в която най-после влезе сега, препъвайки се. Вътре имаше само купища плетени от върбови клони кошници, които миришеха на гнило и явно никой не ги ползваше.

„Да заспя само — мислеше си Георг, — нищо друго не ми трябва. Да заспя и да не се събудя повече.“ Той пропълзя в единия ъгъл, при което бутна натрупаните една върху друга кошници и те се разпиляха на пода. От страх той съвсем се разсъни. Мъглата вече се беше разнесла. През зеещата рамка на вратата лунната светлина падаше върху утъпканата пръст спокойно като сняг. Съвсем ясно се виждаха старите следи по пода и новите от краката на Георг.

Той действително не можа да спи. Може би само завлече очи за минута-две. Присъни му се дори, че пристигна най-после. Пъхна пръсти в косите на Лени, които бяха гъсти и шумоляха. После зарови в тях цялото си лице и докато вдъхваше дъха им, знаеше, че всичко това най-после вече не е сън, а живата действителност. Нави косите й около китката на ръката си, за да не може тя да му избяга. Кракът му се бутна в нещо; дрънна счупено стъкло. Той отново се разсъни от страх.

„Да, действително — мислеше си той възбудено, защото в будно състояние никога вече не си беше спомнял за това, — аз тогава наистина счупих нещо — една лампа. Тя се разсмя малко дрезгаво, прегракнало прозвуча и гласът й, който ме уверяваше с настойчивостта на пиян човек: но това ще ни донесе щастие, Георг, то ще ни донесе щастие!“

Толкова остра и определена болка го стрелна в главата, че той несъзнателно попипа с ръка мястото, за да види дали няма кръв. За сън не можеше и дума да става повече.

„Аз наистина вярвах, че можех да бъда по това време при нея“ — мина му през ума. Накъдето и да се насочеха, мислите му неотстъпно се връщаха все към Лени. Празнотата в главата му скоро се превърна в истинско отчаяние.

Някъде надалеч нещо минаваше по полето, човек или животно. Постепенно шумът започна да се приближава по меката пръст, без да се усилва много — леки къси стъпки. Георг издърпа нещо пред себе си — някакви чували, кошници. Но вече беше твърде късно. Рамката на вратата се изпълни и вътре стана съвсем тъмно. Беше сянка на жена — той разбра това по края на полата й.

Тя попита тихо:

— Георг?

Георг едва не извика. Дори дъхът му спря.

— Георг! — повтори девойката леко разочарована.

После тя седна върху пода на плевнята пред вратата. Георг виждаше обувките й, дебелите чорапи и ръцете, които тя бе поставила между откритите си колене върху полата от грубо платно. Сърцето му биеше така силно, че той се страхуваше да не би девойката да се сепне. Ала тя се ослушваше да чуе нещо друго. Откъм полето се разнесоха тежки стъпки. Тя попита весело:

— Георг, ти ли си?

Присви колене към тялото си и дръпна полата отгоре им, и сега Георг можа да види и лицето й. То му се стори безкрайно красиво. Та кое ли лице не би изглеждало красиво на тази светлина, в очакване на любовна среща?

Другият Георг се наведе през вратата и веднага седна до девойката:

— Аха, ти си вече тук! — рече той. И добави доволен: — И аз съм тук.

Тя го прегърна спокойно. Допря лицето си до неговото, без да го целуне, може би дори и без желание да го целуне. Заговориха си нещо така тихо, че истинският Георг не можеше да чуе нищо. Накрая другият Георг се разсмя. После отново настана такава тишина, че истинският Георг можеше да чува дали другият Георг гали девойката по главата или по дрехата. Другият мълвеше:

— Съкровище мое! — После добави: — Ти си ми всичко на света!

Девойката възрази:

— Това въобще не е вярно.

Той я целуна страстно. Кошниците изпопадаха с изключение на тези, които Георг държеше пред себе си. Девойката заговори с променен, по-ясен глас:

— Ако знаеш колко много те обичам!

— Така ли? — отвърна другият Георг.

— Да, ти си ми по-мил от всичко… Не! — извика тя неочаквано.

Другият Георг се разсмя. Девойката каза сърдито:

— Недей, Георг, върви си сега.

— Отивам си — каза другият Георг, — скоро съвсем ще се отървеш от мен.

Девойката попита разстроена:

— Как така?

— Ами че другия месец отивам войник.

— Ах, боже!

— Че какво лошо има в това? Най-после ще престанат да ме обучават всяка вечер и да нямам нито минутка свободно време.

— Но нали там ще ти бъде още по-трудно?

— Там е друга работа — отвърна другият Георг, — там човек поне знае, че е истински войник, защото това сега е само игра на войници. И Алгайер казва същото. Слушай, ти миналата година не си ли ходила с Алгайер в Хайдесхайм на танци?

— Че защо не? — отвърна девойката. — Тогава аз теб въобще не те познавах. Пък и тогава не беше като сега.

Другият Георг се разсмя.

— Не беше ли същото? — рече той.

Той я стисна здраво и сега девойката не възрази. Чак по-късно тя каза с тъжен глас, сякаш бе изгубила любимия си сред буря и мрак:

— Георг!

Той отвърна съвсем доволен:

— Да?

После двамата отново седнаха както преди, девойката с притеглени към тялото колене, стиснала ръката на момъка между своите ръце. Двамата гледаха спокойно навън в пълно съзвучие с полята и тихата нощ.

— Ей там отсреща, виждаш ли, чак там ходихме — рече другият Георг. — А сега трябва да си вървя.

Девойката каза:

— Ще ме е страх, като си отидеш.

— Че аз не съм тръгнал на война я — отвърна мъжът, — отивам само войник.

— Не искам да кажа това — рече девойката, — искам да кажа, че ще ме е страх, ако си отидеш сега веднага оттук.

Другият Георг се разсмя.

— Ти си ми една глупава малка душица. Че аз мога да дойда утре пак. Само да не се разревеш сега! — рече той.

Девойката каза:

— При мене и смехът, и плачът са в една торбичка.

И когато малко по-късно другият Георг се отдалечаваше по полето, а девойката гледаше подире му в бледата светлина, която вече не сребрееше, а беше станала брашнена, истинският Георг видя, че девойката съвсем не беше хубава — лицето й беше кръгло и плоско, — и той изведнъж се изплаши заради девойката, защото другият Георг сигурно няма да дойде отново утре. Ех, да бяха пуснали него! Той, истинският Георг, щеше да се върне отново. Върху лицето на девойката също се бе изписал лек страх. Тя присви очи, сякаш искаше да открие някъде далеч пред себе си определена точица. Въздъхна и се изправи. Георг се раздвижи леко. Сега на мястото пред вратата се виждаше само съвсем избледнелият лунен светлик, после и той изчезна, защото започна да се развиделява.